Плитката

Когато направи опит да се обеси на детските си плитки разбрах, че работите бяха наистина сериозни. Не можеше да е симулация, нямаше как да е очаквала да се върна в този момент. Стана случайно или имаше намеса провидението. Стори ми се, че минаха часове, докато се опомня и скоча да я развързвам, но тя посиняваше в ръцете ми, а пръстите ми се заплитаха и
не можеха и не можеха да отвържат възела. Пуснах го, блъснах стол под краката и но тя го ритна. Тук объркването ми траеше безкрайно дълго. За миг преминаха хиляди мисли които не бяха за този момент. “Затова ли двадесет години пазеше така грижливо плитките си, наистина е болна, а не е както си мислих, че е за да и се обръща внимание, след смъртта на мама, никой не и остана, аз и останах, вече я няма, не можах да я изведа на вечерята, нито на откриването на изложбата, защо не порасна, ако знаех за какво и са плитките щях да й ги изхвърля, как така стана, че си забравих ключовете за кабинета, а ако автобуса беше дошъл щеше да е късно, ако се бях усетил за ключовете вече в автобуса и трябваше да се връщам от службата, нямаше да я видя никога жива, защо направих толкова здрав полилей, откъде да ми хрумне, че сестра ми ще се беси на него…” Преминаха за част от секундата и бяха много повече мислите. Прегърнах я през краката, но възела се беше стегнал здраво около врата й и прекъснал кръвопотока. Трябваше някак да махна проклетата примка. Къде беше ножа, щях ли да имам време да скоча до кухнята, да разрежа плитката и тя още да е жива. Мамка му, картата в телефона ми е докрай изразходвана. Как ще се обадя на бърза помощ, защо не си взех друга…
Скочих към кухнята. В този момент осъзнах, че разговорите с Бърза помощ са безплатни. Обърнах съдовете. Не виждах ножа. С периферията на зрението си видях как краката й бият във въздуха. Тялото й се разтърсваше от конвулсии. Вилица се заби под ноктите ми. Ножът го нямаше. Увисна. Конвулсиите отслабваха. От устата й се точеше пяна. Засилих се, скочих към полилея, хванах се здраво за плитката и впих зъби в нея. В следващият миг полилея се откърти от тежестта и инерцията ми. Полетяхме и с телата си разбихме стъклото, блъснахме се в перелото на терасата. Само сантиметри и щяхме да отлетим и двамата от шестият етаж надолу. Целите бяхме нарязани. Струваше ми се мъртва. Не намирах пулс, не даваше никакви признаци на живот. Толкова треперех, че едва успях да повикам Бърза помощ. Късно ми се стори. Изпълни ме нещо ужасяващо. Притъмня ми, почувствах отмала и едва сега си припомних как телата ни за малко щяха да паднат от терасата. Погледнах към тавана. Нямах представа как успях да го откъртя. Една от стоманените планки на които беше прикрепен се бе откъртила, я бях ги зазидал здраво. Струваше ми се невъзможно, а също така, че парамедиците много се бавят. Изглеждаше мъртва, но не можех да заплача. Спомних си мама, беше преди много години, а сестра ми тогава изпадна в първата си криза. Една вечер просто не се прибра от училище. Вече беше на шестнадесет, обаятелна, интелигентна, доста красива, изглеждаше и се държеше на повече. Немислимо беше подобна вечер да няма. Все се е решила на някой купон, за който няма време да предупреди домашните или просто не иска. Тогава бях на двадесет и изглеждах в някои отношения по незрял от нея. Казах каквото си мисля на мама и тя като, че ли ми повярва. Не изглеждаше и много разтревожена. Знаех си, че крие, но не и какво. Никой не знае какво е скритото иначе няма да е скрито. Сестра ми обаче не се прибра и на другият ден и не е била на училище. Разбрахме, че последно са се видели с една приятелка на кафе. Не се е държала странно. Споменала за момче, но разбрахме, че често си измисляла приятели. Дори нарочно изчезвала за да си мислят, че е с поредният несъществуващ принц. Стана ми много мила. Винаги е била чувствителна, вече отдавна не свиреше на пияно, но си носеше една мелодия в себе си и продължаваше да се занимава с едно свое изкуство което не може да сподели, защото то е точно да внимаваш с кого се споделяш. Аз я мислех за лекомислена и загрубяла душевно, а сега разбирах нещо което наистина ме трогна. Новинарите от всички медии като, че ли бяха се наговорили да ни изтезават. Изключих веднага телевизора. Даваха за спасени по чудо непълнолетни бели робини. Сводниците взели сим-картите им, но едната е имала скрита резервна. Успяла е да се обади на родителите си и малко преди да бъдат продадени, ченгетата щракнали белезниците на бизнесмените. Същото беше и по радиото. Не дадох на мама да го пусне. Стояхме и чакахме спасителното позвъняване. Мълчахме, мама не отрони сълза. Така беше на следващият ден. И на следващият. През тези дълги часове си спомням как ми каза:
“Едното ми дете вече го няма. Не ми отнемай и другото. Не пий чак толкова. “
Малко по-късно разбрахме, че е жива и е добре. Прекарала седмица на село при баба. Планинско селце което тогава имаше осем жителя, а миналата година имаше репортаж за деветдесетгодишният човек, последният жител на селото.
Майка се разплака едва когато и казаха, че е жива. Просто нервите не й издържаха. Полицаите се чудеха как да я успокоят, но тя си мислеше, че я лъжат, че това не е истина. Смяташе го за твърде хубаво за да е истина.
Така и аз сега. Мислех си, че е мъртва. Почти сигурен бях, а когато парамедиците ми казаха, че може да бъде спасена се сринах.
В следващите ми часове протичаше повторно живота ни. Състоянието й беше критично, а аз бях смазан. В моментът за мен тя беше в двете състояния: мъртва каквато бе преди да ми кажат, че все още може да се направи нещо за нея и върналата се от неизвестността. Твърде хубаво беше, че е жива. Твърде нереално да е мъртва. И ако беше мъртва щеше да ми се струва нереално. И ако беше жива щеше да ми се струва твърде хубаво за да е истина и сигурно щях да се разплача като майка. Но тя беше между живота и смъртта. Отново ми доказваше, че не я разбирам. И часовете си нижеха бавно, бавно като тогава.
Не разбрахме какво я беше прехванало. Не намирахме и подходящ начин да я попитаме какво е търсила в онова планинско селце и бавно, бавно със седмици или по-скоро месеци разбрахме, че там из горите като дете си имала един приятел сатир и искала пак да се срещнат. С него обичала да си говори, защото той я е питал за това което би се запитала сама, а когато тя го попитала нещо той и отговарял малко повече от това за което би се досетила и изобщо били като едно, но тя му изневерила като слязла в града и го забравила. Така и не разбрахме дали някой козар не е блудствал с нея като малка или пак си измисля. Там нямаше принципно извратеняци, но извратеняци си има навсякъде. От друга страна тя вече започна явно да се губи между действителното и измислиците си. В повечето време ми се струваше, че се преструва, но от преструване сама е започнала да си вярва. Така се е вселила в ролята си, че е загубила представа коя е актрисата коя е героинята. Разправяше, че щяла да се върне веднага, но забелязала за пръв път, че имало толкова хубави неща за рисуване. Представяла си, че рисува, а сатирът й се сърдил и не се появявал, но тя си прекарвала добре защото рисувала, макар и наужким. Съгласих се, че природата е разкошна, но тя държеше, че бръчките били разкошни. Дърветата ще останат и билото ще промени релефът си след хиляди години, но бръчките ще изчезнат и ще е много скоро, а те са като тръпките които изпитваме сега, само, че много по-дълбоко чувствителни. Такива ми ги говореше и я бъзиках, че открива Америка, но не ми се ядосваше, а наистина се отплесна да рисува с химикал в бележник. Шаржове и много се смеехме. Наистина имаше чувство за хумор когато е добре и преди да започне да не си измисля.
Вече научихме тази й слабост и ни беше забавно да я изпращаме на срещи. Майка само един път изпадна в унилост и за втори път я забелязах, че се просълзява. Спомена, че би се зарадвала да я види дори и с младеж с рискован характер. Да знаеше само какво си пожелава. Е, сбъдна се и последствията бяха кризите и вече освидетелстването й. Късно разбрахме, че наистина си има компания. Не бих й се бъркал, но просто не очаквах. Иначе изборът си беше неин. Тревата й се отрази зле, не стана наркоманка, дори се мразеше, че е пушила и преписваше на слабият наркотик бедствието в което се превърна живота й след това. Как да го нарека иначе, не знам. Беше приета във философският, но пак изчезна. Този път не при баба, на село. Не и със замаените си приятели, защото и те нищо не знаеха за нея. Случило се беше почти пълно повторение на събитието което при първото й изчезване, гледахме по телевизията, само, че този път и тя е била участничка. За останалите момичета това отвличане може да остане травма до края на живота, но при нея травмата беше далеч по-рано. Тя не съзнаваше какво се е случило. Като разбра първо се учуди, не вярваше, а после като повярва и като съзна, че е била отвлечена се затвори и не си показваше носа навън. Взе да си измисля болести, да се оплаква, че няма сили и да повтаря натрапчиво, че не е трябвала да пуши трева. Опитвах се да й втълпя, че е минало, че все пак е изтекло повече от година, но и след като изтекоха две, че и три години продължи да се оплаква, че мозъкът й е замъглен от тревата.
Когато потърси упование в Бога, вече се довърши. Ако трябваше да скъсам на някой който се набърка в живота и топките, то това не бяха онези момчета с които пушеше трева, нито пък на онези типове които я отвлякоха, нито пък на дъртият перверзник, ако е имало такъв в детството й, нито пък на съпруга който по-късно за кратко имаше, нито даже и своите, но на онези пастери с лигавият глас и чуждоземният акцент с удоволствие. Така и не научих името на религиозната общност в която попадна. Различна беше от познатите, не разбрах точно в какво, но тя нямаше да е първата жертва на религиозният фанатизъм. Не я чух да говори за Бог, да прави опити да проповядва, да упреква всички ни, че сме грешници, че е грешница и тя и ще горим в геената огнена, че сме слуги на мамона и на дявола, че сме рожби ехидни, идолопоклонци, лицемерни фарисеи, че нямаме истинско общуване с Господ, че не спазваме Законите Му, че не се обичаме и така нататък, до момента в който едва спасих плитките й.
Ако знаех тогава само какво съм спасявал.
Отряза ги месец преди да изчезне за пръв път. Били демоде, присмивали й се, имала даже и прякор, май беше “бесилката” или беше “въжеиграчката”, а плитката беше разкошна. Спомена само, че й е омръзнала, че е свикнала, но сигурно й тежи.
Светлокестенява, почти руса. Падаше като екзотична змия през рамото до скута й. Играеше си като с четка с нея.
Когато я отряза си я заключи в едно сандъче. Купи си го от един арт-магазин и приличаше на онези в които се пази съкровище. Това наистина си беше нейно съкровище. Веднъж се изпусна колко много значи за нея тази плитка и че съжалява, че е отрязала. На границата да се разстрои обаче погледна философски на нещата. Трябвало човек да отреже нещо от себе си, за да стане голям. Да го запази като съкровище за да не стане твърде зависим от това което му предлага настоящето. Яд я било само, че се вързала на онези тъпанари и овци. Тук бях съгласен с нея, ами те просто си нямаха такива плитки. Естествено беше да ги отрекат от естетическите си възгледи за да не им позеленеят от яд корените на косите. Стори ми се прекалено, че говори на отрязаната си плитка и носи ключето за сандъчето вместо ланец. Отиваше й беше интересно, но пак налудничаво.
Когато тогава я видях с кибрит над плитката и миришеше силно на спирт, изпитах може би същото което днес. Това не беше първата й налудничава проява и знаех, че ще съжалява. Имах време да действам. Скочих и хванах ръката й. За по-ефектно даже изхвърлих кибрита през прозореца.
“Ти си луда!”
“Махни се от мен, сатана! Трябва да унищожа идола, защото това което ще ми се стовари ще е по-страшно от изсипалото се над Содом и Гомор…”-и продължи. Това не бяха нейните очи. Това не бяха изобщо очи, защото нищо не надникваше ни от вън навътре, ни от вътре навън. Нещо замъглено. Боядисано от гняв, истеричен фанатизъм, обърканост
беше покрила зрението й. Тя не беше увлечена, а зомбирана. В следващите дни разбрах, че съм най-големият грешник, личен слуга на сатаната, обсебен с демони, че всички тъй наречени църкви са по-далеч от Божието учение, отколкото е далече света, че ще бъдем съдени сурово и жестоко според заслугите си и не се покаем и не унищожим скверните си идоли. Когато седмица по-късно арестуваха пастора за големи финансови злоупотреби стана толкова агресивна, че беше прибрана с полиция в психодиспансера. Съблякла се гола насред площада и започнала да проповядва. Не е траял безплатният стрип цирк дълго, но дълго след това не можеше да дойде на себе си. Когато заговореше за Бог, от началото настръхвах от ужас, но постепенно разбрах, че това е вече друго защото вече не фанатизираше, а може би истински вярваше като търсеше частичката надежда.
След като я изписаха, взимаше тонове лекарства. Обличаше се зле и общуваше само със смазани хора. Не се различаваше много от тях. Беше един клошар с дом. Започна да прекалява и с чашката. Понякога алкохола я довеждаше до лудост, понякога ставаше по-нормална от когато и да е било или пък заспиваше. Често почна да не се прибира, но вече беше голяма. Когато състоянието й се влошаваше я вкарваха пак в болницата и пак я изписваха, кога по-зле, кога по-добре. Изобщо живота си течеше.
Не мога да прескоча брака й. Не знам да се смея ли да плача ли. Истинска класика в жанра. Запознаха се естествено в лудницата. Момчето беше от онези с дебелите вратове и се скатаваше от присъда, но въпреки, че минаваше за нормален който по нормални причини се прави на откачен си беше по-откачен от цял психодиспансер. Обаче се влюби в сестра ми. Напушваше ме често смях като виждах как горилата се размеква пред болното момиче иначе действаше всички под ред. Истински Кинг Конг и Джесика Ланг. Добре, че беше по-празноглав и от нея, че не усещаше, че го майтапя през цялото време. Почти го обикнах, взе да се съвзема покрай него. Естествено един човек от неговият бранш не можеше да има гадже което се облича като от контейнер и ходи да пиянства с кварталните отрепки. Дори след месеци не я познах, но откачалката му се забърка твърде големи за мозъка му далавери и взе все по често да симулира да го вкарват обратно, а накрая вече нямаше никаква симулация и сега сигурно пак е с каиши заключени към леглото някъде. Поне е жив, но тя.
Една лекарка излезе от шоковото и ми обясни, че ще оживее, но още не е напълно стабилизирана.
Разбрах само това, както тогава, че след официалната й раздяла със съпруга й, ще си я кара както преди да се съберат.
Продаде бързо дрехите и накитите които й бяха останали от него. Още по-бързо изпи парите. Вече започна да ме дразни.
“Човек наистина трябва да отреже нещо от себе си, за да порасне!”-креснах й веднъж.-“Ти не си го направила! Само играеш. Сигурно и това, че си луда е игра. Не знам . И ти не знаеш!”
Поставих я на леглото, обърна се и повърна върху панталона ми в отговор. Аз щях да полудея покрай нея. Хвана ме яд, че съм и казал нещо. Дори и да можех да я променя, прав ли щях да бъда, ако и влияя. Много знаех накъде съм тръгнал самият. Вярно имах някакви шансове, но нищо не се знае. При всички случаи не можех да остана повече в дома си. За разлика от нея, нямах оправдания, а живота ми налагаше пътуване. И тръгнах, и все пътувах ли, пътувах. Времето се нижеше. През годините се чух само няколко пъти с майка и разбрах, че новото в къщи си е онова което помня.
Преди няколко седмици ми дойде на гости. В първият момент се почувствах нелепо. Очаквах я. Месец преди това мама си беше отишла и се разбрахме на погребението. Когато я видях на прага, изпитах абсурдно усещане. Като, че ли някой от сапунена опера беше слезнал от екрана и застанал на прага ми или някой от забравен сън го беше сторил. Стори ми се като нереална.
Няколко дни стоеше неизменно пред телевизора. След това излизаше от сутринта и се връщаше късно. Не ми пречеше, а понякога даже ми беше забавна. По-често аз не се прибирах, но тази нощ, Слава Богу, прибрах се, за да мога да забравя ключовете и да се върна да ги взема точно навреме.
Добре и че автобуса закъсня.
Позволиха ми да я видя. Мълчеше, струваше ми се много млада, а отдавна, много, много отдавна не бяхме.
-Ще се прибера у дома. Имам неполучени две пенсии, а тук май останах повече. Скучно е при теб, знаеш ли.
-Всъщност да.
-Ще си взема само плитката.
-Няма да стане. Няма да ти я дам.
Изгледа ме учудено. Имаше защо. Ако искаше да сложи край на живота си, можеше да го направи с всичко друго и не можех да я спра като и взема плитката.
-Плитката е за мен. Като я потъркам, ти ще ми се явяваш, нали?
Засмяхме се.
Когато се прибрах в къщи полилея лежеше все тъй разпилян на земята, но плитката беше изчезнала.