понеделник, 19 март 2012 г.

Пещера под битието

Изпитваше нуждата да замери с калмар автобус или да убие някого. Да направи неприлично предложение или да разпери криле, да полети, да излезе от кожата си, да я нареже, а от лентите й да направи камшик, с който да се плесне през очите или през устните, които пак мълчаха, а очите не се просълзяваха и не изразяваха нищо. Отдавна незабележимо омекваха, не
помръкваха, защото бяха помръкнали още преди години, до онази граница, зад която вече стават мрачни, но той не можеше нито да я премине, нито да се отлепи от нея - чувстваше понякога, че по тях играят самодивско хоро пламъчетата на иронията, вакханалия правят сладострастни понякога достигащи до садомазохизъм помисли, че тъжно се усмихват, ала не. Не бяха мъртви, но летаргични отдавна и цветовете, които виждаха бяха толкова вели, колкото и израза им. Уви, не можеше да излезе нито от кожата си, нито от настоящето, а то бе още по-плътно полепнало по него, по-стягащо го, по-болезнено приемащо безсилието си колкото и кожата. Преди години имаше любовница, бягаше при нея, по-често си говориха, отколкото се любеха, разказваха си и за други партньори, тя споделяше, а той лъжеше. Нямаше друга освен нея и съпругата си, не бъркаше имената им, но понякога губеше представа коя му е в действителност близката. Навремето законната просто влезе в живота му, а той нито разбра как се случи, нито усети нещо нередно. Животът му нямаше врати, а само огромни отвори по стените, всеки можеше да си влиза и излиза и това не му пречеше, нямаше особени ценности, освен може би вродената си кроткост, а тя на никого не пречеше, нито пък някой желаеше да я притежава, че да си тръгне с нея. Тъй че в себе си постоянно имаше гости, нито ги канеше, нито ги гонеше, нито проявяваше голяма щедрост, ни бе скъперник, нито твърде се веселеше с тях, ни ги отегчаваше. Когато тя не си отиде обаче, нещата се промениха. Тя сложи вратите и му обясни как да монтира ключалките, а ключовете на живота му, както и на колата им, стояха по-често у нея. Отстрани нямаше за какво да съжалява, тя беше обаятелна и красива жена, дори респектиращо красива, изтънчена, интелигентна и стилна, освен това имаше дълги крака и се гримираше хубаво. Обгръщаше го с внимание и все си мислеше, че ако тогава бе споделил, че си има и друга, щеше да го разбере. Глупости, щеше да го убие, но той си мислеше така. Не, всъщност не мисля, че щеше да го убие, от това нямаше никакъв интерес, но би го наказала с нещо не толкова болезнено за него, колкото полезно за нея. Не мога да кажа точно какво, мозъчните ми гънки не са идентични с нейните, но сигурно щеше да е нещо такова, каквото си беше изобщо съвместният им живот. Не я упреквам, той остана неформиран като личност. Един блед, доста мързелив търсач на нещо си. Завеян, крайно нерешителен, лишен от замах в смешните си начинания. Не се обичаха, но бяха страшно толерантни към ласките си. Докато имаше любовница, откриваше, че има и себе си. След всяка тяхна среща забравяше и се нуждаеше от следващата среща. Не превъзхождаше с нищо жена му, напротив. В повечето случаи е така и той беше най-баналният пример. Не мога да кажа, че беше лишен от въображение, напротив имаше и точно това му причиняваше болката. Ако го нямаше, би бил един доста доволен мъж, но то го измъчваше, защото бе задушаващо, а той нямаше достатъчно сила да го освободи от здравата хватка на ежедневието.
В службата му далеч по-неспособни отдавна го бяха изпреварили, с годините много по-посредствени негови връстници постигнали неща, в които той се проваляше или често се отказваше, преди да е започнал, постепенно пътят му се заключи само от работа до дома, а когато надвисна опасността от съкращение, положението му вкъщи стана, както много меко и дискретно се казва, “нечовешко”. Нали не си мислите, че ви разказвам една противна битова драма. Просто трябваше да спомена тези неща за да бъдете наясно какво означаваше за него пещерата която намери. Когато започнаха съкращенията и мокрият парцал, забърсвайки прахта, постепенно се приближаваше ли, приближаваше към него (такъв беше натрапчивият му сън в този тежък период), разбра за заемите които е направила благоверната му. Изненада се, мислеше, че нещата в дома им вървят добре, едно от нещата които не го интересуваха бяха парите, не ги държеше в себе си, защото знаеше, че допълнително ще го притесняват, а съзнаваше, че и без друго е страшно притеснен човек. Парцалът се приближаваше ли, приближаваше. В един от сънищата разбираше, че добрата домакиня, която забърсва пода е Смъртта, в просъница си поговори с нея и я попита откога е заменила косачката с парцал, а тя ядосано се обърна свали си гащите до колената и се откри всичко, което виждаха очите му, защото се пробуди.
Не пиеше, нямаше тайна връзка, не можеше и да стори нищо за да подобри положението, защото има и дни на изпитания или наречете ги на обективен дефицит на воля.
Искаше да излезе от кожата си, без да съзнава какво прави, затърси куфар, не откри, събра няколко дрехи и спомени от юношеските си години в един сак, забрави го някъде из стаите, тръгна без него, стигна до кръчмата, но се уплаши от един агресивен съсед, с който си беше имал спречкване без вина, подмина кръчмата, завъртя се из града, минаваха му хиляди мисли, възможности и невъзможности, губеше ги и се губеше между тях и искаше само този ден да отмине, да изчака следващия, за да събере мислите си и да реши какво да прави. Градът крещеше в ухото му, всичко се беше превърнало във весели бълхи с човешка глъч качили се на ухото му и духащи с йерихонска тръба право в мозъка му. Физономии на рапоши му се усмихваха. “Рапош” - има ли такава дума, запита се и си отговори, че няма, но става въпрос, за нещо, чийто смисъл е да създава чувство за безсмислие. Усмихна се на безсмислената дума и загуби усмивката си между капещите мисли. Носеше се из вълните от рапоши, те имаха лица на рапоши, някои го заговаряха на рапошки и той започваше да си рапоши с тях, но какво лошо след като просто искаше този ден да мине. Имаше чувството, че нещо е окачено на вътрешната страна на черепа му, клати се в сумрака и му прилича на махало и мръсно бельо, което трябва да скрие, май че беше някаква мисъл, някаква спасителна мисъл, до която не можеше да се добере, а щом протегнеше ръка към нея, деляха го сантиметри и трябваше само да стисне пръсти, някой израпошваше и почваше пак да си рапоши. Осъзна, че върви към дома и се ужасяваше от киселата физиономия и рапошенето с жена, която кой знае защо в този миг започна да обиква, вървеше с идеята да извади от гардероба ловната пушка, да иде в работилницата, да я затегне в менгемето, да отреже с ъглошлайфа дулото й и да отиде в службата си. Беше неделя и в службата нямаше никого, освен това нямаше ни пушка, ни работилница. Краката обаче го водеха към дома, където трябваше да стори нещо, престъпление или акт на временно умопомрачение.
Нищо не му хрумваше и накрая реши да наруши архитектурния план на къщата му. Нямаше никакво право да разширява избата, но явно искаше да се скрие в дън земя. Разбива с хилтито, разширява дупката, размахва кирката, докато се случи. При едно от замахването острието на кирката потъна като в хартия, без никакво напрежение. Чу се странен звън. Изненадата беше толкова силна, че едва не изпусна кирката. Вече споменах, че макар да не личеше, той имаше силно въображение. За кратка секунда се почувства едновременно като затворник, който след единадесет години, два месеца и три дни най-сетне е изкопал тунела, зад който се простира нощта, девственият лес и свободата, археолог който дни преди старостта да го повали търсеният цял живот кумир, златотърсач…още много други неща, а откритието му и в действителност не бе по-малко значимо, нито по-малко чудато. Когато разшири отвора, а това не му отне много усилия, пред очите му се откри подземна, затворена отвсякъде пещера. Не беше по-голяма от гаража. Имаше обаче сталактити и капеха. Трябва да обясня, че дома им се намира на един хълм, основите му са поставени преди повече от петдесет години и несъобръзени достатъчно с екология и сеизмична устойчивост. Направи няколко крачки и леко започна да почуква стената. На едно место издаде кух звук. Само след един замах пред очите му се откри нещо голямо. В този миг му се стори дори огромно. Върна се в избата, с треперещи ръце намери прожектора и въздъхна облекчено, когато видя, че батерията му не е изтощена. Освети навътре. Пещерата се спущаше надолу. Беше два пъти по-голяма от цялата им къща. Стори му се, че чува ромолене на поточе. Тъй се развълнува и бързо се втурна, че се изтърколи и едва не си навехна ръка или крак. Намираше се на дъното на пещерата. Стори му се, че е влязъл в катедрала. Катедрала с орган, сталактитите капеха и свиреха, свиреха проникновено, разтваряха тяло и памет, висяха като вкаменели сълзи над зазидания душевен мрак. Краката му трепереха. Изкачи се обратно и намери кирката. Слезе този път по-внимателно и пак започна да чука по стените. Не можеше да разбере, акустиката беше толкова силна, че и най-лекото потропване беше заглушително. За да не полудее от вълнение, седна на един камък. И се заслуша. Може би наблизо имаше река, подземна река, не знаеше дали чува гласа й или е някакъв друг изкривен от ехото звук. Можеше отвън и много близко да преминава камион или деца да си играят, или да е звукът от ушите му. Приличаше на река и му се искаше да е река, без да знае защо му се иска. Надяваше се и катедралата да има двор навън, тоест да се разширява. Гореше от нетърпение да провери и в същото време се боеше да не бъде разочарован. Накрая в стил негов и типичен, когато е спокоен реши, че за днес достатъчно е открил и в бъдеще го очакват изненади. Не мръдна от мястото си с часове. Не мислеше, а съществуваше с цялата пещера. Преля се с нея, гърдите му се превърнаха в капещи сталактити, открили изведнъж неподозираното в себе си, имаше свеж и жив, прохладен дъх като пещерата, може би се разширяваше навътре и под разкритата си тайна имаше следващи и следващи, по-големи и по-големи, по-навътре в хълма и природата на нещата. Тук може би се долавяха още звуци от ежедневието му, но може и тези звуци да са на подземната река, на времето, потекло, отдавна преминало през и преляло се в неговото битие за да потече към неподозираното. Постепенно зазвъня по сталактитите и сталагмитите, с дихания или с пръсти със себе си, превърна се в издихание, процеждащо се от пещерата навън. Събуди се, когато излезе от пещерата. Допря в отвора един от стелажите, на които подреждаше инструментите си, никой никога нямаше да разбере. Жена му го попита къде се губи цял ден, опита се да плаче, да бъде притеснена, но като видя, че не му въздейства, разбра, че не й се плаче и в крайна сметка с това, че е притеснена нищо не се оправя. Разказа й за съня си за смъртта и парцала, за това, че смъртта си е свалила гащите и му се е одупила за да се открие живота. Хубаво се смяха, любеха се. На другия ден беше съкращението. Спомена й го само като факт, не се задържа при нея, слезе в избата си, но преди това разбра, че тя ще излиза някъде. Стана му топло, като осъзна, че тя си има друг, че животът й няма да я смаже. Сега си припомни, че му е подсказвала по много начини за това, но той не бе си го и помислял. Мелодията от ехото от почукванията с върха на кирката и мислите му се сливаха в нещо, в което нямаше никаква болезненост. Стори му се, че на едно място чу кухина и не се заблуди. Този път удря по дълго, но все пак разби преградата. Ако предишното помещение на пещерата беше катедрала, то това беше нейният клир. Значително по-малко, може би три пъти по-малко, таванът по-нисък и не се спущаше надолу. Сталактити и сталагмити имаше по-малко, камъните бяха заоблени, формата им създаваше чувство за топлина макар да бе по-дълбока следователно и по-студена. Приличаха на форми на тяло, спящи или чакащи любим-любима. Или на скут близо до печката, а заглъхнал бабин глас разказва страхотии за невестулки и караконджули, на нещо интимно и неясно. Тук реши да спре в този ден. Може би зад клира имаше следващо пространство. Възможно е и в катедралата да има още места към следващи помещения, дори в предверието, което е преди катедралата не е изключено.
Неподозираното. Бе си открила част от неподозираното, под краката му, под всичко това което е свикнал, под това, с което се е примирил и с което не е успял, но е забравил как да му се противопостави, бе се открило нещо, което го бе приютило, когато е изгонен от това, в което и без друго няма място. Дълбоко изпълнено с тайни, създаващо му чувство, че има още и още…
Докъде?! Надолу, докато от налягането ще ми се пръснат тъпанчетата, и по-надолу, а ако е отвесно. Не съм пещерняк, нямам представа как се слиза в пещера. Дотук все още е безопасно, но надолу. Надолу може и да е страшното, а после…Може би пак надолу, до земното ядро, до другия край на света…Или пък надолу има коридорче към непозната вселена. Представям си да попадна точно в килията на осъдени на смърт. С моя късмет, нищо изключено. Ха, сега почнах да се жалвам и пред себе си, ли? Че кой е открил такава своя пещера. Кой знае, и да са я открили, я крият, както и аз със стелажа с инструменти.
Нямаше смисъл да затваря очи за да си представя, беше си тъмно, но го направи по навик, представи си дома над главата си. Оттук домът приличаше на въображаем, като картонен декор на детска приказка. Дали и хората, които живеят във въображаемия дом, са въображаеми? Видя се да крачи из мебелите, които сега също бяха картонени и плоски, не, той си беше истински като жив актьор сред куклите на куклен театър и жена му беше истинска и сега забеляза, че не го забелязват, не си го признават, но се обичат. Странно наистина и малко бездарно, но се обичат. Тя си имаше друг, от отдавна си имаше друг и не както той някога. Той търсеше пещера под битието, а тя битие над пещерата. Сега, като му се стори чужда, го възбуди повече. Вече тя беше неговата любовница, а пещерата - негова съпруга. Или е обратното. Пак започна да бърка. Изкачи се по-високо от стаите им, седна на покрива и имаше сиви унесени криле, спластени с прах, гледаше града и сега градът му изглеждаше приказен, не онзи, който го смазваше и задушаваше. Не можеше да го смачка и задуши, защото не съществуваше, а си го беше измислил. Истината извън пещерата не е това, което му се е случило, с което се е примирил, напълно непозната е и не е този живот между картони, който беше водил.
Разпери крилете и полетя нагоре, а се озова отново в пещерата. Роялът звънеше, струваше му се, че това, което чува е все пак река. Имаше, имаше време да разбере, нямаше да обявят утре дома им за продажба, а нещата можеха и да се променят. Картона лесно се преподрежда, следващ декор е възможен и може да успее да си го композира и нареди сам. Чувстваше се силен, по-силен от всякога.
В следващите дни нямаше възможност да слиза в пещерата си, ако можеше да се каже, че изобщо е излязъл от нея, защото сега имаше чувство, че част от него е останала там и тази част размишлява и си въобразява всичко, което той върши сега, дори достига до нелепи фантазии. Обективно той беше вън от нея и се опитваше да постъпи на друга работа, която позволява класификацията му, не ставаше, но направи други неща, които забавиха отнемането на дома му. Взе от другаде заем, за да погаси част от предишния. На всичко беше готов за пещерата си и успяваше, защото от нея виждаше нещата от разстояние, комбинациите бяха повече, а потискащите подробности не забелязваше. Наред с всичко, успя да подлуди партньорката си с ласки, тя ту плачеше, ту се кискаше, но при всички случаи беше щастлива с него и вече не криеше, че могат и да се разделят, което ще е особено болезнено за нея. Съчувстваше й в кратки мигове, но отново загадъчното теглене на пещерите го караше да забрави всичко друго. Откри още четири помещения, а комбинациите, в които завъртя ежедневието не броеше, нито го вълнуваха особено, но бяха стотици и изпълнени с изобретателност. В крайна сметка почти беше излязъл от ситуацията, когато неочаквано всичко рухна. Буквално. Вече имаше работа, но и закъснял с разплащанията, твърде много, за да пропадне всичко, което бе успял, а твърде малко му оставаше, за да успее да запази своята пещера. Смяташе и без друго да я зазида. Не му беше толкова тежко, колкото очакваше. Малко съжаляваше, че не откри подземната си вдъхновителка по-рано, тогава всичко щеше да продължи иначе, но вече знаеше, че я има, че някъде отдолу, под видимото се разгръща неподозираното и то не е недостъпно. Има го и винаги можеше да се разкрие. Достатъчно му беше да знае, че някъде я има, независимо дали ще копае и ще открива следващите й помещения. Точно смяташе да зазижда отвора към нея когато чу странни викове откъм избата. Тичешком слезе. Отворът се беше срутил. Скали бяха засипали “предверието към катедралата”, имаше между тях малки отвори и разбра, че вътре е жена му. Подозирала е нещо за странното му поведение. Следяла го е в последните дни. Търсила дълго, докато открила отвора зад стелажа. Не знаела защо го прави и защо се ядосала, като открила пещерата, плачеше, молеше се да й помогне, крещеше, че се задушава, че има клаустрофобия.
Изпита желание ей сега да я зазида и да си крещи ли, крещи, докато той се изнася.
После я успокои, но когато се опита да отмести с лост една от скалата всичко се разтресе, отвътре се чуха ужасяващи трясъци, все по-тихо и по-тихо боботене, накрая само шумът от падащата из мазето мазилка.
Няколко пъти извика името й, но не чу отговор.
Взе мистрията и започна да замазва стената.


Хорър, трилър, социална драма

диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email