Бухала

                                                   
Наричаха го Бухала.

Наричали са го още като малък заради приликата си с този представител на пернатите и зловещите фантасмагории. С времето подчини истината на хорските приказки и повярва, че е бухал. Къщата му бе в най-крайните части в най-високия квартал на градчето. Там улиците се превръщаха
в пътеки и, тръгнал по тях, човек тутакси попадаше в гората. Като че ли истината и неистината, вечното и съвременното се преплитаха тъй както ставаше и в главата на този особняк. Не беше се опитвал да лети, дори не бяха го освидетелствали, но сближеше ли се с някого, си признаваше, че е бухал в човешко тяло. Обичах го, защото имаше свои възгледи за живота, вселената и всичко останало и, развържеш ли му езика, съвсем забравяше, че е едно мълчаливо, самотно същество и изливаше ли, изливаше веселящи душата фантасмагорични възгледи за истините на битието. Смятам, че е негово лично изобретение гадаенето по дърво. Всяка клонка на личното ти дърво съответства на пътека в живота ти и ако откриеш дървото си, по него можеш да разгадаеш коя от пътеките ти ще стигне до най-високо, коя би могла да е пречупена от вятъра, коя е подходяща за гнездо, коя се оцветява най-добре от луната. Като го молех да ми гадае на дърво, се съгласяваше да го направи, ако му покажа дървото си. Като го попитах как да го позная ми отвръщаше, че не знае, но ще му е приятно да ми погадае. Не разбирах шегува ли се или говори сериозно. Вино пиеше само при новолуние, казваше, че в останалите стадии луната е на масата и с виното пие и мислите. Друг алкохол не лизваше, но достатъчно бяха трите строго определени чаши, отговарящи строго по една за тялото, една за душата и една за духа, тогава вече не спираше да говори за какво ли не. Мастурбацията беше една от приятните за слушане теми, докато не стигне до формулите. Енергията трябва да се освобождава преди да достигне отрицателност, но при сексуален контакт с несъответстваща маса, то енергията бива изцеждана до опасен за душевното здраве състояние на вакуум. Само при контакт със съответстваща на енергията маса, енергията достига космическа реализация. Тук започваше обикновено с формулите и трябваше да сменя темата, защото тази вече не беше забавна. Не, не ме разсмиваше. После като се опитвах да импровизирам теориите му ми ставаше смешно, но докато разказваше, се удивлявах на налудничавия, но подреден мироглед за съществуващото, а своето съществуване определяше като размисли в мрака. Ако светлината озарила смисъла на разсъжденията му, то това би обезсмислило разсъжденията му. Достигаше до тревожен мисловен кръг и отново трябваше да сменя темата и тук ставаше вече весело. Обръщаше енциклопедията на по-различна страница. Твърдеше, че знае сто и петдесет любовни пози на врабчетата. А воайорската му мемористика нямаше край, тъй като беше любознателен не само към любовните игри на врабчетата, а в неговата Светая Светих над дома му често идваха разни двойки, че и не двойки. Толкова цветно разказваше всичко, че би възбудил, но с такова чувство за хумор, че няколко дена корема ми беше скован от мускулна треска.

Смееше се с мен и наистина беше прекрасно, докато пак не го обърнеше на по-тежката тема, за размишленията си в мрака, които се стремят към светлината, но достигнат ли я, стремежът им ще стане напразен. Противоречието го отчайваше, а мен ме ядосваше.

“И какво толкова ще стане, ако спреш да мислиш в мрак!” - креснах му веднъж.

“Ще загубя човешкото си тяло и ще се превърна отново, но завинаги в бухал.”

“Колкото повече мислиш, заприличваш на бухал…” - засмивах се и обръщах на по-весели теми, но разговорът стигаше пак до формулата за енергията и подходящата маса при сексуален контакт или, по-лошото, за смисъла да се обезсмислиш.

И ето, че се случи невероятното. Нощната птичка бе най-забавната нимфетка, която познавах. Обичках си я, талантлива художничка беше и, най-важното, весело беше с нея, защото не мислеше, а си летеше из нощите. Просто си живееше и заразяваше с живот. Порочна, откачена, при това на границата на алкохолизма, но имаше красива душа и всичко останало й беше красиво, не толкова, колкото душата й, но то се виждаше и обичаше да си го показва. Често беше обект на злобни клюки и подмятания и малко бе намразила света, но не и живота. Напоследък, за да не изпадне в депресия, ми се бе лепнала като пощенска марка. Изнервяше ме, но ме и разсмиваше. Истинско откровение свисше беше, че покрай прякора й, се сетих за моя странен приятел от родния ми град. Разказах й за него и, разбира се, предизвиках любопитството й. Не се надявах, че ще се отърва, той беше на петдесет и няколко, тя на двадесет и две, но се надявах малко да я разсея от налегналите я мрачни мисли. Чувствах се съвсем изчерпан.

Стана каквато стана. Започна да й гледа на дърво. Попитах го как пък сега знае кое е нейното дърво, а той ме удостои с отговора, че нейно е всяко дърво в неговата гора, която тя си пожелае. Оттук нататък приказките му и приличаха на останалите, които бях чувал, и се различаваха. Сложил беше друга плоча и ми се замая свят, а Нощната птичка само премигваше с очи, а те изобщо не бяха на тази планета. Няколко дни беше безумно влюбена и не можеше да си намери място, заля един мераклия с кафе, на друг ги наговори такива, че онзи сигурно до края на живота си ще разсъждава и ще се чувства комплексиран, изпиваше за час колкото е живото й тегло, но не каза и една глупост, нито залитна, нито преплете езика, а накрая реши, че ще отрезнее и това е Той.

Излъгах се, че нищо няма да излезе от тази връзка. Месеци по-късно къщичката му бе обявена за продан, а той се премести да живее при нея, сред хората, и не чух да говори повече за бухали.

Виждахме се често и се радвах като виждах как формите й се променят, как е придобила по-женствен вид и се радва, че това, което е в нея, расте.

Усетих нещо странно във веселата му усмивка и веднъж излязохме да изпием двамата по някоя бира. Да, вече пиеше бира. Изобщо много ме учудваше. Положително, но плашещо.

- Е, преди да се лиша от всичко, искам за кратко да бъда човек – изтърси ми и се спря дотук, но се досетих накъде бие.

Пак онзи затровен кръг, с който ми бе тровил мозъка толкова често.

- Не се плаши, няма да се превърнеш в бухал.

- Но скоро няма да бъда човек.

- Ти си един мизантроп. Намразил си всички заради един детски прякор и сега сам си жертва на собствената си омраза.

- Върза се, ха-ха-ха… - расмя се и почти му повярвах.

Но трябваше да се замисля. Той цял живот беше живял сред своите дървета, а тук всичко беше различно, открило му се отведнъж, отричащо напълно представите, които тъй бавно, методично и вероятно много трудно е градял повече от половин век.

- Знаеш ли, щастлив човек съм. Там горе мислих да съм щастлив, а тук мисля, че съм щастлив.

Не продължи, че е дълго. Не очаквах, че тя ще го направи още по време на бременност, при това вече не много ранна. Напоследък вярвах, че изобщо е скъсала със старите си навици. Не знам нито кой е бил, нито как е станало, нито какво точно са правили, но нашия приятел ги е засякъл.

Бухалът пак успя да види нещо, което обикновено остава скрито от погледите.

Прие го, но отношенията им се обтегнаха.

Тя отведнъж се промени и видях пълна противоположност на жената, която някога познавах. Тази беше зла, лишена от жизнерадост, а лакома за живот. Упрекваше го за всичко. Караше го да се чувства виновен, че се чувства виновна и когато той забравяше за случката, тя му я напомняше, само и само да не се терзае сама. Мислех, че е просто криза. Правих всичко възможно да я утеша и не забелязвах какво става с него. Той униваше, отслабваше, не поддържаше вида си. По изпитите му скули очите му изглеждаха чудовищни, а разрошената коса и наболата брада го правеха съвсем да прилича на бухъл. Нямаше как, тя беше в напреднала бременност и едва ли и той покрай нея забелязваше какво става с него.

Една сутрин тя ми позвъни рано. Беше превъзбудена. Не можеше да си обясни къде е. Верижката е била на вратата, а той е изчезнал на сутринта. Питала в бърза помощ, в полицията, кошмшиите, да не би случайно да е скочил от прозореца и да се е пребил докато спяла. Не се беше случило.

- Това, това не е всичко…Погледни, пера…Това не са пера от гълъб.

- Не може да бъде.

- Този твой приятел е отлетял.

- Не може да бъде.

Разрида се. Чувах я да повтаря: “може, може”. Между това спомена, че преди да ми се е обадила, е пометнала.

После дръпна завивката от леглото си и видях едно голямо яйце.

магически реализъм