Тричене

                                                       Колаж: Elfi Elfida

Появи се незнайно откъде, твърде хубава за да е скитница и това личеше под пластовете мръсотия с която искаше да се маскира, твърде болна за да я изгоня веднага, но не й беше мястото тук. Не беше квалифицирана, а и напълно непозната. Имаше и нещо зловещо в погледа й и го забелязах макар въпреки зловещото всекидневие в което живеех. Когато за пръв път
срещнахме очите си, щях да изпищя, а не съм страхлива, даже съм закоравяла, твърде закоравяла и видяла достатъчно смърт. Самото й присъствие излъчваше някаква тежест, респект, а и нещо животинско. Първично, необуздано. Появи се късно през нощта, а беше четиринадесети ноември. Високопланински край е, температурата много под нулата и прехвърчаше суграшица под режещият вятър. Затропа отчаяно. Хлапетата вече спяха, напоследък ги приспиваше вместо медикаментите студа, санитарката същата вечер беше слязла до селото и тогава не очаквах, че няма да се върне. Получила е сърдечна криза, аз бях единственият лекар в района, но са я намерили часове след припадъка, още часове са били нужни за да дойде при мен уплашеният човечец, тук няма телефонни връзки, а и с мобилни апарати не разполагаме. Твърде късно беше когато отидох, но изпреварвам събитията. Непозната жена биеше по вратата на дома. Изненадах се, а и всеки би се изненадал. Наоколо беше почти безлюдно и познавах всички жители в двете селца. Останалите живи същества бяха тези забравени от родители, време и пространство, от всичко човешко, а както някой го би казал, не и аз, от Бога, деца. Също трите сестри които работеха на дежурства с мен. По моя преценка трябваше да има още шест и поне още един лекар. Една санитарка също не беше достатъчна, тази беше жена от селото. Душа даваше за децата и я даде докрай. Едва след смъртта й разбрах, че причината да ме потърси за пръв път в дома бяха проблеми със сърцето й. Видяла е децата, а аз така и не научих от нея самата за болното й сърце. Повечето хора потръпваха при вида на хлапетата, отвръщаха поглед, имаха нужда от успокоителни, или фитнес, или любовница, или сапунена опера, или гонка с коли, или нова секта, напиване до козирката, само и само за да забравят гледката. И успяваха. Жената от селото обаче се влюби в тях от пръв поглед. Същото се случи и с непознатата. Изглеждаше почти толкова жалко колкото и децата. Не можеше и да е иначе. Вървяла бе най-малко тридесет километра, може би повече, разказваше нещо объркано, не и се говореше или се опитваше да ме излъже. Твърде ме разтревожи обаче за да ме уплаши с погледа си. Това стана дни по-късно, но имах съмнение за пневмония, а вън беше вече застудило. Пак изпреварвам събитията. Изглежда откакто съм тук, все се опитвам да ги изпреварвам и ако не мога иначе, то поне мислено. Да се пренеса в следващият и по-следващият и по-следващият ден, в който мога да се надявам на нещо. Тежко ми беше за загубената жена, дори не тъжно, толкова съм закоравяла. Толкова, мамка му.
Отиде си и едната от сестрите, а не можех и да я упрекна.
Непознатата обаче ме плашеше и смятах наистина при първа възможност да я помоля да си отиде, но не изглеждаше добре. Все още имаше висока температура, нямахме медикаменти дори за децата, а какво ли оставаше за нея. Надявах се да се оправи. Никак не исках да погребваме и нея. Правим го сами. Детските тела са малки, особено на тези болни деца. С нея обаче щеше да е по-трудно.
Все пак, ако трябваше да остане дори дни, трябваше да си поговорим и то за много неща. Не желаеше. Настоявах. Плашеше ме. Настоявах. Имаше хищен вид и тежък дъх и израза който доби беше разкъсващ, но настоявах. Вече виждах как ще скочи от леглото и с един скок ще ме повали на земята и ще ме разкъса. Със зъби ще ме разкъса, а те едни бели и остри, но настоявах. Колкото й властна да беше, понякога успявам да устоя своето. Иначе отдавна да съм се чупила, много по-преди от последната сестра, както се чупих и от мъжа ми с проклетите му амбиции и дребна душица. Може едно дете да остане накрая, но знам, че за него ще се преборя за това което всички останали са заслужавали и не са ги получили. Реша ли да настоявам правя го, инатеше се, но не знаеше с кого. Да си призная и аз не съм очаквала. Много зловещи неща ми преминаха през главата докато мълчеше, вече знаете, че зловещото ми е битие, май и хоби, не ме упреквайте в черен хумор е имам го затова съм жива. Много зловещи неща минаха през главата ми, но това което ми разказа най-накрая беше много далеч от човешката логика. Горе – долу толкова далече колкото е и това място. С всичко това обаче съм свикнала, нейното ми беше съвсем непознато.
Разказа ми за занаята си, за доста големият си нощен оборот, за това, че е нямала друг избор, а и не помнила как е станало. Последното което трябваше е да укривам убийца. Не заради себе си, тя ми стана изведнъж симпатична и на нейно място бих искала да намеря сили да постъпя като нея. Разказа ми и за четирите трупа, но накрая ми разказа и за обичая тричене.
Тричене. Известен още като “кучеровден”
Не бях чувала за този обичай, но го има из нашите земи и като повечето народни обичаи е на изчезване, а носи свой колорит и онези чуждоземни природозащитници са нямали право да грачат, защото в крайна сметка ни едно куче не е пострадало от него.
Провеждал се е още в някои села. Забиват се в земята два високи метални кола от двете страни на недълбоко място в реката. Свързват се с две въжета, въжетата се усукват така, че да извият коловете един към друг, в средата се прави клуп напомнящ на бесилка, на нея се окачва кучето, но така, че да не бъде наранено. После от двете страни четерима бабанки опъват коловете. Въжетата се опъвят клупа завърта кучето и се отпуща, накрая замаеното куче цопва във водата, а ако се затрудни да плува стопанинът скача и го издърпва навън. Обикновено там е и ветеринара. Не се знае откога датира и откъде води началото си обичая, но е за гонене на бесовете от домашни любимци и няма пострадали кучета. Изглежда зловещо, но си е обикновена народна веселба, а ако на някой все пак му се струва зловещо, да ми дойде на гости.
Дотук е обаче цялата веселба в историята. Нататък не е за слаби нерви, дори за моите си беше изпитание. Едва е била навършила пълнолетие. Не се опита да увърта, да измисля сантиментални истории. Сама разбрах, че просто не е знаела нито какво да прави, нито какво прави. Направила го е по свое желание. Не е била принуждавана, но така е било само първият път. Решила е да направи секс за пари. Тук не разбрах какъв точно мотив е имала. Може да е имала нужда от парите. На няколко пъти откакто съм тук ми е минало през ума, че съм готова да правя, само и само да не се наложи и на следващият ден да копая, знаете вече какво, няма да повтарям. Може и да не е имала толкова голяма нужда. Да си е търсила игра и да и се е сторило, че е игра. Да се е подвела по сексуална фантазия. Да е искала да отмъсти на някого.
Не разбрах и нямаше чак такова значение. Не е търсила сводници, още след случката е съжалявала. Там е работата, че клиентът й останал доволен и поразпитал сводниците. Не познавала никого от тях, но изглежда оня тип я познал и им я посочил. После намерили начин да я принудят, бояла се е, мислила е, че все пак ще я оставят като разберат, че няма желание. Не е искала неприятности. Подала се с надеждата, че ще е временно и кратко, но не станало според очакванията й и ето, че се е наложило да прояви характер, вече обаче късно. Сигурна съм, че винаги става неусетно, а после с времето са пропилени и шансовете. И не е само с проституцията така, освен ако всичко останало не е проституция. Опитала се е, да се освободи, но някой от болните мозъци от сводниците вече е въвел обичаят “тричене”, за непокорните си “кучки”. За да им “изгони бесовете”. На няколко пъти са я въртели над ледено студената вода. Помнила смеха им. После нищо. Само им било топло и вече се чувствала на топло в близостта им. Изпълнявала всичко и се радвала, че им харесва. Твърдеше, че не е било от страх. Сама ги помолила когато изтекло една година да й направят тричене. Тук вече не исках да повярвам на ушите си или не можех да повярвам, но следващите й думи ме накараха да я разбера.
“Откакто ме извадиха, не мислих като преди. Не бях човек, а “кучката”, не исках да си припомня, че не съм “кучка”. Исках да бъда, за да не ме боли пак, за да не провисят човек.”
Заприлича ми на децата. Искаше ми се да я прегърна и я прегърнах, но не можех да държа убийца. Очаквах решението да излезе, да получим тъй необходимите пари за ремонт, храна, медикаменти, отопление, Господи за колко неща.
Взели я съвсем на подбив с желанието й. Едно пълнолуние обаче нещо се случило и поискала да избяга. Припомнила си коя е откъде е, всичко за себе си, а то и било мило. И мразила, много мразила и като си спомнила за “триченето” как паднала една, а излезла друга ума и помръкнал. Като в сън помнила как ги открила един след друг и им прегризала вратовете. Като бясна кучка.
Сигурно ги е прерязала, но в състоянието в което е извършила серийното убийство е изключено да помни ясно всичко как е станало.
Примири се с мисълта, че трябва да ни напусне. Натъжи се, но накрая се усмихна. Ама зъбите й едни!
От другият ден децата започнаха да умират едно след друго. Дори и минимумът медикаменти който получавахме се бавеше. Нямаше как, помогна ми да погребем двете който загубихме тогава, а следващите дни просто не можех да свърша сама, а тя ми помагаше. Всичко ставаше като в кошмар не в реално време, събитията лишени от последователност, от логичност. Не помня кога разбрах, че тя ще остане с нас. Кога изчезна и мислих, че ни е напуснала и тя. Чувах воя на вълците и си помислих, че е избрала своето по-близко общество, но тя се върна и се върна с лекарства и с доста запаси храна. Каза, за парите които е задигнала от жертвите си. Били на сигурно, но вече нямала повече. Помогнах й да бутне откраднатата кола с която донесе припасите в едно от деретата. После пак погребвахме деца. Май аз бях хванала пневмония, не нещо друго е било иначе нямаше да съм жива. Не можех да си позволя да взема от лекарствата. Грижеше за мен. Топла гальовна и даже се глезеше като куче. На няколко пъти галенето й в мен силно ме смути, но не можех да се притеснявам от това. Друго забелязвах. Изолирани и от заболяванията си и от съдбата си, децата ми са затворени в себе си. Няма усмивка, няма игра, много малко напомнят за истински човешки деца. Не знам какво беше направила, но въпреки тежките зимни условия…те вече играеха. Кривяха лицето си в нещо като усмивка. Появеше ли се понякога даже се стъпкаха за да я докоснат, загалят, разрошат и чешат по ушите, а тя мяташе крак досущ като голям симпатичен домашен любимец. Изпълняваше и команди зададени на техният абстрактен език, изобщо тя разбираше езика им, нещо което аз за толкова години не бях успяла.
Не съм сигурна, че помогнаха лекарствата, нито по-силната храна която свърши за по-малко от седмица. Студът беше станал по-кучи, но смъртността намаля и за известно време престана напълно. Дали не беше от отношението й. Откакто тя дойде сред тях, те вече живееха и искаха да живеят. Не бях го виждала друг път. Тя се сгушваше в тях. Пазеше по няколко като майка. Само дето не вадеше дузина зърна от които да сучат енергия, но може би по един невидим начин го правеше. Все по-малко разговаряхме. Все повече се превързахме. Пак нямаше лекарства и храна. Останалите сестри също си отидохме и останахме само двете, но децата живееха. Не оцеляваха, а живееха.
Все повече се смущавах от близостта й. Понякога я отбягвах, сега не съм твърде сигурна дали не се плаших по-скоро от свой изблик към нея. Тълкувала съм погрешно когато съм я подозирала в отправяне на сексуални сигнали. Онази последна нощ го доказа.
Не само децата и ние бяхме гладни. Зимата беше студена, а вълците готови да нападат. Животинската им интуиция не ги подвеждаше. От няколко дни се приближаваха и събираха. Виеха и ужасяваха. По-малко болните се бяха свили от ужас. Другите не разбираха, но също се ослушваха. Смятах, че няма да наберат кураж да нападнат, а и няма да могат да скочат толкова високо, че да счупят прозорец и да влязат, но бях притеснена и не можех да спя, а тя усети. Дойде и легна до мен, не я отблъснах. Боях се зверовете да нахлуят струваше ми се невъзможно, но все пак се боях. Близостта и ми вдъхваше кураж. Галехме се, но не, не, не сексуално. Не знам как да го нарека. Тя се галеше точно като превързаното куче към стопанина. Нямаше нищо еротично. Стоплих се и заспах.
Събудих се по-късно на другата сутрин. Усетих нещо нередно. Осъзнах, че вълчата врява е престанала.
Боязливо надникнах от вратата навън. Не видях други вълци освен четири с прегризано гърло, а недалеч с прегризано гърло и тя…

Хорър, трилър, социална драма

хорър и трилър фантастика

еротична фантастика