среда, 21 марта 2012 г.

Корпусът

- Въжетата трябва да са изплетени от коси на червенокоси девици, платната - пришити от кърпи на млади вдовици…
- А корпусът? – прекъснах го.
- Корпусът от дървени глави.

- Кажи, де, корпусът от какво ще е? - гледаше ме вече на кръв и се усмихваше. Бях най-добрата му приятелка, нямаше да ме убие, я. – Не разбираш много от дървета. От райско дърво, защо не. И него го няма като червенокосите девици и като кърпите на младите вдовици.
- Защо мислиш, че корпусът е толкова важен.
Шантавата му поема го беше погълнала в последната седмица. Първо бе “Фрегатата”, после реши да е “Шхуната”. Попитах защо “Каравела”, а не “Шхуна”, а той ми каза, че шхуна звучи като стройна девойка, а каравела като пищна дама. Доста задържа на “Каравела”, но я направи “гемия”, само за да сложи като гребци “робите на любовта”, последното ме просълзи, но беше комично да го използва точно той, нямаше лични впечатления, последното, което можеше да каже е, че е роб на любовта. Виж, ако беше споменал за трюм, пълен с екзотични отзивчиви красавици, това някак щеше да е по-близко до характера му. Вървеше му с жените, но трябваше да се откаже да пише. Прихванеше ли го, държеше го все така, с цели седмици. Накрая нищо не излизаше от никоя от “перфектните” му творби. Слава Богу, макар че си вярваше, че е поет, да напишеше едно две неща в годината. Общо имаше девет, толкова беше и унищожил и сторил нещо много хубаво. Истинска защитна реакция му бях, че не го вземах на сериозно, той като не успяваше, аз го вразумявах. Малко позеленяваше и ми се сърдеше, но лекичко, а после я удряхме на живот. Тоест правеше поезията, която можеше, чаровник си ми беше. Номерът да се правим на двойка гей и лесбийка, минаваше. Жените имаха доверие на педалите, а пък лесбийките възбуждаха мъжете. И номерът с разкрепостеното семейство и с братът и сестрата си ги биваше. Не бяхме правили група, но и това ми е минавало през ума. Супер бяха общите ни свалки, а също и после да си разказваме какви сме ги правили през нощта. Веднъж сериозно му казах да остави стиховете си и да напише един еротичен роман по преживяванията ми, опита се, но не му вървеше. Обичаше си поезията, а не можеше да я пише. Май изобщо не можеше да пише нищо, но си беше сладък. Истински роман живееше, а, ако го осъзнаеше, можеше само да го развали. Нека се мисли за поет, а като почне много да лети, ще си го приземявам. Аз истински си го обичах. Учудващо е, познаваме се от десет години и си обичаме секса, много даже, а не сме имали интимна връзка. Обаче се обичахме и това си е.
- Не ми се излиза тази вечер. Честно. Толкова ли държиш?
- Не, няма такова нещо. Просто ми се пиеше някоя друга бира, ще скоча долу до магазинчето и ще взема, а ти опъни шезлонгите на терасата. Даже ще е по-добре. Знаеш, че обичам поезията.
- Не знаеш какво е за мен “Галерата”? Картите ще са от змийска кожа, но ще ти го прочета после като се върнеш.
- Сега пък галера, нали последният път беше гемия.
- Ти ми го натресе.
- Ами няма бригове с гребци.
- Да, права си, но това “гемия”. Като “потънали гемии”.
Скрих с ръка усмивката си.
- Нарочно го направи, нали?
Разбира се, че го направих нарочно. Ама сега наистина приличаше на търговец, който с очите си вижда потъващите си гемии.
-Какво ти е? Хайде, отивам да взема бира.
Подхвърли ми портмонето. Сега пък и сърдит го дава. Хвърлих му си го обратно. Няма ми парите.
Вън малко се позасмях, но ми беше тъжно. Не обичам да е в такова настроение. Знам, че е чувствителна душа, но не му отива, а и животът няма да му я пази. Какво пък, някакво си стихотворение, толкова много талантливи и продуктивни мухльовци познавам, някои са си симпатяги, но на неговия пръст не могат да стъпят, защо се е впрегнал да се прави на нещо, което не е.
Мислих, че бирата ще го поразпусне малко, а и вечерта беше една, пролетна. Омагьосваща, само за купон, а не сантименти по разни балкони в скучен квартал.
- С този корпус ме обърка. Важен ли е?
- А с какво ще плаваш, рожбо? Или ти висиш над вълните. Хайде стига си се връзвал. Голямо чудо, прескочил си една подробност. Какво пък, от някакво дърво е корпусът и толкова.
- А мен няма ли да ме вземеш на твоя кораб? Какво ще бъда, сигурно прашките ми ще бъдат бойното му знаме.
- Теб ще те сложа на носа като Горгоната, да плашиш морските чудовища.
- И морски чудовища няма, като червенокоси девици. Но хайде от мен да мине. Защо не направиш корпуса от бурета със старо вино?
- Това е добре - за миг се въодушеви. - Сега пък ми направи корабчето буре… Чакай, чакай, ще измисля. Ще измисля… Корпусът от…
- А мачтата? На какво ще окачиш платната, кърпите на младите вдовици.
- На пилоните от знамената, заради които младите вдовици тъжат.
Изненада ме. Тази фраза наистина ми хареса, но се ядосах и заговорих пак за корпуса:
- Бамбукови символи на мъжествеността - започна да ми омръзва, трябаше директно да го попитам, какъв изобщо е смисълът.
- От например… - е това трябваше да ме разбие от смях, още повече, че го каза с доста сериозно изражение. - Например от пропилени ерекции.
Не ме разсмя, стана ми тъжно. Аз го доведох до това състояние, че да приказва глупости. Хвана ме яд, че ме накара да почувствам вина, но ми стана още по-тъжно. И пак ме хвана яд и ми стана още по…
- Разбираш ли, че не можеш да пишеш – не му го казах аз, просто излязох от кожата си и устните ми го казаха сами, - това е твоето садо-мазо, така ти харесва да се мъчиш и като перверзия е адски готино, но поезията ти е слаба, ей, чу ли го! Писна ми да те гледам такъв мухльо. Разбра ли ме сега? Това твое корабче, ако беше направено от ерекции на малки, големи и още по-големи мераклийчета, щеше да потъне като погледите им в порносайт, но не това е важното, важното е, че мозъчето ти потъва и е напрегнато като хуйчетата на гореспоменатите. Откажи се да пишеш.
Като го казах, сякаш някой ме зашлеви с плесник. Всичко стана толкова бързо, че аз осъзнах, със закъснение, какво точно съм изрекала. Скочих и го целунах с всички сили и разбрах колко дълго съм желала това, колко дълго съм го потискала, колко дълго е траяла заблудата ми, че вечно ще си остана голямата му сестричка. На това не можа да устои, не че някой би успял, но той още по-малко. Истински поет на плътта си беше, всяко трепетче се римуваше с движенията му. Това беше истинският му стил, не думите му. Шезлонгът се преобърна. В кратката част от секундата, докато падах, успях да забележа с крайче око, че от другата тераса ни гледат момчетии. Не ми пукаше. Той падна над мен, като че ли се опита да мисли, да съзнае, но не му дадох възможност, пръстите ми се шмугнаха под ризата, загалих го, а това, което съм искала от него през тези десет години, се изливаше и бе безумно хубаво.
Животинско и яко, но и умопомрачително. Нещо ставаше с мен. Загубих представа къде съм. После с кого съм, а като осъзнах, се ужасих и не исках да съм с него. Стори ми се, че плуваме на шхуната или галерата или нещо, което се клати над вълните, присъни ми се даже в един миг. Не се заблуждавайте, не беше чак толкова добър любовник, имала съм и по-добри, но просто беше той. Не трябваше да става. Не знам защо, но не трябваше да става. След това отпътувахме от това “не трябваше” в неизвестността и ми беше все по-приятно и по-приятно. Корабчето му не можеше да се върне на брега. Нямаше да е същият бряг.
“А компасът?” - шепнех му нежно и го галех. - “Не може без компаси.”
“Може, може, няма компаси, има очи, привлечени от магнетечността на неизвестното.”
“Това не е поезия, а фантастика.”
“А ако попиташ от какво са веслата, те са от ласките ми. Само моите в ръцете на всички онези роби.”
“Стига, моля ти се. Хубаво е.”
“Не мисля…”
“Не ти вярвам”
“А недоверието е гласът на сирените”.
“И сирени ли има?”
Повече никога не си говорихме по този начин. Това беше последният ни такъв разговор.
Няколко неща се случиха тази нощ. Няколко значими неща. Първо: осъзнах, че не съм права. Заяждала съм се с поезията му, заради това, че й предаваше прекалена важност, а към жените, от които не го ревнувах, проявяваше лекомислие. Дразнила ме е емоционалната значимост, която е за него, иначе не беше чак толкова лоша, а може да е била дори добра. Не знам, помня откъслечно и не мога да преценя. Не беше грешка, че потърсих близостта му, дори трябваше да го направя по-рано, но това, че я потърсих точно тогава, когато му размазах фасона, си беше истинско престъпление. Защото ако не му се бях отдала така, ако не му бях доказала колко много, много значи за мен, точно след жестоките ми думи, той можеше и да се усъмни в тях.
Другото, което последва беше, че той повече не прописа и унищожи всичко написано. Най-сетне завърши и започна да се облича иначе.
Третото, че вече всичко се промени и когато аз станах значимата в живота му, се почувствах адски самотна. С течение на времето, откакто спря да пише, започна бързо да се променя и нещо, което много ми харесваше, вече го нямаше у него. Това не беше той, а един досадник.
Разбрах, че романтичният му кораб никога не е имал корпус. Той си е мислил, че има. Без да знае какво представлява.
Била съм аз, която съм достатъчно лека, за да стоя над житейските вълни и достатъчно твърда да им устоявам. Достатъчно наивна, за да си позволявам да бъда направлявана и достатъчно силна, за да го нося нанякъде. Не обаче толкова прозорлива, че да избегна един риф, а трябваше да знам, че го има.
Корпусът не е изработен от какъвто и да е бил материал. Той е цялостен и завършен и се казва кой го знае как, но май го има все още, за разлика от червенокосите девици, и съм била това за него.
Една вечер излязохме с лодка в недалечен язовир. Бяха минали години. Ту се сещах, ту забравях за онази нощ. Живеехме заедно, но не бяхме щастливи.
- Искаш ли да преобърнем лодката? - попитах го с онзи шеговит тон, с който някога го питах за корпуса.
И двамата плувахме много зле. Малко вероятно бе да доплуваме до брега. Малко вероятно, не и невъзможно.
- Защо? - попита ме.
“Искам пак да повярваш, че съм корпусът ти и няма да се удавиш! И аз да знам, че ти си моя.”
“А ако се удавим” - представих си, че ми отвръща.
“Заслужавало си е.” - представих си, че му отговарям, но му казах просто:
- Веднъж вече го направихме.
Усмихна ми се.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email