вторник, 20 март 2012 г.

Дъждовно момиче

Когато валеше идваше тази която го караше да се чувства жив и да е щастлив, че още го има. Говореха си, шепотът й беше сладък, а тя лъчезарна, пречупила омекотила изгарящото, превърнала го в милувка. Ако я нямаше отдавна да е мъртъв. Не би издържал, а и мнозина се чудеха как още е жив. Не можеше да им разкаже за нея, трудно пишеше, бързо се уморяваше, а
ако заговореше за нея чувстваше, че ръката му няма да иска да спре, ще го погълне в своето движение докато изсмуче всичките му сили. Дъждовната си оставаше негова тайна, а когато дъжда спре единственото за което продължаваше да желае живота е да чака следващият дъжд.
За него, тя, беше живо същество. С душа. Със свое сърце и устни със свой характер и трепети, понякога макар и рядко му се цупеше, понякога го иронизираше, а друг път лековато се шегуваше колкото да пробуди интерес, унасяше го с пръсти, а тя имаше стотици пръсти, вдигаше го от инвалидната количка и отваряше врати за които той не подозираше, че има в стаята. Извеждаше го в градът, а градът бе едновременно и същият който помнеше, а и напълно различен. И имаха собствена лодка с която плаваха по ручейчетата между плочите, имаха си и любима локва в която се любеха и собствени коридори през които се промушваха през всичко видимо за да достигнат дълбините в които са заедно.
Отдавна беше отхвърлил истината, че тя е само един дефект на стъклото. Изкривяване което когато завалеше под струйките слабо напомняше женско лице. Отначало го съзнаваше, но случайният рисунък го радваше. Първо я губеше. Тя се появяваше, изписваше чертите си, изписваше ги във все по-големи подробности и в един миг се размиваха, потичаха превръщаха се в тъжни сиви дъждовни струи и мразеше дъжда. Постепенно взе да се задържа за повече и да става по-реално. Когато си помислеше, че го прави той със собственото си въображение отново я губеше, до следващият дъжд, до следващата кратка среща, но ставаха все по-близки, все по-дълбоко се познаваха и ето, че веднъж тя прие да остане с него до утринта. Остана и след като спря дъжда. Напоена с лъчи, утешена, усмихната, разтваряща се от наслада. Още следобед се появи пак и пак в следващата нощ и беше страстна като пороя който причини тогава много наводнения. Дълго не стихваше искаше още и още. После утихваше, шептеше му и пак изчезна сред усмихнати сияния, а той чакаше ли чакаше следващият дъжд. Следеше прогнозата на времето. Опитваше се и без дъжд да я види и понякога успяваше, а друг път беше тежко разочарован защото виждаше, че чертите й са изкривявания по стъклото.
“Без теб щях да виждам по-чисто навън”-мислеше си разочаровано-“Ти само фокусираш погледа ми върху себе си, възбуждаш въображението ми и аз виждам по-лошо това което е навън което другите виждат. Но аз не съм като другите, защо ли си мисля, че мога да видя това което виждат и те.”
А преди години беше като останалите. Мъж-полумомче, имаше си и приятелка и мотоциклет, предстояха му изпити, в периферията на съзнанието му се оформяха планове, но гледаше на тях с усмивка и често стигаше до заключението, че никога няма да разбере какво желае. Когато го разбираше се ядосваше на себе си, защото изведнъж всичко му ставаше адски скучно. И имаше време, много време…
В онази нощ като разбра какво са й сторили всичко се срина. Потъна в безсъзнателното, в мрачното и омразата. После често се замисляше дали щеше да убие някого, но тъй и не разбра. Не помнеше дори накъде е карал онази вечер, че и кога се е качил на мотора. Още преди да стане катастрофата е онемял, пречупеният му гръбначен стълб не би трябвало да засегне говора, а защо не говореше никой лекар не даде сигурен отговор. Мислеха, че е от стреса при сблъсъка и само той знаеше, че е спрял да говори още преди това. Дали щеше да убие някого, дали щеше да я намери. Тя повече не го потърси, а той искаше да й каже, че я обича. С годините чу много неща за нея, различни, знаеше, че не го е забравила и понякога я заговаряше на ум и тя му отговаряше и всичко му се струваше както някога. Говореха си за много неща, после всичко си бяха казали, после набираше сили да й каже, че още я обича, но тя чезнеше. Състоянието му постепенно се влоши. Първо се получи инфекция от катетъра и претърпя операция, после следваща защото загноиха раните от загнояване, следваше пневмония и кошмарна самота защото с болките изгуби и болката си по нея, а после изобщо и от мислите си. Съхнеше с всеки изминал ден, топеше се, тялото му се съсухряше и макар вече да се чувстваше мъртъв още чувстваше ужасяващата болка от умирането. Тогава се появи дъждовната. Усмихна се на въображаемият образ и той се превърна в струй, после повече и повече се задържаше, докато накрая дъждовната стана всичко това което някога имаше и не бе успял да има в любовта. Често двамата разговаряха и за предишната му приятелка и така и не стигнаха до заключение дали в онази нощ е тръгнал да отмъщава на гадните изродчета или да я намери. Ако бе открил тях би ли убил. Ако бе открил нея би ли й казал, че я обича. Неусетно разговорите им от миналото се пренасяха в настоящето, пиеха дъжд и понякога пияни тръгваха по улиците и се наслаждаваха, че светкавиците плашат останалите, а трещят в тяхна чест.
“Трещи мълчанието ти!”-казваше му понякога-“Защо не проговориш?”
Ядосваше го, знаеше, че нито може нито пък желае да говори с някого докато са заедно.
Паднеше ли светкавица все виждаха пламнало дърво.
“Това е гнева ти! Забрави я, отмъщението ти няма да промени природата. Какво ти беше виновно дървото.”
Когато му ги говореше такива не я разбираше.
Друг път летяха с мотоциклета и имаха бензин да прекосят цял свят, а и мотоциклета можеше да върви и по вода. Не обикаляха света защото щом обиколката ставаше толкова достъпна, толкова скучен им се струваше света и се връщаха в далеч по-интересната стая.
“Няма, няма развитие във връзката ни.”-връщаше й, тежките думи-“Аз остарявам, а ти все си оставаш същата.”
Тогава тя обръщаше на градушка.
“Какво да се самоубиеш ли искаш!”-крещеше й-“Ще счупиш стъклото!”
“Да!”-съскаше му с вятъра-“Защото си зъл, защото не можеш да преглътнеш миналото. Появих се да живееш, а ти ме караш да намразя живота си.”
“Утихни, моля те! Не го мислих сериозно, недей. Успокой се, обичам те!”
“Ти не можеш да обичаш!”-биеше злобно стъклото-“Ти си болка и омраза, защото тогава не си искал да утешиш нея, а да убиеш тях. Още не съзнаваш, че първото би променило нещо, второто не. Знаеш ли, ти си се превърнал в последният й насилник.”
“Защо ме измъчваш.”
Млъкваше и удряше още по-злобно стъклата. После утихваше.
“Хайде, сега имаш мен. Имаш ме, но понякога ме ядосващ. Унеси се, заспи…”
Чезнеше за седмици, за месеци. Никога обаче лятото не беше тъй дълго и тъй сушаво. Сънуваше молитвите за дъжд и се молеше с всички които се надяваха и на малка реколта. Всичко съхнеше. Избухваха пожари. Понякога завиждаше на дърветата които изгаряха. Друг път сънуваше, че той и дъждовната, а дъждовната е в същото време първата му любов са в гората и бягат сред пламъци, крещят за помощ, но все още има капка надежда, че дъждът ще завали и ще ги спаси от огнените езици.
И ето небето се покри с облаци.
Чуваше токчетата й. Познаваше ги. Звъняха като копитца на елфически кончета по листата и корнизите. Тя се приближаваше уханна на жена, тежкият й дъх го замайваше. Все повече се приближаваше…
Тогава стъклото се пръсна. Сачма от лагер падна зад инвалидната количка.
Изкрещя:
-Обичам те! – и си глътна езика.

* * *
-Ама, че дупе, а! Тази кви ли свирки прави!
-Какво се плюнчиш бе, докажи, че си мъж! Хайде направи го!
-Стига, бе, тъп! За кво се мислиш, хайде да се махаме!
-Шубе. Кво гледаш оная в задника като си такова шубе. Докажи, че си мъж! Страх те е! От оня тъпанар ли те е страх.
-Но…
-Хайде, ето ти сачмата. Стреляй в стъклото, ето така се прави.
-Добре де, дай прашката.
Разбира се, не мина много време и всички забравиха невинната детинщина.


Хорър, трилър, социална драма
любовна и еротична психо - драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email