Кумири и жертви. Мисли по време на рокерското шествие в Плевен

"Не си прави кумир, не му се кланяй и не му служи."
Колко лесна звучи за изпълнение тази Божа заповед, а колко трудно е в действителност да бъде спазена.

Не се кланяме на фигури на бикове и кучета. Не вярваме в магическата им сила. Някои си имат талисманите, разбира се. Суеверието няма да изчезне никога. И обикновено, най-малко вярващите: в Бог, любов или кауза, също тъй най-недоверчивите са най-суеверните. Но не за суеверието ми е думата, а за идолопоклонството присъщо изобщо на хората и мисля: на всеки. Отдавна към рожбите на ръцете си не гледаме като на притежаващи свръхестествени сили същества, но дори рационално отнасяйки се към силата им, се опияняваме от нея. Пред тази на атомната електроцентрала например! На телевизора си! На компютъра си! И на возилото, най-вече на тази на возилото си! Опиянени от тази сила й приписваме идея, която в състоянието си, сами създаваме. И макар машината да е само средство за осъществяването й, както би могла да бъде средство за много още други неща, цел и средство се размиват в представите ни. И постепенно вселяваме идеята в машината, виждаме в машината носител на идеята. Тоест  кумир със сходни на нашите душевни потребности.
Докато накрая напълно забравим за изначалните, а тези, които изпитваме са чудовищно видоизменени.
Днес 24. 03. 2012 публикувах в блога си, своя стар разказ: "Прелетният град". Без никаква друга идея, освен, че му беше дошъл реда. Една романтична история с рокери.
Точно днес в Плевен има рокерско шествие. Винаги ми е било красиво, вдъхновяващо, весело и приятно на такива събития, но точно днес не ми е на душа.
Точно днес бях на помена за 40 дни на убитата от арогантен шофьор Мариана Карабулева.
Сълзите лесно ми потичат, но обикновено от възторг пред нещо красиво. Рядко, много рядко, почти никога от мъка или душевна болка.
Днес ми се случи.
Не бяха за Мариана, а за Емилия - нейната майка.
Толкова силна беше болката й, толкова свещена мъката й, толкова истинска, че не можеше да не се почувства от хората около нея.
После се връщахме пеша от гробището: аз, жена ми и колежките ни, репортерките Вяра Ценова и Поля Томова.
Покрай нас профуча с бръснеща скорост един мотоциклетист.
Гледал съм за същия път клип качен във V-box: "От Ловеч до Плевен за седем минути".
Разстоянието между Ловеч и Плевен е 25 км., а на клипа моториста е заснел седемте минути за които го взема.
Няма как да не се възхитиш на уменията му и няма как разумен човек да не почувства противоречия пред използването на тези умения. И без да се връща от помен на изгубило от живота си при катастрофа, момиче.
Край един от светофарите чух с ушите си как спрял моторист вика по телефона си:
"Отиваме в Кайлъка да пием бира."
Това ми дойде в повече.
Точно, днес, не можеше да е иначе.
Започнах с преклонението пред кумирите. Всяка свещенослужение е свързано с ритуали и ритуални действия.
Ритуално действие при тези шествия е и бирата, част от свещенослужението пред машината, която отдавна е кумиризирана от движението и набедена като носител на идея.
А тази идея, като всяка идея: светла и чиста, идея за волност и свобода.
Тя е истината за рокерството, а бирата и други дребни простотии, носители на големи рискове са само външната страна. Без които истински рокер, изпитващ необходимост от следването на идеята, може. Но не може онзи псевдо, който търси начини да се впише в едно общество. За него външната ритуалната страна са от съществено значение, за да бъде част от средата, която желае.
Няма да изгубя възхитата си и респекта пред тези далечни потомци на рицарите.
Но точно днес, не мога да не се замисля за рисковете на безумните сред тях.
И не мога да ги приема за нещо нормално.
Вярно, Марияна не е била убита от рокер, а от водач на маршрутка.
Но безумния шофьор си е безумен шофьор. И всичко друго, в случая е без значение.
Машината не е божество, силата й е силата на човешкия разум, той е във водача й, не в нея.
А всеки кумир иска своите жертви.
Днес бях на помена на една.