Прегоряла чаша с червило


В начало бе само една кафяна чаша. Когато се прибрах, я открих. От пласмасовите за еднократна употреба, използвана и за пепелник след като е била изпразнена. Прегорена и пробита от фасовете беше на места. По крайчето - леко червило. Момичето е впивало ноктите
си здраво в нея. Напукала я е. Живея на петнадесетия етаж. От покрива ме делят няколко метра и е невъзможно да е била хвърлена оттам, а ако все пак от някакъв ъгъл беше отпратена, не би стигнала до тоалетката, която се намира в срещуположния на прозореца край на стаята, а и стоеше и права. Смачкана, по дъното й имаше утайка и пепел, процеждаше се мърсотия от пукнатината й. Живея сам и гости не ме посещават. Нямам време. Безработен съм, но какво става с времето ми и не по малко влудяващи въпросителни от взелата се кой знае от къде чаша. Вярно, търся си работа, понякога си и намирам. За ден-два, случвало се и за повече. Много време губех и из алеите. Не мога неподвижен да пиша. Случвало се е на косъм да се размина с бронята на кола. Само с периферията на очите и съзнанието си, следя къде се движа, а листа се пълни с драсканици, някои имат смисъл, други просто си пазя и не разбирам, но като ги препрочитам, виждам къде съм се шляел, без да забележа. Не публикувам от години, а от месеци, и то доста, не съм написал нищо свястно, в последните дори не се и опитвам и вече не губя време в алеята и все пак нямам. Хрумна ми мисълта, че някои са забелязали честата ми липса и им е хрумнало, че дома ми може да се използва за терен. Бързо отхвърлих хрумването. Ако беше така, тази дама трябва да е страшна домакиня. Истинска мечта. Така да подреди както винаги е било. Освен това мразя скучната семетрия, моята подреденост е леката разхвърляност, креслото пред компютъра ми налудничаво леко се е врътнало към ъгъла с килната поставка със саксия, все едно, че си говорят; книгата, която използвам за подложка на мишката, обикновено е паднала там, където са се намирали краката ми, бюрото - в бележници, които създаваха чувство за неподреденост, но аз знаех мястото на всеки. Такова беше положението ми изобщо из стаята. Разтворените книги по леглата, по раклите, вратовръзките и якетата на всяка една мебел. Не, нищо не можеше да е било отместено, а след това сложено точно в мой маниер - подредбата си или по-точно липсата ми на подредба си я познавах като подписа. Беше нездравословно да се замислям повече и забравих за чашата, но на следващата вечер още щом отворих вратата у дома, застинах вцепенен. До масата се търкаляше поялник-пистолет с изгоряла дръжка, плетка със стъкла от счупена дамаджана, ябълкови огризки, опаковка от кроасан, осветена фотолента, увита във възел, напомнящ за бесилка около ръждив кюнец. Когато надникнах под леглото, щях да повърна. Спринцовки, използвани презарвативи, слузеста купчинка, напомняща за плацента, всичко беше влажно и лепкаво и вонеше. Ужасно вонеше. Задавих се, но успях да преглътна някак отвращението. В началото не можех да ги пипна, но не можех да ги оставя. Няколко курса трябваше да направя, за да успея да почистя всичко, на всичкото отгоре асансьорът беше повреден и след последният не успях да отворя дори прозореца, за да проветря. Проснах се на леглото и потънах в безпаметното. Когато се пробудих, дълго размишлявах. Сигурно е някой съсед. Не съм общителен много, понякога, без да съзнавам, дори и не поздравявам. Възможно е поведението ми да е засегнало някого. Чувал съм всевъзможни слухове за себе си, някои ме усмихваха, други си бяха направо гадни, но избягвах да мисля за тях. Какво да сторя? Не намирам общ език и нищо чудно да разчоплям някоя фантазия, а други да са обидени и да ме мислят за надут. Въздъхнах, просто не намирах за какво да говоря. С никой през годините, откакто живеех тук, не се сближих, но сега нямах никакво намерение да излизам и ако решеше да проведе акция, в началото щеше да бъде неприятно изненадан, а после можехме и да намерим много общи черти. Прерових всичките си джобове и намерих достатъчно пари, за да се почерпим. Смятах да го изчакам, колкото и вече да не ме свърташе на едно място. Свършиха ми обаче цигарите. Минутите спряха да течат, анонимният ми приятел не идваше, въртях се нервно из стаята, пушеше ми се и си спомнях ноктите, впити в кафяната чаша, точно на партера в блока има магазинче. Какво пък? Дори и да ме издебне, пак ще го хвана преди да е успял да се изнесе. А може би това трябваше да направя от самото начало. Възможно е отнякъде да ме наблюдава и да чака да изляза. За всеки случай хвърлих око от стълбището към тавана. Асансьорът още не работеше, магазинчето също, а продавачката не беше си направила дори труда да постави бележка. Въздъхнах и тръгнах към най-близкия супермаркет, за който се сетих. Да си призная, почувствах се поласкан, доста труд си беше направил някой да ме впечатли. Доста се беше постарал и не можех да разбера с какво толкова го бях обсебил. Да не би да е пренебрегната жена? Има няколко хубавици, с които си разменяме многозначни усмивки и настроенията им се променят като ме видят насреща си, знам, че бих могъл да имам успех с някоя от тях, но са твърде млади за мен. Годините не ми личат, нито външно, ни емоционално, не се и обличам подобаващо за възрастта и изобщо не приличам на родителите им и все пак, едва ли някоя ще тръгне да събира гадости да ми мъсти. Не, не е някоя от “фенките”. Ще ми се!
А може да не е от младите, но другите са омъжени. Е, и? Не, не, нещо не се връзва. Преди да си взема цигарите, погледът ми се спря на рекламата на железарския магазин. Ето, това ще оправи нещата. Ще сменя патрона, а е пълен абсурд някой, разхвърляйки боклуци из апартамента ми, да си прави свалка. Едва ли се забавих толкова, че да е направил такъв погром като снощи.
Когато влязох, едва сдържах истеричния си смях.
Строшен телевизор. Балтон, бирени, винени, високоградусови бутилки, битулки от олио, оцет, зехтин, кореселин, кутийки от фанта, спрайт, бира и блажна боя, семки за цял стадион, остатъци от всевъзможни храни, хартия и полиетелен, строшена вар и мазилки, кутии от компютри и май остатъци от космически кораби. Прилоша ми. Не се бавих много, не изкачих стълбите на бегом, едва се движех, но все пак не живея на Монблан, в железарията нямаше опашка, в супермаркета само двама пред мен и не купувах Кадилак, а пакет цигари.
Прилоша ми, като си помислих колко пъти трябва да изкачвам стълбището. Трябваше да започвам. Свих устни и забравих колко скапани са краката ми. До третото изкачване мускулната треска ми мина и дори си свируках. Гадорията поне ме беше отвлякла от гадните ми мисли, сега разбрах къде безследно изчезва времето ми. Както сега изхвърлях боклуците, така по цял ден изхвърлях ли, изхвърлях боклуците от черепа си, а някой неизвестен продължаваше да ми го пълни. По едно време заради рекламите си наложих забрана против гледането на телевизия, но ми стана интересно да я нарушавам, отмених я, стана ми напълно безразлично, после гадно и се получи един омагьосан кръг, а с това оприличавам и всичко останало. Отбягвах някоя улица, някой навик. Отменях нещо в характера си, постигах друго, отказвах се да нося тази или онази дреха, а после разбирам, че нищо не се е променило освен това, че е изтекло време. Продължавах да пиша и да не издавам, да си търся работа и да не намирам, дните минават, стават ми почти интересни, а всъщност какво правя. Изкачвам се по стълбището, забравил мускулната треска, събирам боклуци и после давай надолу. И тези мисли ще изхвърля, заедно с ей този чувал, в контейнера. Хоп. Един чувал по-малко боклуци у дома. Дано не съм изхвърлил и нещо, което е мое и е представлявало ценност за мен. Някоя стара семейна снимка или, разбира се, непубликуван ръкопис, но аз вече нямам. При последния запой направих един хубав Неронов купон, с всичко неиздадено. Не помня, нито как изглежда, нито откъде се взе, нито изобщо имаше ли име онова момиче, но е чудесно да изгаря душата ти, докато правиш секс. Хубаво ни постоплиха ръкописите ми. Едва не подпалихме гората. Бързо изгоряха. Хайде стига, сега пък спомени.
Сви ми се сърцето. Винаги ми се свива като си спомня оня огън. Колко пъти се качих и изхвърлих боклуците? Май десет или петнадесет. Забравил съм часовника си горе. Свалих го от ръката, за да не падне някъде из гадориите. Сигурно се минали часове. Защо боклуците не намаляват?
Заля ме хладна вълна и ми идеше да изкрещя от безсилие. Да не би докато аз ги хвърлям, някой да продължава да ги трупа в стаята ми! Но откъде намира толкова боклуци? Ще си сложа някакви белези или ще запомня кои боклуци ми предстои да изхвърля.
Нямаше нужда да го правя. Купът беше нарастнал. Видимо нараснал. Нямах представа откъде и защо се взимат. Не можеше да е зложелател. Щеше да е не по-малко уморен от мен, а и по терасите не растат контейнери.
Каквото и да ставаше, бе извън границите на човешкия разум, но каквото и да станеше, нямаше да му се дам. Ще изхвърля, ще изхвърля шибаните боклуци.
Ето чувал. Пълня го. Повръща ми се и го пълня. Мятам го на рамо и тръгвам надолу. Не ми пука колко е часът, не ми пука колко време е минало, колко съм скапан и колко съм гладен. Трябва да махна само гадния боклук.
При това изкачване страшно се уморих. Кога пък е станало полунощ? Никого не забелязах цял ден. Какво става, къде се намирам. Все трябваше да се размина с някого, да ме попита какво става, откъде вземам тези боклуци. Минавах цели петнадесет етежа, всички етажи във входа. След безпаметен сън се пробудих. Една цигара и отново се заех с изхвърлянето на боклуците, не помня кога и какво съм ял, нито кога съм си купил следващите цигари, но така изтече и този ден. Нямах представа откъде взимам сили, сигурно силите, цигарите и храната идваха оттам, откъдето идваха и боклуците. Пробив в пространството, гравитационно изкривяване или телепорт, монтиран на погрешно място, каквото и да беше и откъдето и да се вземаше всичко това, то ми помогна да не губя и да не се чудя къде губя времето си, а сам да го изхвърлям наедно с боклуците от апартамента си.
Боклуците направиха стойностен живота ми и това си е.
Заспивах в тази вечер удоволетворен. Успях да направя над сто курса. Невероятно, толкова съм заякнал в тези години. Но кога изтекоха годините, е, поне знам как.
Когато отворих очи, не познах стаята си. Проветрена, чиста, ухаеше приятно, мебелите бяха нови и си личеше, че са скъпи. Между стотиците книги на стилажите, забелязах и свои. Заглавията не ми бяха познати. Забелязах и статуетки, приличаха на награди от конкурси. Какво ставаше?
Отворих гардероба, напълно нов. И отвън и отвътре. Компютърът също беше нов. Паролите бяха стари, заплеснах се да чета неща, които не помня да съм писал. Много забавно. Омръзна ми. Омръзна ми и да разглеждам придобивките. Много, много бяха и скъпи.
Цветята. Открих и бижута. Пистолет. Това пък за какво ми е претрябвало? Забелязах сред файловете си интересни неща, през годините не съм се занимавал само с писане, всъщност най-малкото, което съм вършил е било да пиша. Това обясняваше и наличието на пистолета. За малко да си повярвам, че това е от хонорари. Голям смях. Колиета, гривни, липса на въображение. Албумчета, охо…Това трябва да е Ниагара, а това…но какво, майка си ли съм търсил в Холандия. Тази, дето съм я прегърнал, май я познавам отнякъде, май от някой мокър сън…Не, това не е моята кола, такова нещо не мога да карам, но това май са нейните ключове. Тази пластика сигурно струва цяло състояние, колко ли съм хвърлил за нея. Бракоразводно ли, че аз не съм бил женен, но това на снимката трябва да са децата ми. Не искали даже да ме чуят, ама, че със завъртян почерк го е написала, та те са малки…Това не е интересно, числа, числа, кога съм ги разбирал, но почеркът е мой. Това вече наистина не е мое. Не, никога не бих си го купил. Идиотско е, скъпо е, не, не може да е мое.
Нищо не разбирах. Нищо.
Зачудих се какво се е случило.
Чудех се, а после престанах. Нямаше да разбера. Времето ме зовеше. Започнах да изхвърлям боклуците.



диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...