Дървесна утроба

„И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

Матея /3: 10/

 

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси.

Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване.

Пишеше любовни истории за списания, които не съществуваха, лекуваше се с билки, които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете.

 

Вторият й съпруг мислеше, че се е върнала при първия.

Първият не знаеше, че отдавна е напуснала и втория.

Майка й си мислеше, че си има друг и тя не се стараеше да обори заблудата й, но след двамата беше напълно изчерпана. Не желаеше никого. В тази гора се чувстваше завършена.

Когато е сама.

Когато не подражава на мечтите им за нея.

Ревниви бяха и двамата.

Не даде на никого да я нарани, но живееше в страх. Не си го признаваше и пред себе си, но когато страха отмина почувства колко е изтощена от него.

Провали се и в бизнеса. Губеше пари за да работи.

Накрая погледна трезво, печелеше достатъчно от наемите, които получаваше от фирми за имотите наследени от баща й. В началото й хрумна сериозно идеята да се захване да пише любовни романи.

Вилата и самотата й я предразполагаха. Бързо обаче се отегчи, а започна да съпреживява твърде дълбоко героите си и да се разстройва.

Освен това докато пишеше губеше прекрасната природа.

Затваряше се и не слушаше птичките, въздуха не хапеше дробовете й и не замъгляваше разума й.

Навсякъде можеше да пише така, но само тук можеше да вижда и да се наслаждава на всичко това което я обграждаше.

 

„Не са плод за гората писаните любовни истории…Друго трябва да направя, друго…”

 

Обичаше да се катери по дърветата и да къса листа. Казваше си, че им прави прически. Като осъзнаеше колко инфантилно се държи се смееше буйно.

 

„Ето, смеха е плод за тази гора…”

 

Знаеше всички пътеки, но започна да проправя свои. На два пъти помогна на изгубени деца да намерят родителите. Веднъж обстреля бесен вълк хвърлил в паника близките села. Скрила беше и беглец от закона. Стори й се много романтично и спа с него, а после се почувства противно. Не би повторила грешката си, но друг беглец така и не срещна. За сметка на това постоянно откриваше нови маршрути за пътеки. И проправянето на пътеките, за разлика от мъжете, никога не я разочароваше.

Някои нощи чуваше гласове. Бяха обикновено на животни, но имаше и по-различни. Вероятно бяха на призраци. Не можеше да си го обясни иначе. Приличаха на човешки, а не бяха точно човешки. Идваха от места за които знаеше, че са непроходими. Понякога ги чуваше откъм дъното на Черното дере в което нормален човек не би слязъл и през деня, а ненормален не би успял да оцелее. Друг път й се струваше, че идат от нея и пак си сваряваше отвара от онези билки които вече знаеше сама, че не помагат.

Една нощ обаче гласа разкъса сърцето й. Не можа да издържи. Стегна патрондаша, метна пушката и тръгна по посока на гласа. Имаше нещо различно в него. Молитвено, отчаяно, болезнено. Предположи, че някое зверче е попаднало в бракониерски капан. На няколко пъти престана да го чува. Залута се. Помисли си, че ще стигне късно, а колкото повече се приближаваше сърцето й по-буйно подскачаше. Не смееше и да си го помисли сериозно, но гласа приличаше на детски.

Когато го чу съвсем от близо и не можеше да сгреши едва не загуби съзнание.

 

-Къде си….Къде си? Кажи миличко…

 

Хлипът който чу беше съвсем слаб. И тогава фенерът й спря. Хвърли го ядосана.

 

-Обади се! Моля те, обади се. Тъмно е, не мога да те видя.

 

Детето мълчеше.

 

-Обади се. Кажи нещо, плачи, плачи…Плачи говедо такова! Плачи за да те чуя. Все плачем да не бъдем чути, но ти си мъничко. Много си мъничко…Плачи! Плачи, моля те…

 

Кратко изхлипа. Намери го по-скоро интуитивно.

 

Беше свито в една хралупа. Поставено като в ембрионална поза като в утроба.

 

„Но как е възможно! Това е бебе! Как го чух толкова надалеч…”

 

Бръкна в хралупата. Все едно акушираше дървото да роди. Детето се плъзгаше, пъпът му се беше заплел в клоните. В един момент и се стори, че умира, а после чу плача му мощен, възвестяващ живот. Залюля го. Притисна го в гърдата си, запя му и тръгна към вилата.

 

„Тази нощ ще се погрижа за него, а утре, утре ще го предам където трябва. На това дете му трябват грижи. Каквито не мога да му дам.”

 

Но на другият ден се изля най-силният порой който беше виждала. Опита на няколко пъти да потегли, но колата боксуваше, боксуваше докато накрая съвсем затъна. Валеше и през нощта и на следващият ден.

 

Знаеше, че е рисковано за детето сухото мляко, но не разполагаше с друго. И докато се боеше, че няма да оцелее се превързваше по-силно към него. Когато дъждът спря и пътя й бе отворен реши, че това ще бъде нейното дете.

 

Обичаше като шега да казва истината на майка си:

 

-Да знаеш това момче не е мое. Намерих го в една хралупа.

 

По-възрастната жена се усмихваше тъжно.

 

-Ще ми кажеш ли поне кой е бил сатира?

 

Обикновено разговора им свършваше дотук. Можеше да го препише на измислен или на някой от тези които не искаха от нея деца и я караха да живее с мисълта, че тя не ги иска. Предпочиташе да премълчи. И без това твърде много лъжи щяха да тежат върху малкия. Твърде невероятна беше появата му. Понякога имаше чувството, че това не е изоставено дете. Твърде интелигентно и чувствително беше за да е на родители, които захвърлят отрочето си.

 

„По-скоро е на самото дърво отколкото на лумпени които напоследък май се срещат доста често.”

 

Настръхваше когато прочетеше във вестник или чуеше от телевизията за захвърлено дете в контейнер за боклук или градска тоалетна.

 

Сърцето й не даваше да приеме, че с него се е случило точно това, а и изглежда самото дете го опровергаваше. Научи се само да пише и да чете, а нямаше и пет години. Пееше като славейче, мелодиите сякаш извираха от него. Не беше ги чувало, защото не беше ги чувала и тя. Когато запееше гората изплуваше в съзнанието й, разлистваше се, превръщаше се във видение в което реалността чезнеше.

 

Неведнъж го беше питала на какъв език е и какво означава песента, а то само вдигаше рамене. Играеше като другите деца, дори в известна степен беше по-буйно от повечето, но пък на моменти разсъждаваше като възрастен човек. Използваше език който дори много от по-големите нямат.

 

Отначало това я правеше горда, но впоследствие започна да изпитва страх. Децата щяха да странят от него и да се досетят, че е различно. Може да прозрат дори истината, че то не е нейно дете и може би изобщо не е човек.

 

В топлите месеци го взимаше със себе си във вилата. Питаше го често дали останалите деца не му липсват, а то клатеше глава. Казваше, че му е добре сред птичките и тревичките. И изглеждаше искрено. Познаваше пътеките едва ли не по-добре и от нея. Чувала го беше да си мърмори нещо, все едно говори с цветовете около себе си. Веднъж го видя как гали див заек. Зачуди се как е възможно, а то рече, че всички зайци и не само зайците го познават. Прииска й се да му каже истината, но не успя.

 

Седмица по-късно я втресе. И пак валеше като тогава. Нямаха гориво. Не му даваше да излиза от къщата. Зави се през глава и излъга, че й е топло, но после й стана толкова зле, че не различаваше кошмарите от действителността.

 

Когато се поопомни разбра, че е излизало защото камината гореше буйно.

-Лежи, лежи. Нацепих дърва. Ще ти направя отвара.

 

За разлика от нейните неговите отвари лекуваха. Наричаше билките със свои собствени имена и знаеше добре какъв е ефекта им.

 

„Не е. Не е това на което прилича. Не е обикновено дете. Ще му разкажа. Веднъж да се оправя и ще му разкажа. Ще го заведа до майка му от която го отнех.”

 

-Май доста се забави?-попита като се почувства по-добре.

 

-Жал ми беше да отсека живи дървета. Сетих се за едно с хралупа…

 

-Какво! И отсече него….Защо, защо…

 

-Много тъжно изглеждаше….”и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” Но защо плачеш! Какво ти е! Какво ти е, мамо….

 

Когато се сънува гола

Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели.

Само аз съм плът и може би уханията. Парфюм от неизвестности – цветя и пролетни и летни, залюбили се незаконно, разтворили в недопустима комбинация, информация за аромати, която не би трябвало по този начин да се сподели. Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания. Лишена съм от воля. Като прикована във въздуха. По-скоро в ароматите. Онези. Казах ви. Невъзможните. Самоизключващите се действителности, между които може би само това полуреално тяло, полумисъл – полутрепет, е мост.

Виждам в дъното на улицата блясък. Огледало.

Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам. Сянка преминава пред него. Одеждите и на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните, просто бит, загърнал съзнание в претръпнало, изключваща болката. Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда и изобщо коя е. Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, онази която когато е била нова е натоварвала очите с пъстротата си, напомняща защитна окраска на отровна змия и на родопско одеяло, сега на съмнително някога. Плюнчи края на престилката и бърши огледалото.

Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам.

Спомням си други подобни сънища. Във всички съм изпитвала свян.

Прорязвана от погледи. Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят, жестоки, осъждащи ме, присмехулни, дори разбиращите с нещо отвратителни. Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дреха, с която да скрия своята уязвимост. Похотта беше утешителна. Колкото и неприятни да бяха лицата по които беше изписана. Някои изрази бяха като знамена, живи знамена, огромни скатове плуващи във въздуха, които желаеха да ме зашлевят. Имаше и птици, които в сънищата бяха хора. Само глави и криле. Човешката същност без тяло. Огромни клюнове като разбиранията за света, а аз навярно плода на живота, разяден от червея на познанието, който възбуждаше хищния нагон у птицата и чаках клюна да се забие в мен, в търсене на червея да разрани плътта ми. Наясно бях, че болката няма да е болка, че ще я почувствам иначе. Като сладострастно проникване у другата страна и пълно безчувствие у мен, което е по-отвратително и от отвращението което бих изпитала при други обстоятелства, когато позволявам да се случи това с мен, без сама да съм го пожелала. Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти, на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.

В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима.

Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря.

Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което за него беше непосилна и трогателна за мен, жертва и започна да търка гладката повърхност. Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга чувствах нещо много объркано – все едно щях да загубя част от себе си или по-скоро собственото си зрение или представа за формата, не знам, но щях да се изгубя преди да съм се опознала.

Изпитвах и известно отвращение, че острите ръбове щяха да нарежат ръцете му и въпреки, че нямаше причина да си го мисля, че така моята и неговата кръв ще се влеят в една, а той ми беше гаден. Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни. По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските ми устни, а не отражението. Отдалечи се бързо.

Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятъра разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.

Коя съм, по дяволите? Помних ли това в другите подобни сънища? Не съм сигурна.

Може би фотомодел. Гол фотомодел. Скритото неудобство сънувам. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.

По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.

Или нямам дори и него. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.

Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момичето което взима всичко от живота.

Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.

Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.

Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.

За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.

Когато отворих очи видях хубавицата. Великолепна и изискана. На границите на натежаващото спряла растежа на плътта си. Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка. Запазила своята официалност, игривост само като роля. Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.

Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.

Тя ме беше отнела.

Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.

Останах сама пред мрака.

Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.

 

©Стефан Кръстев

2010