воскресенье, 18 марта 2012 г.

Подаръкът

Тършувах в плесенясалия гардероб не за да открия нещо, а да не спират ръцете ми да мислят, тогава щеше да започне да мисли главата ми или по-скоро гърдите ми или очите със сълзи. Не, не съм ревла. Силна съм, неприятна понякога, заядлива, сигурно ме мислят и за фригидна, а може и да съм, откъде да знам. Всичко съм забравила и не искам да си спомня. Спомените са
лъскава витрина с фантифлюшки. Скъпи нещица които привличат вниманието, заставаш пред тях като братче на Гаврош, допущаш ги със сърцето си и с мечти ги имаш, а после събуждаш се и си на тротоара, а шарените нещица ти се усмихват надменно и чужди. Те не са за теб. Мразя спомените, те са такива играчки. Искам само да се ровя из гардероба из парцалите си, защото си нямам никого, защото съм една дърта алкохоличка. Толкова ли съм дърта? Май да и колко навършвам днес, о сърце мое мъжко, не знаеш ли, че такива въпроси не се задават на жена. Захилих се. Не, че ми стана весело, а защото като ми се случи въображаемият събеседник ми става дори приятно, че си говоря сама. Как пък ми хрумна да говоря на сърцето си и да ми се стори доста обаятелен кавалер. Малко шантав, бисексуален, но пък умеещ да изслушва. Ще го заведа на разходка, после на някоя кръчма. Аз ще го почерпя, нали съм рожделничка. Ще го накарам да забрави, че си пада по мъже и да се влюби в мен, да ми обърне внимание и да разбере, че се нуждая от него и от любовта му. Не е разбирал каква близост имаме с него. Туптял си е, подскачал си е, държал се е лекомислено и е правил глупости, без да обръща внимание, че го следвам и ме повлича в тях. Все пак е симпатичен глупчо. Аз остарявам, но той не, макар, че аз знам, че вече е болен. Как да му кажа като го гледам какви пируети прави, какви танцови стъпки, как все още весело и лекомислено подскача при вида на красотата. Тогава страдаше заедно с мен, въпреки, че и той не понасяше съпруга ми и му идеше да го убие, но не го стори, послуша ме. Послуша ме, да. Колкото и буен и чувствен да е, въпреки, че е един здрав мускул, много кален, много натрениран, много пораснал мускул който се свива в юмрук, но става по-твърд от юмрук и е много мъжествен, въпреки женската си сексуалност, умее да слуша. Умее да ме слуша, но някак винаги ме боли като го подчинявам. По-сама съм от всякога тогава. Подчиня ли го тогава престава да бъде жив събеседник, а кукла която водиш за ръка за да я заведеш на лунапарк или да я почерпиш със сладолед, а куклите нито се радват на шаренията в лунапарка, нито пък усещат вкуса на сладоледа. Тогава му идеше да убие съпруга ми и добре направих, че не му позволих, но това не променя факта. Има едно нещо което е почти толкова неприятно колкото да си омъжена за адвокат и това е да бъдеш разведена с адвокат. Второто е за предпочитане, но си е почти толкова неприятно. Лесно бях призната за морално пропаднала, използването на наркотици не се доказа, но беше факт, че известно време бях на лечение в психиатрично заведение. Има нещица които душата отказва да приеме, започва да витае вън от тялото и да живее в реалност която е недопустима за разумното. Това е спасение, но минава за диагноза на психическо заболяване. Не съм хроник, не понесох напрежението. Какво говоря! Понесох го разбира се. Понесох го до там, че престанах да бъда аз. Спрях да се страхувам от аферите на мъжа ми, от надвисналата опасност над децата и от това, че превръщах слузест плужек. Сто и тридесет килограмов плужек с виснали цици, но не това беше най-неприятното в него. Вонеше, не на пор, не и на мърша. Сипеше се с най-скъпи парфюми, но вонеше на нещо. Сам се задушаваше във вонята си, а може и да се беше задушил. Задушил се беше, той беше душевно мъртъв и се опитваше да ме прибере при себе си. Като зомбитата от филмите на ужаса. Куцук – куцук с вдигнати високо разперени, разкапващите се ръце към живата плът която е далеч по-бърза от тях, но като в кошмар стои и не може да побегне. Гледа ги с разширени от ужас очи и не може да отстъпи. Така се чувствах, но отстъпих, побягнах…Побягнах отвъд разума. Опомних се и бавно започнах да възвръщам разума. Бях с каиши, завързана на болнично легло и дрогирана до козирката. Не знам с какво ме тъпкаха, но ми беше адски смешно колко е уплашена сестрата докато търси ключа за катинара с които беше вързан каиша. Стените скрибуцаха, стъклата весело звъняха, а върху главите ни се сипеше мазилка, защото имаше земетресение, но хич не се уплаших. По-късно разбрах, че са забравили един човек под завивките и той от ужаса, истински полудял. Щеше ми се да съм на негово място. Връщах се към страната на разумното, към световното село. Родителите ми, състоятелни, но преди всичко хора които ме обичаха си бяха отишли по трагичен начин. Катастрофа. Едно от нещата което се случва всеки ден, но никога на нас. Делата по развода вече се точеха, работата ми изгубена, все неща които никога не се случват на нас, а още по-малко накуп.
Тогава моя кавалер, този в гърдите ми, ме научи да се усмихвам. Водеше ме на разходки, чат-пак в някоя игрална зала, по-често в някоя кръчма, още по-често на кино, но най-много обичаше да се разхождаме само двамата из парковете и да се усмихваме на всичко което има и което няма да се промени колкото и да се е променило останалото в нас.
После тъй се превързахме един към друг, станахме толкова добри приятели колкото никога не сме били, че накрая почнахме да мислим заедно. Живеехме в хармония която се преобърна и превърна в стихове. Разкошно изживяване. Сърцето започваше едно, а аз го завършвах. Аз започвах нещо, а сърцето го завършвах. Вече споделяхме напълно изживяванията, накрая се разтворихме един в друг, бяхме едно. Това не е като сърцето ти да поддържа живота ти, да движи кръвоносната система, а ти да бъдеш защитната му жилетка. Не става въпрос и за съгласуваност на разум и емоция. Нещо различно е. Твърде самотен трябва да е човек за да намери приятеля в себе си, твърде разочарован да го оцени и твърде силен за да го понесе, но рядко може да се прилее до такава степен с този другият в себе си. Това е танц на кръвоносни телца, на фибри и вдъхновения. Може да трае секунда, може и векове. Времето е без значение. Получаваха се стихове, а и живота ми се превръщаше в стих. Не обръщах внимание, на това, че времето изтичаше. Е, това е работата му, да тече. Ако сверях секундите с пулса си съм изживяла повече от двеста години и то преизпълнени с пътешествия и екзотика из страни от които не носих фотографии, но имах стихове. Не ме впечатляваше, че и спестяванията ми се стопяваха. Отдавна се бяха стопили напълно и имах вече само инвалидната пенсия. Мъжете пък бяха призраци. Виждах ги, канех ги до огнището си, давах им виното и омайното си биле, тялото и душата си и ги губех. Спомням си, че единият беше голям перверзник. Веднъж го сварих с любовницата му, а тя благодушно ме покани при тях. Втора покана не чаках. Скочих между тях, че като грабнах един колан, хубавото и дупенце се покри с кървави резки, впих устни и смучех кръвта й, докато припадна. Само, че това се случи във въображението ми, иначе просто тряснах вратата и повече не се върнах. Нито се разведох повторно, нито си взех друго освен сака който стоеше в мазето. Той е от юношеските години. Няма нищо ценно. Албумчета, парцали на които не само отдавна им беше минала модата, а и не ми ставаха, кой знае каква друга глупост. Просто исках да взема нещо, а в апартамента не ми се влизаше, че ме беше страх да не изпълня някое друго тайно мое еротично желание и току-виж ми харесало. Сетих се, че ключа за мазето е в мен. Нещо все трябваше да взема и в очите ми се наби мърлявото сакче. Преди да изляза обаче се сетих за кацата с вино. Дръпнах канелката и като чух приятното чуруликане на изтичащото вино изпитах сигурно същата наслада каквато онези двамата горе. Когато хладната вечер ме обгърна обаче плаках. Отдавна вече нямах и приятели. Някога като момиче имах много. Бях красива, остроумна, лъчезарна, а и създавах атмосфера за изживяване. Кога бяха изтекли толкова години. Докато си задавах въпроса изтекоха още толкова.
Когато тогава си тръгнах, не взех дори и малкото останала сума от продажбата на моя апартамент. Не, не исках да се връщам там, а вече нямаше къде да отида. Твърде много години бяха минали и децата от първият ми брак бяха пораснали, но не искаха да ме видят. Сигурно бяха повярвали на нещо в което постепено започнах да вярвам и аз. Чувствах се пропаднала и започнах да се държа като такава. Имало е години в които плащах квартирите си в тяло. Не, това са глупости, опитвам се да се залъгвам. Просто съм била самотна, това е. От квартира, на квартира, от непознатост на непознатост. Искала съм да се стопля, не да плащам квартири със секс, не и да го правя даже, а само да се стопля. За да не си спомням, за онези веселите рождени дни. Колко подаръци само. Къде ги разпилях. Някои бяха много скъпи. Часовник, златни колиета, платна на майстори, свещници, сервизчета, парцалки…Ах, колко много. Къде ги разпилях. А приятелите, толкова усмихнати, толкова ме обичаха. Толкова бях желана и като любовница и като изповедница и като приятелка. Ровичка ми се. Трябва ръцете ми да не спрат, да мислят, защото пак започвам да мисли главата ми. Завежда ме при лъскавите витрини с етикетчета с невъзможни цени. Рожден ден имам, а съм сама. Без подаръче. Аз ли съм ги получавала наистина. Нима може да бъде същата. Дали пък в мърлявото ми сакче не е останал някой. Мога да го продам, много по-евтино разбира се и хубаво да се напием с моя кавалер.
Намерих сакчето.
Боях се да го отворя.
Май бях запазила една златна гривна. Много пъти се сещах за нея, но преди да я намеря вече бях забравила, че искам да я продам. Беше от едно много хубаво момче. Май на осемнадесетият рожден ден. Голяма фиеста беше. С кого правих секс тогава? Първият път се помни, но не ми беше за пръв път, а и бях пияна. Не правих с никого и не бях пияна, сега си спомням, а гривничката исках да е неговият подарък, но тя беше от мъж който не обичах. Същият този за когото след месеци се омъжих. Пазя ли още шибаната гривна.
Дръпнах съвсем леко ципа. Страх ме беше. В този сак, не го отварях, можеше да е единственият ми шанс да празнувам рожденият си ден. Нямаше да е като онази фиеста, последният ми щастлив ден, но ако е останала някоя дрънкулка която струва пари, а вече не ми е скъпа, ще е много, много добре.
Отпуснах сака. Пак ще съм излъгана. Държа го затворен. Мъкна го с мен, но в него е витрината на спомените. Онази пред която стоят бедните. Нека е затворен и да знам, че в него нося нещо скъпо, вместо да го отворя и да видя, че всичко скъпо е изгубено. Ще ми напомни нещо. Ще ми напомни нещо което съм изгубила.
Защо не дойдоха? Защо не дойдоха децата.
Имам остър нож, сърце. Много е остър и няма да заболи.
Добре, ще видя колко пари имаме и ще си вземем една бутилка. Нямаме музика, но и двамата можем да си пеем. И свещите са свършили, но ние ще тлеем.
Мъчеше ме мисълта, че в сака все пак може да има нещо. Можеше да го продам и да си купя някакво фалшиво касетофонче за да има музика, поне. Или пък по-маркова бутилка.
Хубав рожден ден беше, много хубав. Може би гривната е останала. Въпреки, че ми я подари оня негодник съпруга ми, с годините приписвах жеста на онова момче. Сигурно съм я запазила като негова.
Обърнах джобовете. Имах достатъчно пари. Дори за две бутилки по-евтино, но можехме със сърцето ми да отидем и в някоя кръчма. Да отбележим както само двамата си знаем и този рожден ден.
Не, каквото и да има в сака, не струва. Едва ли съм запазила гривната. Отдавна с теб, приятелче сме я изпили. Не можеш да ми кажеш, че не си позволявахме. Не сме от пестеливите.
Реших да го послушам, този път. Преди седмица разбрах, че е болно. Криех от него за болестта му, но то беше болно. И аз щях да си отида с него, но се чувствах виновна, че крия от него, че скоро ще напуснем и тази квартира.
Отворих сака гривната изпада. Запазена. Много скъпа гривна. Щях да я продам и да отпразнувам.
Нещо друго обаче ме зарадва и направи точно толкова щастлива колкото в онзи осемнадесети рожден ден.
Споменах за момчето по което си падах. Тогава то ми направи повече от скромен подарък. Груба дървена ваза. Сам я беше направил. Дори не я бе лакирал. Много груба изработка. Мислеше, че много ще ме впечатли, че е излязла от неговите ръце. Да, впечатли ме, разбрах, че е наивен романтик. Обикнах го и съм забравила, но вазата пазех.
Случило се беше нещо невероятно…
Не, това не беше неговият подарък. Този май ми го подари една приятелка. Как изглеждаше? Забравила съм я. Беше толкова безлична. Как се казваше? Все си мислеше, че прави красиви неща, така си помисли и за вазата. Защо се обърках, че ми я е подарил онзи симпатяга. Защото за нея съм забравила. Затова, сега си спомням само, че я е имало и се стремеше към приятелството ми. Не, не ми я подари, тя. Някакъв непоканен мърляч беше. Между другото имаше хубави очи. Навярно е намерил треската на двора и го е озарила идеята, че с въображение може да мине за ваза.
Очите ми се замъглиха. Не помних кой е, но който и да беше, който и да е, той единствен ми направи подарък и в този рожден ден. Последният и безценният подарък.
Може да ви се стори чудато.
И аз не мога да си го обясня.
Сигурно по дъното на дървената ваза е имало или се е събрало пръст. Може и да съм се опитвала да гледам в нея цветя и съм наливала вода. Не помня.
Може и да няма обяснение, а да е чудо.
Сбъдвало се беше в продължение на тридесет години. От онзи, за този рожден ден.
През отвора на вазата се промушваше клонче. Израслото от дъното клонче излизаше навън. Беше разцъфтяло. Най-красивото цвете което съм виждала.
Кой, кой ми го поднесе?


любовна и еротична психо - драма
Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email