Гола, порочна и истинска

Текстът я галеше, искаше, целуваше.

Не го четеше, отдаваше му се.

Искаше й се да му кресне: “Престани!”, но той нямаше да я чуе, а и ако някой можеше да престане, това беше тя. Него просто го имаше, а тя сама се изкушаваше.

Той не я чувстваше сега, почувствал я беше. Отдавна почувствал, привършил с нея. Сега и нейното настояще, живият й живот, приличаше на негово ехо.

С топли и студени пръсти лъкатушеше по нея. С разтворени мокри устни. Събличаше я с ръцете й. Ръката й върху мишката трепереше.

Искаше й се да затвори сайта. Това не бяха подредени думи, а живо същество. Някой можеше да влезе в кабинета, ако я намереше в тази поза!

На луната се чувстваше, не на работното си място.

Преди да се реши да потърси автора, разбра, че е мъртъв, а беше набъбнала мисълта. Почувства облекчение, че не може да го стори.

Би му се отдала. Само за да си докаже, че е мъж, че е мъж като останалите, нищо особено, нищо демонично, ни ангелско. После щеше да съжалява.

На два пъти омъжена прояви слабост и сексуални интереси към мъже които не означаваха много за нея. После й тежеше, за да оправдае постъпката се насилваше да се влюби в тях. Месеци – дупки, сиви сенки и болезнена реалност. Усещане за различен избор, напълно лъжовно. Зле построени мисли и сумрак, сумрак.

Пак щеше да се случи точно така, знаеше го.

Драскаше със звуци като с набола гърда зърната й и те набъбваха, някои изрази я обливаха като дихание, смесица между юлско, твърде тежко, селско от уморено поле по пладне и острият дъх на мачо.

Разбъркваше й мислите, впиваше устни между бедрата й, но най-лошото е, че се откриваше в него. Като неизявени същности.

Каква би била, ако беше постъпила различно. Несъзнателно подражаваше на различни персонажи които откриваше в него.

-Проклет негодник! И пише нищо!

С такова усещане оставаше, защото още щом затвореше текста, всякакъв смисъл се губеше. Оставаше без спомен от прочетеното и имаше чувството, че то работи в нея, че текста я е погълнал в своя реалност в сюжетната условност, където тя ще повтори грешките на героините.

На няколко пъти изтри сайта от фаворитите. Намираше си работа далече от кабинета. В къщи гледаше да не седне пред компютър. Веднъж издържа три седмици, но онова нещо я дърпаше.

Пръстите й често трепереха.

Гласът й беше напрегнат като преди любовна среща.

Издаваше се с поведение, че има нещо. Близки приятелки я попитаха да не би да е влюбена. Гръмогласно се засмя и призна:

“Да, в текст, моля ти се! При това на покойник!”

Обясни криво ляво и колкото да ревнуваше показа какво чете, а те й се зачудиха. Нищо особено, какво пък толкова! Да, обективно погледнато: нищо. Изглежда нямаше литературна стойност, а просто някакво закодирано послание, черна магия, конкретно към нея или жена като нея. Нямаше обяснение иначе.

Какво пък толкова, наистина! И по-нежни и страстни неща е чела, това дори изцяло не разбираше. Пак усети дланите му, плъзнаха се под полата й. Дъхът й спря, замижа, отметна глава.

Телефонът звънеше, но го чуваше друга в друга реалност.

А текстът продължаваше да я гали, впи устни в шията й.

Веднъж съблече нимфата й, душата й.

Спря дъха й тогава и видя как от нея навън се изплъзва непозната гола хубавица. Непълнолетна, скандално разкрепостена, с вирнати малки цици и вирнато носле. Той й разплете плитките и косите й се изляха като ден из стаята.

Малката имаше най-прекрасното дупе във вселената, но освен дупе беше и Плодът на живота, а той не смееше да го отгризе, само го целуваше, когато самият плод желаеше да бъде отгризан.

Опомни се, пробила с нокти чоропогащника си. Реши да потърси помощ на психолог. После й хрумна да се изповяда, защото не ставаше дума за болест, от болести се страда, а това, ако е страдание, какво е приятното.

До църквата не стигна, как ще описва в църквата какво изживява!

Не помнеше дали си прибра обратно душата. Хората около нея забелязаха, че изглежда по-млада. Започнаха да флиртуват даже приятелите на мъжа й, изобщо не си струва да се споменава за комшиите и за коцкара от съседния отдел. Един таксиметров шофьор и подари свой стих, посветен на нея. Каза й, че десетки пъти той я е карал до работата.

Не беше й направило впечатление.

Прие вечерята, даже и танцуваха. На всичко отгоре на “Хотел “Калифорния”, куража на момчето стигна до тук, иначе щеше да я има.

На друго изкушение не се подаде, защото за щастие, мъжа й беше станал по-нежен от когато й да е било. Май текста въздействаше и на останалите, но чрез нея. Защото текста я правеше да бъде гола, порочна и истинска.

Себе си да бъде, желанието си.

-Шегите на похотливият мъртвец! – засмя се.

По светли й се струваха улиците, дори и слънцето на ухажор й приличаше. С дългокраката хубавица от вестникарската будка станаха приятелки.

Всеки ден хвърляше на уличният цигулар по нещо. Преди й приличаше на старец, сега забеляза, че изобщо не е стар. Може би нямаше и четиридесет, просто дрехите му повехнали, а погледа му сатирски.

Напомняше й за текста.

Но то май всички вече имаха такива очи. Свиреше близо до офиса. Симпатяга. Кокетно му се усмихваше всеки път. С усмивка й отговаряше. Днес пак го няма. И снощи го нямаше, но деня беше толкова ангажиран, че нито до текст и беше, нито до непознат уличен музикант с пъстри очи.

Отвори да чете. Нещо мисълта й се губеше.

Не, не беше мисълта.

Четеше, четеше.

Не приличаше на текста, на този текст който я правеше тази която е напоследък. Странно й стана.

Сигурно най-сетне са прибрали и лутащата се душа на грешника и текста е умрял като него.

Същото беше и след обяд.

Но вече знаеше причината.

Не се чуваше гласа на цигулката отвън. Никой не беше разбрал кога и къде си е отишъл музиканта.

Музиката й е въздействала. Не текста. Но повече не я чу.

 

©Стефан Кръстев

2008

Самата съблазън

 

Толкова задръстено създание на природата не съм видяла. Селянче, ама наивно. Нямало къде да иде! Ах, горкичката!

 

С това дупе и с тези цици, ще е актуална навсякъде. И с малкото умствен багаж в комплект с тялото. Как пък нашето училище се случи да избере! Изпитание от небесата, не й е мястото тук, не й е и не й е. Как да й го кажеш, обаче.

 

Тя нищо лошо не е направила, а и в другите ще я приемат зле. Даже по-зле.

 

Тук поне всички сме хубави, а в класа ни, най-хубавите от най-хубавите. Като по конкурс подбирани, а в журито все естети, художници и сексуални маниаци. Случайно се е получило, но няма мацка без самочувствие или комплекси. Жени сме вече, не момичета. Очи не дерем, коси не скубем и дори когато сме излезли от релси, за всяка си има пътник и на гара и без гара, с разписание или без разписание, сума ти неосъществени пътешественици по сърце, чакат ли, чакат.

 

Чест ни прави, че намираме и време да учим, между купоните. Кога пък го правя аз – одерете ме, не знам, но пък бележника ми е доказателство, че намирам.

Имам си най-готиният пич във вселената, когато се забърсахме, очаквах да ме намразят и за сетен път се уверих, че всяка е дама със стил и от класа, защото опасенията ми не се сбъднаха. И изобщо, ако обществото беше такова каквото е в класа ни, в утопия щяхме да живеем. Идва тя и обърква всичко.

 

В началото нямаме представа как го прави.

Да, кожата й една такава: самата свежест. Все едно не можеш да я докоснеш, създава чувство за безплътност. Млечно сияние с дрехи, намек за женственост, не истина.

Луничките по лицето й, нещо страшно мръснишко. Като опръскана, сякаш е правила кърска любов между дървета и са я биели мокрите клонки по лицето или се е возила на мотор и по лицето й кални капки. Едното й предно зъбче щръкнало, иначе и двете възголемички. Прилича на кобила, ама с това дупе: расова.

 

Всъщност, нищо особено, всяка си има очарованието, но тя обира погледите.

Че даже и на момичетата, че даже и моя.

 

Прекали като ми се присъни еротично.

На всичкото отгоре в съня си хем бях аз, хем приятеля си. И той я изяжда с поглед.

 

Тя - нищо. Не флиртува с който не бива. Хвана си едно момче.

Отдъхнахме, ама то не промени нещата, както очаквахме.

Екзотична е, в това е магията й, иначе няма. Всичко е в плитките й.

 

Едни такива: дебели, тежки. Корабни въжета, разбирате ли!

 

В китайските филми съм виждала как майстори на кунг фу, използват по-мънички за оръжие, но тя цапне ли някой с това чудо ще му избие зъбите.

 

Питам я, да се беси ли ги пази? Тя се кикоти.

 

Ама и смеха й, нищо особено. Вижда се очертанието на прашките под панталона й.

 

То на коя ли не се вижда. Изобщо, като всички. Безобидна красота.

 

Задръстена, но ще се оправи.

 

Неволно я галя по рамото, нищо сексуално, приятелски е.

Искам да я приема за приятелка. Не успявам.

Поне ми е ясно, какво ми ври от вътре. Ревнувам я, защото е популярна.

 

Без да иска и с нищо. С едни плитки. Като всички останали е. Само плитките. Само те.

 

Намерила си начин да бъде различна. Всъщност не го е и търсила. Така си е живяла.

Излизаме аз, моят, нейният и тя.

 

Все към нас гледат, всъщност към нея и само към нея. Към плитките.

 

Разходката не ми се получи.

 

Заболя ме главата, настроението ми се развали.

 

В класът вече я мразят и патките даже не разбират защо точно я мразят, не са наясно, както аз съм наясно. Яд ме е и на тях, и на нея. И на моят, че гълта език, сковава се. Като влюбено хлапе е започнал да се държи в присъствието й, а тя е част от компанията ни, би трябвало да я приема като приятелка.

 

Знам, че няма да му пусне, но от уважение към мен няма да го направи.

 

Даже не уважение, а страхопочитание, защото си помня уплашения й поглед, първия ден, като се опомни в непозната среда. Направих всичко възможно да я приобщя и се получи, но настроенията към нея, напоследък се изострят. Опитвам се да й обясня, тя не ме разбира. И как ще ме разбере. Всяка се опитва да подчертае очарованието си, да бъде различна. Тя има онова което повечето търсим и приемаме, харесваме и поощряваме, а у нея ни плаши.

 

Няма логика, има някаква насочена всеобща страст към нея.

Смесица от желание и омраза.

 

В последните смесици въздуха е настръхнал, едва се владея, но й на мен ми иде да издера очите й. Съзнавам, че не е виновна и все по-близка ми става, но бясна котка в мен ме дере. Съботата бяхме двете на разходка в селото й.

 

Само двете, без мъжката част.

 

Аз пожелах така, а и от дълго време се канехме.

Глупаците ни и без друго са глупаци, няма да ни разберат.

Отпусна глава на рамото ми в автобуса и заспа, приличаше на ангелче. Гушнах я, прииска ми се аз да съм мъжа който да я има и да я пази от този свят, който няма, няма да я разбере. Гаджето й е беззащитен идиот. Себе си, не може да опази, нея ли!

 

Няма да е дълга връзката. Виж, моят е нещо друго, по-скоро той е за нея. Но е мой!

 

Мой ли е?

Чурулика ми, дърпа ме за ръка из пътечките в онази гора, нейната, най-любимата. После се смеем, аз първа се събличам и скачам в езерото. Тя след мен. Кожите ни настръхнали на брега, правим тройка със слънцето. Тъй ми хрумна, казах й го, смях, та чудо.

 

Минава ми през ума да я цапна с камък и да я хвърля в езерото, да я прелъстя. Няма да е трудно. Тя ме обожава. Стига да я поискам, моя е. Даже ме смущава това, много, много ме смущава.

 

Бумти печката й, пламъците омагьосват. Много неща й говоря. Сега не помня какви. Чувствам, че ме чува класа. Цялото женско съсловие. И се готви да ми връчи медал за храброст. Нея ли манипулирам, себе си ли. По някое време сме се прегърнали. Тя хленчи в прегръдката ни. Близост е, духовна близост, не търсете повече.

 

Тя сама го казва:

 

-Нямала съм толкова щастлив ден. Нямала съм толкова близка приятелка.

 

Разказвам й, съвсем открито за настроенията срещу нея.

Казвам й, че човек не може да промени съдбата си, но може да се промени така, че да не пречи на останалите. Кима и ме разбира.

 

А аз разбирам, че за плитките е чувала доста подигравателни подмятания. От другаде закани, че ще бъде причакана и ще й бъдат отрязани.

 

Питали са я и колко ще струват да ги продаде, били са готови да й ги купят. Просто за да ги няма. Казвали са й хиляди пъти, че я загрозяват.

 

Вързах й очите, бяхме пред огледалото. Трябваше да вържа своите, но ме беше страх да не я нараня, все пак огромна ножица държах в ръцете си. Пръстите ми се парализираха. Неспособни бяха да стиснат. Плитките бяха: красиви, божествени, природата ги беше оплела, като пътеките към езерото, край което се отдадохме на слънцето. Не искаха да направят пръстите ми кощунството.

 

Вопъл се откърти от устата ми, преди да стисна и ножиците хладно да се изхилят.

В следващите часове съм толкова разстроена, че не виждам.

Мрак и сивота пред очите ми.

Чувство за вина, ограбване, а резултата разбирам чак понеделник. И ми прилошава.

 

И не знам какво да кажа, само се хиля иронично ли, истерично ли, трудно ми е сама да преценя. С плитките беше симпатична. Много, много чаровна.

 

Без тях: божествена! И демонична! Такъв сексапил не съм виждала. Те са го криели.

 

И тя понеже е...

Всъщност, не е луд този който яде баницата. От този момент ще сме си едната утеха на момчетата си обезумели по нея.

 

Е, искахме да е без плитки.

 

Ето я! Самата Съблазън!

 

2009