3. Наричат ме Носталгия

 Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.

2024

2. Наричат ме Носталгия. Две длани филхармония

 

Сутринта рано се развали колата ми, а трябваше да замина.

Сега не знам къде, но тогава знаех.

Постоянно гледах часовника си и таксито се бавеше. Закъснявах.

Сега не искам да си спомням за какво точно. Стигнах навреме в гарата, но влака имаше закъснение с близо час. Превключих се на призрачен режим, потънах в звуци, цветове и миризми. Можех да си отспя разхождайки се, пиейки бира, гледайки часовника, разписанието или разлиствайки гланцирани прелести на произволно списание.

 

Щеше да се изтърколи бързо времето, ако не беше се появила тя. Любопитно малко същество с огромни очи и неопределим етнос. Кожата му беше смугла, но косата естествено червена, а очите светлосини. Без особено чувство за етикет кацна на саксията зад рамото ми и едната и кубинка висна на облегалката на празният стол до мен.

 

Имаше розова връзка, не беше стегната добре и имах чувството, че ми се хили. Ако приличаше на проститутка щях да я разкарам, но с поовехтялото дънково облекло напомняше по-скоро нахална тийнейджърка, а не беше. Имаше ръст и фигура на тринадесет годишна, но лицето й на жена на средна възраст. Иначе кожата на тънкото й голо краче бе опъната. Зачурулика нещо в ушите ми. Почти не я разбирах. Имаше непознат акцент, а и говореше глупости. Реших, че е туристка, вероятно от Венера и си търси сладки авантюри. Надуваше ми главата, но пък и времето течеше.

-Не се отнасяй така с един трубадур–рече сърдито по едно време-Ти изобщо не ме чуваш.
-Къде ти е лютнята?
-Лютня. Лютня. Китара. Цигулка. Флейта. Хармоника. Сама съм си всичко. Чуй ме, аз съм музикалният инструмент, момичето мечта. Жената на жените. Алегорията на гарата, на хаоса в който има дълбок ред. Аз съм просто глас които можеш да чуеш. Искаш ли да ти посвиря?
Сигурно беше наркоманка.
Свали незавързаната си добре кубинка и я сложи на масата до картофките и бирата. Имаше приятно ухание. Въздъхнах, бръкнах в джоба намерих портфейла и пуснах банкнота.
-Щедро момче-засмя се.
Допря ръце длани до ушите ми.
“Дано не ме видят дъщерите или мама. Жена ми да ме види и да умре от яд. “
Океанът идеше от далече. Четиридесет тежки ключа отвориха вратите на тридесет и осем параклиса, един затвор и един склад за неръкотворни химически съединения. Изсъска сифон на затоплена баня с пулсиращи ускорено кръвоносни съдове по теракотата, ескадрила вертолети се вдигна над вълните, бяха толкова черни, че нощта около тях изведнъж стана светла и осъзнах, че дълбоката тъмнина озарява също тъй както и източника на светлина, замая ми се свят защото се завъртях над водопад, син и бял, агонизираше пронизано с касапски нож бяло агне, трошаха се дървени подпори и се изсипваше прогнило зърно, а мишките цвърчаха ужасено, асфалта се разтапяше и шептеше с дим, воайор простенваше сладострастно. Звуците се свиха на кълбо и се търколиха по наклон. Защракаха медни механизми, железни, сребърни. Среброкос вятър завъртя коса от рок-сцена. Заръмжаха около сто хиляди мотоциклета. Вертолетите се забиха под очните ми дъна. Океана ме глътна и шока се превърна в мелодия. Грешна и пълзяща по костите, романтична завладяваща и материализираща забравените копнения. Твърда метална мелодия с душеваден ритъм и режещо соло. Лек сантимент. Полифония която ме извади от кожата. Станах безкрайно малък свих се на зрънце и после се пръснах за да се разгърна в себе си, но вече по различен.
Странницата я нямаше. Изпуснал бях влака.
Хипнотизирала ме е?

Накарала ме е да чуя вътрешният ритъм!

А може и да е фокус! Вече има всякаква аудио техника.

Но каква беше тази композиция?

Звучеше тъй класически и толкова съвременно.

Защо не съм я чувал досега? Струваше ми се, че всички останали мелодии бяха фрагменти от тази и тя беше самата цялост. Продължавах да я чувам вече по-далечна, вече само въображаемо, припомнях си детайл след детайл. Изпитах усещането, че се виждам от страни, че съм герой от видеоклипа й. Гледах се с интерес. Не знаех как ще постъпя. Ето ме заставам пред гишето и взимам билет за град в който според мелодията трябва да ида. Качвам се.

 

Дръвчето пред прозореца е сложено от режисьора на клипа така, че да е пред очите ми и да е точно на мястото си.

Влакът тръгва, пейзажа се размазва в тон с мелодията.

Влизам в чуждо купе. Заговарям с жената.

Не знам точно какво казвам, не знам на какво се усмихва.

Слизам от влака далеч преди гарата за която съм си купил билет в напълно непознато място. Селището изглежда малко схлупено и тъжно. Откриват се възбуждащи планински върхове, но не към тях ме води мелодията, а към задушената от дим магистрала.

Звучи с профучаващите коли, просветват като илюминации стоповете.

Пробуждам се в огромен камион, кимам на огромният мъжага който ме е качил и гълтам с огромни глътка бира от кутията.

Зазоряване е, а стоя пред часовникова кула. Чувам през мелодията гларуси и от тях разбирам за месторазположението си.
Мелодията леко е утихнала. Тръгвам към чакалнята.
Съзирам сто годишен очарователен скитник с мъдро изражение, медали от бирени бутилки и брада до пъпа. В негата му изписана по лицето долавям нещо познато.
Едва тогава осъзнавам, че съм застанал пред огледална витрина.