Мислите ми се
сверяват
по часовника,
звънят, не пеят
със щурци,
с врабчетата,
„Обичам те”
са вече
механични,
на износване,
долавям вече
точността си,
побъркан кръг
и тесни граници,
гърди прегазени
от себе си,
от воля стигнал
до безволие,
аз търся
слабостта си
в тебе,
прави ме неуверен
и объркан,
накарай ме да
полудея,
от силата си да
избягам,
дете да бъда,
даже и да плача,
дете изгубено да
бъда,
забравил опит
и спечелените
битки,
изгубените също,
да забравя
мъдростта си,
везните си
и крехките
баланси,
и стиховете да
забравя,
и всички пътища,
пътеки,
които сам оплетох
като паяк,
да хвана смисъла,
ала оплетох се
накрая,
аз сам…
Накарай ме да ги
разкъсам!
Лишен от всякаква
опора,
във твоята
природа
я открия…
Много е хубаво!!!
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти. Благодаря ти от сърце! Скъпи спомени са ми стиховете.
ОтговорИзтриванеВчера написах това за тях:
Рядко стиховете ми са били поезия, всъщност почти никога не са били. Виж, живота ми е бил истинска поезия, с любов и страдания, хаос от символи в ритмиката на учестения пулс: кога от възбуда, кога от страх, кога от болката на безкрайно огорчение, от отчаяние или от възхита пред красотата: на природната картина, жена или на миг, в който спасителна мисъл ме е изтръгнала от ямата на печалта. Стиховете ми са кавър. Не много сполучлив на тази по-истинска поезия. Снимки чрез думи на мигновение, което не може по друг начин да се улови. Споделям ги не като поезия, а като сърцето си.