Изписка. Здраво се оскуба. Опита втори път, сълзи потекоха по очите й, гребена се изви, още малко и да премине. Малко още само малко. Не можеше. Опипа мястото през което не
можеше да премине. Плетеница от косми, кълбо не по-голямо от грахово зърно, но трябваше
да бъде перфектна. Не можеше да си позволи сплетени косъмчета да изкривяват пространството и енергията около косата й. Имаше прекрасно коса и много приятели, а единият беше поет и й казваше, че косата й е пшеницата от която вселената рано сутрин меси слънцето. Кискаше се, хареса и, а той смешен и искаше да й се харесва, все пак харесваше й се с това, че беше смешен и имаше големи диоптри. Е, косата й не можеше да види, тя беше забележителна. Нейна приятелка веднъж й рече не без завист, но не и със злоба, че косата й сякаш води свой
собствен живот, различен от този който възприемат сетивата й. Устаткото пък който мъкнеше със себе си, се опита да довърши изречението, но и двете не разбраха напълно ръбатите му думи.
“Косата ти е един отделен организъм в идеална симбиоза с твоят…”-продължи, но двете здраво му се разсмяха и млъкна изчервен.
Веднъж някакъв уличен проповедник я посочи с пръст. Очите му мятаха мълнии и предполагаше какво става в гащите му. Езикът му съвсем се овърза в цитата, но ставаше дума за
сатаната. Приятелката с която вървяха под ръка тогава, не онази за която преди малко стана дума, а друга й се разсърди. Мълчеше цяла вечер, после стана религиозна фанатичка, а причината си беше, че й завижда. Кой пък нея би оприличил на сатаната с тоя поялник отпред и водораслите по главата й. Полепнали, смехотворни и мъртви от всевъзможни процедури. Учудваше се на суетата на повечето жени. Даваха луди пари за фризьори, губеха часове в скука и търпяха изтезание което си знаеше, че няма да може да понесе. Не й се беше случвало. Косата й сама избираше прическата си. Всяко отделно косъмче растеше така съгласувано с останалите, че участваше в бавната творба на следваща и следваща форма. Природата й бе нейният фризьор. Тя само подрязваше връхчетата и я разресваше, но нищо повече. Нямаше нужда, косата й разбираше от разнообразие повече и от самата нея. Без да проявява капризи и безвкусни
импулсивни решения придобиваше една или друга форма, изправяше се, пробуждаше леки вълнички или съвсем се накъдряше, ставаше по-твърда и с по-своенравен вид, после
отново се превръщаше в меката заиграла се с вятъра палавница. Това й го каза друг поет, но този не беше смешен, даже си бе ужасен човек, току-що излязъл от затвора за нещо ужасно. Боеше се от него, но в същото време и бе много приятно защото дори този ужасен човек се държеше по този начин с нея.
“Корали върху скала напомняща на женска гръд. Не мога да ги докосна без да се опаря, а ти вече разбра, че убивам тези които ме опарят. Махни се, махни се от мен, сатана!"
Сатана ли. И този я наричаше така, но си имаше един политик гадже който я наричаше ангелче и твърдеше, че с нея е на седмото небе. Е, плашеше си подобаващо за такова богослужение, но му писна да го носи в рая, а той с неговото: ангелче, ангелче, ангелче, тлъст корем и
затлъстял морал. Започна да съчувства на съпругата му, а това, че узна и някои други тайни за него само я погнуси повече. Ангелите са нещастни хора, все знаят повече, че нали гледат от небесата, а тя не искаше и не искаше да знае гнусни работи които никак не отиват на косата й. Успя да се отърве от него.
Замисли се даже и тя да напише книга, не за ужасните тайни на хората от хай-лайфа, а със заглавие “Метафорите за моята коса”. Тъпо беше и й го казаха, щеше да се разплаче, но
като осъзна колко е тъпо наистина се смя два дена със съвсем леки прекъсвания колкото да си вземе дъх. Нарочно се връщаше до дома си пеш. Наближеше ли квартала и познатите си улици, гарираше далеч от дома си или казваше на таксиметровият да спре. Обичаше да радва хлапетата, дори когато валеше прическата й се променяше, но не губеше очарование. В летните вечери обаче беше фантастична. Всяко косъмче чувстваше погледче, то чуваше, а не ушите
подсвиркванията, то всяко косъмче поотделно, а не очите виждаше групата момчетии които вървяха след нея и наблюдаваше невръстният колоездач задминаващ я няколко пъти. Подминаваше я, правеше завойче приз следващата пресечка, пак обратно и пак зад нея и пак я подминаваше. Всички се кълняха, че като пораснат ще е тяхна. Тази разходка към дома й беше най-приятното усещане, макар косата й отваряше всички врати пред нея и нямаше нещо което
е пожелала господарката й да не бъде изпълнено. Да това беше вълшебна коса, приказна коса която можеше да изпълнява желания. Покорна, вярна, грижеше се сама за себе си и за
тази на която принадлежеше. Понякога и тя й гледаше като на живо същество и когато се
почувстваше самотна разговаряше с нея, но си помисли, че е налудничаво и си намираше следващият приятел. Известно време си падаше по художниците. Много обичаше да позира.
Гола, полусъблечена, полуоблечена, с дрехи или криеща само с косата си интимното. В началото беше омагьосана от образите, щастлива, че се виждаше пренесена другаде.
Изпитваше странното усещане, че едва сега е реална, а преди това е била само свидетел на реалното без да е присъствена в него. Подобни чувства, но с много по-слаба сила чувстваше
и когато дълго седи пред огледалото, но тя рядко го правеше. Изцяло грижата за вида й поемаше косата. Виждаше я сега по картините разкрила част от магическите си тайни.
Рисуваха косата като вълни от капки и огън, като плажна ивица на бленуван бряг, като пътеки към рая на устните й.
Рисуваха я бляскава, респектираща, гальовна, откровена.
Рисуваха я във всевъзможни нюанси и дълго време мина докато осъзна, че това не е нейната коса, а техните фантазии за косата й. Косата й беше различна и далеч и от цветовете, и
от философските им тълкувания за жената и битието, и от самопсихоанализите и изобщо треснатите им от хормона мозъци. Рисуваха красивото си виждане и то им пречеше да
видят косата й. Простено им беше, и на снимките не излизаше същата. Красива беше, прелъстително красива, дори, но далеч по-семпла от това което е. Веднъж осъзна, че косата й не е само цвят и форма. Близко бе до ума, но й помогна да се сети един слепец. Както си тракаше с бастунчето по тротоара се обърна към нея все едно да я съзре и й рече: “Красива,
красива си, щерке!”
Помисли, че е шарлатанин и се прави на сляп за да препечели нещо. Дръпна очилата му и видя само бели очни ябълки.
Отстъпи назад.
“Красива си щерке. Много по-слепи от мен са ти го казвали и много по-зрящи ще останат по-слепи от мен, че не са насладили очите си да те видят.”
И този май е поет. Защо все на такива попада, а не на някой който да разбере нея.
Имаше период когато започна да мрази косата си. Нарочно не я миеше, нито я решеше. Посърна. Не приличаше на себе си, нито тя, нито косата й. После се сдобриха. Обречени бяха
една на друга и както косата се грижеше с лекота за нея и тя й беше нужна за да я измие и да я среше. Като разбра, че и двете са зависими и олекна и вече никога нито я ревнува, нито й се разсърди.
Усмихваше се след срещата със слепеца. Докато се прибираше разбра, че и уличните псета подобно децата я следват.
Знаеше, че кучетата са далтонисти. Нещо друго имаше косата освен цвета си.
Никога, никога не беше се случвало да се заплете така.
Чувстваше се все едно й е излязла болезнена цицина. Или по-точно отвратителен цирей на носа, зелен и пълен с гной, и много смешен.
Маза я с балсам, пак опита да разреше заплелите се косми, но не успя. Взе ножиците, но чувстваше, че няма сила да ги стисне и да отреже ненужното и пречещо място.
Не излезе този ден въпреки, че имаше важна среща. С човек който някой ден беше сигурна, че ще обикне. Виждаше в него стабилност и доброта. Достатъчно беше обичала и нищо не й
пречеше пак да си обича, но вече не беше толкова млада и някой ден и косата щеше да се прошари и да спре да лъже.
Плака вечерта, но от щастие. Благодареше и целуваше косата.
Пак плака и повтаряше често, често:
“Какво щях да направя! Какво щях да направя! Благодаря ти! Благодаря ти, че ме опази, скъпа моя.”
На другият ден обаче кълбото от заплетени косми беше станало по-голямо. Огледа го с малко огледалце. Приличаше на магически възел, зловещ, здрав и личеше, че не може да бъде
отвързан. Не можа да стисне ножиците, а трябваше да го отстрани иначе все повече косми щяха да се заплетат.
За пръв път в този ден отиде на фризьорка. Момичето не смееше да я докосне. Само повтаряше:
“Господи! Господи! Мислих си, че съм виждала.” Като се поокопити започна да я
разпитва. Оказа се истинска енциклопедия на народни рецепти, сигурна беше, че това не е направено с широко рекламираните средства, а само с онези които са ползвали бабите ни за да бъдат отвличани и за тях да стават дуели.
Не повярва на признанието, че косата й не познава нищо друго освен шампоани и дървен гребен.
Пристъпи на отрязването на възела като към операция.
Оставаше само да си сложи хирургическа маска. Много внимателно отстрани всяко незасегнато косъмче и бавно докосна ножицата. Когато я стисна обаче пациентката й с писък скочи. Държеше се за главата й се гърчеше. После побягна навън оставяйки слисаното, пребледняло момиче зад гърба си. Бягаше в мрак, а с физическата болка която изпита можеше да се сравни само когато на дванадесет години трябваше да вадят от зъба й нерв, но нерва не беше умъртвен
напълно и зъболекарската игла се счупи в устата й. Утихна бързо, но сърцебиенето не секваше и кожата по главата чувстваше още една слаба болка.
Прибра се като болна в къщи. Просна се и заспа. Сънят беше неспокоен. Сънуваше, че косата й е жълти листа. Прекрасни жълти листа и ги пари скрежта и се гърчат и се превръщат в
подобие на старческо лице и изсъхват. Все още се държат сякаш впили нокти в клончето живот, но вятъра е времето и е толкова силен, че не могат да се борят с него и то ги
просмуква и те чезнат в сивота. Сънува, че стои пред огледалото с войнишка прическа. Даже й отива, но това не е тя. Това е едно момиче с нейните черти което плаче, защото му е тъжно. Събуждаше се, а косата й отново беше на главата. Вървеше отново към фризьорският салон, не това си беше сън и трябваше да се събуди, но сядаше отново на стола, а момичето й казваше:
-Това не е възел от косми. Това е възел от идеи и не може да се отреже, а сам, сам с времето да се разплете…
Пробуждаше се пак за кратко. Възел от идеи. Чувстваше го като тумор. То си беше тумор. Косата й беше част от нея. Не знаеше дали така се е родила или е станало с времето, дали това е било обикновена коса която постепенно е оживяла и е пускала коренчета в същността й или винаги е била едно с косата си. Това което се случваше обаче си беше тумор.
“Това не е възел от косми, а от идеи…”
На другият ден излезе. Беше покрила косата си със забрадка. Дълго време още я криеше с погледи. Слагаше или качулка или нахлупваше скиорска шапка въпреки, че не беше сезона и
постепеннокато, че ли възела започна да се отпуща.
Пак привличаше погледи, но вече всичко беше различно. Тя и без необикновената си коса беше една хубава жена. Постепено разбра колко по-спокойна е така и възела от идеи все по-малко я стягаше.
Една вечер срещна пак оня слепец.
Позна я и й рече:
-Прекрасна си дъще на слепотата!
Прозвуча й като комплимент макар не го разбра. Когато се върна и махна шапката възела вече го нямаше, но тя знаеше, че винаги отново може да се появи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар