Четири часа

                                          колаж: Elfi Elfida                                        

Четири часа живя истински. Така както жела. Не както прецени, че трябва, а както жела. Не както се налагаше, а както жела. Не както можеше, а както жела. Не както бе желал, мислеше си, че желае, вярваше се, че желае, лъжеше се, че желае, а както жела. Без страх от последствия, забравил за критични оценки, за приличие, за правила. Без въпроси, без размишления. Не
беше пиян, а в алкохолното опиянение желанията са различни, наистина освободени са, но дали наистина са те – онези подтиснатите или са техни пародийни инкарнации, след като подтиснатото окончателно е убито и дезинфекцирано дори с високият градус. Не беше и самозаблуден от заслепило го влюбване, нито хипнотизиран от ловък симпатичен мошеник, нито религиозно екзалтиран, нито подведен от юношески идеал. Не съобразяваше желание с настояще и переспектива, със заповед на шеф или чувствата на детето или съпругата, нито пък с чувствата на несъществуваща любовница, нито с чувствата на когото и да е било другиго. Той просто си позволи, тези четири часа да бъдат негови, защото след тези четири часа, просто нямаше да има нищо. Поне него нямаше да го има. Всичко се нареди случайно, а серията от случайности в този на пръв поглед тъй безсмислен следобед осмислиха живота му. Да, животът му можеше да продължи да си тече, да изживее още поне двадесет, а може и тридесет, че дори и четиридесет години, не се знаеше до какви чудесии можеше да стигне медицината и току – виж животът му се удължал и с петдесет и петдесет и четири години дори, че и с петдесет и девет, а ако спреше пушенето би могло да е и с още, още повече, можеше да се захване и да спортува или да се занимава с йога и да живее още повече и пак толкова недостатъчно колкото и ако умреше в този следобед. Не, не беше психар, нито пък мисли за самоубийство са го мъчили, не си спомняше да са минавали през главата му и през юношество. Не беше разюздан преизпълнен с агресия човек, нито пък прекомерно кротък. Не му липсваше въображение, но не беше изключително. Нямаше нещастно детство, нямаше и твърде щастливо детство, че да е разочарован по-късно и да си остане цял живот дете. Любовно разочарование не го измъчваше и несподелено желание не го разяждаше. Нито съвестта го гризеше, нито имаше по-лошо безсъние от това което средностатистическият гражданин познаваше. Не му минаваха подобни мисли и тази сутрин, просто излезе от вкъщи като всяка от предишните, заключи се в офиса си както и в много други и прехвърляше с лекота работата която някога колкото и припряно да вършеше все не му достигаше време. Не, чу нещо по-любопитно от колегите си, нито пък слуховете за съкращения го сплашиха, не звучаха реално, даже никак. Поговори малко с жена си по телефона, цикъла й пак закъсняваше, но й се случваше защото е невротичка. Не го вбеси, никак даже въпреки, че крещеше. От години си беше така, понякога успяваше да я утеши, но най-често изобщо не си правеше труда. Добър човек беше и й минаваше бързо. Крещеше, но се й смееше с пълни гърди и като момиченце и още правеше любов както някога, забравила и възраст и отегчение и всички други дрънчащи на домашна посуда и рекламирани продукти в главите на много жени като сестра му например или пък комшийките, че и в учреждението. Крещеше му, но мислеше за това, че си окапа с горчица панталона. Напоследък дъщеря му закъсняваше, а сина му със сигурност пушеше трева, но се разбраха поне да не го прави в къщи, а на студентски купони, ако иска и водолазен костюм да си слага. Умно момче беше и нямаше да си навлече по-голяма неприятност от тази, че се е родил. Това си беше негова мисъл. Имаше черно чувство за хумор, но си беше само хумор. Учеше медицина, напоследък продаваше и лотарийни билети, дано не пробутва фалшиви, че може и да го набият.
Петното от горчицата май нямаше да излезе толкова лесно. Веднага го посипа със сол, но пак жълтееше като пилешки екстремент.
Последва и тъй обичайният следобед. Нещо като предчувствие пълзеше по гърба му, но можеше да е кръвното. Не беше неприятно, а и беше време да си тръгва.
Мислеше да вземе бутилка и да се понапият с благоверната му, тя да се смее пак, а той за да си витае. Обичаше да витае. Не беше в небесата, нито в астралният свят, а по-скоро сред насочените електрони течащи по кабела, преди да стигнат до телевизора и да се превърнат в порнофилм. След витанията му сексуалното му желание винаги бе приповдигнато, почти безпричино затова правеше сравнението.

Началото на преобръщането започна от подземният гараж. Един ненужен на фирмата им щатен монтьор, дърт пияница и чаровник пак бе подхванал песни от родният си край. В това нямаше нищо учудващо, не го правеше за пръв път, даже напоследък безобразните му прояви зачестиха, но не го плашеше уволнение и без друго щяха да го пенсионират скоро, пък и длъжността му бе да не прави нищо. Този път обаче надаваше и диви крясъци, а после когато погледите им се срещнаха го нарече с друго име, изглежда се припозна, направи две крачки назад и тупна. Главата му силно се удари в бордюра зад него. Втурна се да види как е. Главата на пияният старец кървеше, но не изглеждаше да е пострадал много. Първо говореше някакви нелепици, но постепенно те придобиха смисъл. Придобиха разтърсващ ужасяващ смисъл. Разказваше нещо отвратително. Нещо което знаем, че се случва всеки ден, но все ни се струва, дори да го прочетем във вестниците, дори да видим репортаж по телевизията, че не е наистина, а на ужким. Като на филм. Не се е случило на нас, значи е на ужким. Защитна реакция. Животът трябва да продължи. Безсмислено е да се нарушава равновесието в ежедневието, насоката ни, мислите които определят житието ни, които в крайна сметка го създават. Има неща които не можем да променим които е по-добре да не си и мислим, че трябва да променим, защото те нас ще ни променят, ще ни направят уязвими, ще осъзнаем силата си, ще ни изпълнят с агресивност която ще ни доведе до лудост и ще ни вържат с каиши за някой болничен креват или пък ще се пропием или най-малко загубим сили да направим и това което можем. Не трябва да ги мислим. Не можеше и сега да повярва. Струваше му се, че са пиянски приказки и наистина приличаха на такива, но тръпките по гърба му казваха, че не са. Старият отчаян алкохолик казваше истината. Една отвратителна истина която и не искаше да приеме и не можеше да не приеме. Платили са за безсмисленият му живот. Напоследък се чу за хора които си продаваха бъбреците за да купят на децата си дрешка или за да платят лекарства и квартира, чувал бе отдавна и слухове за костен мозък и за какво ли още не, но за пръв път чуваше за живот. В колата на шефа му имаше взривен механизъм. От онези с мобилните телефони и шашките тротилов еквивалент, но в колата не трябваше да е копелето, а старият механик. Защо? Не знаеше, не можеше да разбере, не искаше да разбере. Не можеше да проникне в логиката на големите далавери.
Най-вероятно ставаше въпрос за сплашване. За сериозно сплашване, а човешкият живот не беше нещо несериозно. Гаднярите са знаели, че колата му е тук, че той е на малка секс-командировка, че дъртият пиянка разполага с ключ. Защо са прибегнали до толкова несигурен човек не е обяснимо по друг начин освен, че са разполагали с малко време. Старецът говореше обаче истината и тя беше гадна. Платили са му. В кеш. Застраховката би предизвикала съмнения, а всеки стар самотен работар може да си е консервирал в бурканчета парици. Знаели са за слабостта му към една жена от родното му село и за детето й. Не, не е било негово, незаконно, но все едно, че е било. Нямаше друго, а това му беше толкова скъпо колкото негово. Имал още време да и ги занесе. Така и така умирал. Бил пиянка. Живял е с нея навремето, искал да й бъде и съпруг и баща какъвто никога не е имала, но дори на детето й не можел да помогне. Така и така умирал, “проклет алкохолец, ще ме свърши и без друго, всичко каквото съм направил съм пропил, даже и повече отколкото съм направил съм пропил”. Продължи с приказки в този дух докато най-неочаквано, внезапно млъкна и килна глава. Не дишаше и нямаше пулс. Разбира се можеше още да е жив и да се направи нещо за него.
Набра телефона на Бърза помощ, а следващите мисли бяха толкова много така скоротечни и картечни, че му се губеха. Бяха напълно помръкнали. Осъзна се на волана на луксозният “Мерцедес” в някаква си измислена посока, отворил прозореца и протегнал волно ръка. Изсмя се и се запита какво прави и бързо си отговори, че се кефи. Куп пари имаше в жабката и цели четири часа живот. Защо го направи? За да живее четири часа така както си иска. Без логика, без смисъл, без каквато и да е цел. Просто да си живее така както си поиска. Цели четири часа.
Да вземе парите и да зареже лимузината беше тъпо. Така можеха да загазят близките му, а той така и така щеше да си го отнесе, но сега всички щяха да са доволни и никой нямаше да съжалява. Хрумна му, че му се иска да натрие носовете на копелдаците. Да гарира колата точно пред полицейският участък и да ритне в кокалчетата постовият, а когато го отвеждат все пак да обясни каква е работата. Ако го помислеха за откачен още по-зле за тях, тогава колата щеше да гръмне пред полицейското и да отнесе някоя друга фуражка. Можеше и да демонтира взривният механизъм. Имаше достатъчно умения по електроника за да го стори. Хитроумно устройство беше, но не чак толкова сложно и разбра принципа му. После щеше да живее в страх и да постави под риск семейството си, но какво пък, щеше да е направил което иска и си заслужаваше да изтърпи последствията. Бързо обаче му се преиска повече да забие в колата в данъчното и да стане първият роден камикадзе. Това си беше в кръгът на шеговитите му мисли, на еуфорията. Не би го направил, дори го разсмя, но като си представи разкъсаните тела потръпна. Твърде милозлив беше за камикадзе. Не му отиваше, не му подхождаше, а имаше цели четири часа да си живее така както си иска и най-после трябваше да разбере какво иска.
Реши първо да гарира като пич от голямото кукуруко лимузината край някое каквото и да е бистро, да изпие едно без да бърза за никъде и да преосмисли живота си. Тъй и направи, а заведението което крайна сметка избра не беше такова в което се отсядаше всеки ден нито можеше да отседне всеки. Поръча си черен етикет. Заслепяваща жена която явно знаеше какво иска седна при него, но пък той не знаеше дали иска нея през четирите най-важни в живота си часа, въпреки че беше от тези жени които повечето мъже цял живот само желаят.
Така и не разбра заслужаваше ли си. Мина му през ума да спре пред банката да внесе всичките пари на името на сина или дъщеря си, но мисълта, че ще се реди на опашка пред гише, сега когато му оставаше толкова малко време го отблъсна, а и за разлика от старият нещастник се чувстваше удовлетворен от всичко което беше сторил за децата си. Сега беше ред да се погрижи за себе си, а му оставаше и малко време. Вече само три часа и половина. Като го осъзна прилива на адреналин го опияни. Реши да кара в неизвестна посока, да натисне докрай газта, преживяването щеше да е абсолютно. По-хубаво отколкото, ако се беше забил някъде с някаква платена красавица. Какво можеха да означават парите сега. Не можеше ли да изпълни желание по-истинско от това което се купуваше. Никога не бе карал такава кола и можеше да вдигне скорост за каквато само бе мечтал, такава за каквато дори не бе мечтал. Пътувал беше със самолет, но друго е да натиснеш сам педала. Не педал, а стреме, да се понесеш по собствена воля вън от нея, вън от себе си, отвъд възможностите си, без да престанеш да бъдеш себе си, а напротив, може би да се достигнеш и да докажеш на възможностите си, че са по-големи. Самата мисъл за скоростта го главозамая, реши да го направи и разбра, че няма по-хубаво от това да препускаш без посока и без цел, да препускаш заради самото препускане, да се прилееш с него и сам да бъдеш препускане. Но скоростта на колата не бе тъй бърза като скоростта на мислите му и всичко което пожела в краткото време. Намаляваше пред луксозни магазини. Избираше наум скъпа рокля или накит за жена си, често го бяха правили и сега като всеки друг път му хрумна, че не може да си го позволи, че не си заслужава да си го позволи. Имаше парите, осъзна, че и преди са ги имали, но не това е било истинското им желание. Продължаваше, при вида на един просяк му хрумна да хвърли торбата в краката му и за миг се помисли Бог, но ако беше Бог щеше да бъде и лотарията и тези отвратителни копелета, а част от просяците пак щяха да си останат гладни, докато техни по-престижни колеги си въртят бизнес с нещастието им и чувството за вина и страх които нещастията насаждат. Все пак спря и му даде доста. Пред следващият не спря. Твърде кратко време му оставаше. По-малко от два часа.
“Колко бързо се изтърколи повече от половината ми време. Като и годините ми изобщо, а аз така и не разбрах какво желая…”
По-дълго се задържа пред витрината на антикварен магазин. Заговори се със собственика и като разбра от кога е златният самовар и наргилето му се замая свят. Стори му се космически неразбираемо времето да има и толкова големи стойности, нещо което преди не му правеше впечатление. Припомни си стихове на стари поети, такива каквито бе запаметявал на времето. Изведнъж му се преиска да не прави нищо друго в останалото време освен да чете. Малко беше, да малко, но времето е винаги малко за четене, но докато четеше щеше да се пренесе в едни други времена и да изпита усещания далеч повече отколкото можеше в остатъка си от живот.
Не стори така. Какво направи ли? Купи точно бутилката със същият етикет която смяташе да купи и преди невероятният съспенс в живота си, от същият магазин. Спря се за кратко в една квартална кръчма, пи една водка от същата която и друг път беше пил и почерпи същите квартални алкохолика както и при други празници си беше позволявал. Спря колата малко по-далеч от колкото щеше да гарира своята просто за да не става въпрос за нея.
Много мили му се сториха крясъците на вечно недоволната, а после я разсмя с нещо. Седнаха и тя направи обичайната салата, пуснаха телевизора на произволен канал, просто за да има звук без да гледат. Пак съобщаваха за атентати и за разчистване на сметки между групировки, но кой ли ги слушаше. Ставаше въпрос за други, а те бяха двамата и сега разбираше, че точно това бе желал в живота си, че беше го постигал без да го съзнава, че в крайна сметка живота е твърде кратък и затова е така прекрасен, че ни остава дори малко време и да бъдем отегчени и недоволни от него, но трябваше да е близо до смъртта за да разбере колко е прекрасен неговият собствен живот. За нищо на света нямаше да се лиши сега от него. Нямаше да се лиши от кратките мигове-години които му оставаха които не са по-дълги от четири почти изтекли часа, но все пак са си по-дълги и могат да предоставят още толкова, толкова много приятни вечери.
Погледна часовника. Оставаха десет минути. Трябваше да разкара колата. Много деца играят тук. Не беше далеч изоставената мотописта. Там няма да засегне никого. Един боклукчийски камион го забави достатъчно.
Мислеше си колко е щастлив, струваше му се, че наоколо има много деца, а има достатъчно време когато всичко свърши.


Хорър, трилър, социална драма