понедельник, 19 марта 2012 г.

Пепелянката

Сигурно съм откачен, но да си призная честно, за миг цялата тази авантюра ми хареса. Имаше един особено възбуждащ въображението привкус, като онази доста перверзничка суингър секс игра, при която привързват очите на мераклията или мераклийката, вкарват ги за ръка в помещението, в което слуката определя партньора, а след туй превръзката пада, но докато
падне, о, фантазия. Само, че това в което се забърках си беше далеч по-извратено, а че ми хареса, то бе за кратко, може и да е съвсем естествено колкото и налудничаво да звучи. После ме беше страх, а страхът чувствах като пълзеж, пълзеж по цялото си тяло, хладен, лепкав и приятен по противен начин. Опомних се и заразмишлявах трезво, твърде късно когато направих няколкото фатални крачки. Да се върна беше също опасно, а да продължа напред поне ме поддържаше любопитството.
С Пепелянката се сближихме по един сайт за запознанства. Налудничава, непредвидима и интересна. Аз пък се забавлявах, но неусетно изпитвах все по-силна и по-силна нужда от нея, а когато беше на границата на самоубийството не се отделих осемнадесет часа от компютъра, само аз си знаел и съм забравил какво точно си мислих, какво изтичаше от пръстите ми по клавишите. Веднъж тока спря, после имаше мълнии и на няколко пъти текста изчезваше и се ужасявах, че не мога да повторя думите които не съм успял да й изпратя и че те са спасителни, а може би я спасиха точно мълниите, че след туй написвах нещо което я задържаше още малко и още малко. В един момент чувствах, че не мога, че вече нямам сила, че съм се изцедил и дори и предложих да не се трови, а да избере да скочи от покрива, но да си щракнем едни белезници. Разбира се тъпо беше и едва ли е най-удачният начин да говориш със самоубиец, но този път номера мина. Започна тя да ме разпитва, защо. Сънувах ли, буден ли бях, ни едното, ни другото, май повтарях нейните думи, същите които ми бе изповядала, аз й връщах. Без философски натоварените изречения, но смисъла беше един и същ или подобен. Не знам как се хвана, интелигентна е като библейската змия, а аз май направих страшната крачка. Два дни никаква вест и си мислих, че е свършило, всичко е свършило. Олекнало и тежко ми беше. Имах си основателното оправдание, че съм направил всичко, а дали дълбоко в себе си съм искал и дали съм дал наистина всичко на което съм способен не можех да преценя, но Пепелянката се оказа жива. Че е млада, подозирах, не се скриваше зад многото книжки които беше прочела и зад немалкият опит който бе придобила. Опитваше се и да заблуждава, но някъде не знам къде се откриваше. Вече ми го признаваше. Питаше ме дали съм притеснен от възрастта й. Не можех да й отговоря нито положително, ни отрицателно и да бъда напълно искрен. За друго можех да бъда. В онова денонощие разбрах колко много означава тя за мен и колко малко означавам за себе си. Имах вече възможността да анализирам част от това което помнех. Тогава времето не ми позволяваше да мисля, трябваше да действам и се разкрих несъзнателно не само пред нея, а и пред самият себе си. Видях се в чистота в която не си позволявах. Там е работата, че си мислих, че спасявам нея, а спасявах себе си. Това което й признах, не бях си признал, но беше истинско. Тя го провокира, изповядвайки нещо подобно, извади го наяве, осъзнах го и се уплаших. В мен живееше едно хладно същество, свито кротко, летаргично, не би закачило никого и нищо, но винаги можех без да желая, без да знам за него, вървейки по свои пътеки, да го настъпя и до да ме клъвне с отровният си зъб. Пепелянката ми помогна да го открия, а не ми бе трудно да го хвана със змиярски клещички, да го бутна в душевният си терариум и от време на време да доя отровата му и да я използвам за лекарство. Благодарение на моята странна приятелка която се наричаше Пепелянката. Не можеше да не оценя тази Жрица на змиите, превързах се към нея, но не само това. Тя се и държеше като змия, позволяваше до някъде на познанието ми да я улови в шепа, а после се изплъзваше. Понякога и хапеше. Отровно, но не така, че да ме убие, а колкото да ме заболи и да замъгли разума ми, а аз вървях по пътечките и вървях, докато накрая буквално стъпих на тях и когато осъзнах къде съм беше доста опасно да се върна назад, а напред поне беше любопитно.
Накратко. Побърка ме тази пепелянка. Истински ме побърка. Не знам влюбен ли бях, сексуално ли ме привличаше, емоционално зависим ли ме направи, но че ме побърка, побърка ме. Не знаех как изглежда, но тя ми обеща, че ще я видя, че ще видя най-красивата между змиите, но трябва да си помисля добре, не се откривала лесно. Никакви снимки. Ще се видим. Каза ми и адреса и каза, че онова денонощие ще ми се стори приятен разговор на кафе. Удържа на думата си, но нали ви казах, побъркан бях и затова не спрях навреме. Позвъних на вратата й, изглежда звънеца не работеше. Вдигна обаче телефона и ми каза, че вратата е отключена, но да бъда внимателен. Не го очаквах, а после ми се стори шега. Коридорът беше дълъг и сумрачен. Свечеряваше и навън, а осветление вътре нямаше. Почти целият под беше покрит с навити на спирали змии. Увери ме, че си спинкат и не им пука за мен. Трябваше да затворя вратата, чакала ме от другият край на коридора. Шантаво беше. Става въпрос за повече от десет метра коридор застлан от спящи змии, но когато изключи телефона, затворих вратата направих две крачки. Хареса ми се цялата авантюра, направих още няколко и ми се стори, че по мен пълзят змии, но това беше собственият ми страх. Вече треперех, а адреналина ми беше вдигнат повече от когато и да е било. Усещането е приятно, не си на себе си, но постепенно въпреки него започнах най-после да размишлявам.
Сглупил бях и направих няколко крачки в мрачното непознато, застлано със змии. Напред ме чакаше една жена която не бях виждал, доста особена, способна на самоубийство, имаше си странни привички и странни игрички, а последната го доказваше. По някакъв начин ме беше омагьосала, бе ми приятно да съм омагьосан, но вече ставаше опасно, можеше да бъде и убийствено и в този миг прецених, че ми е твърде скъп живота за да е жертван заради лекомислен каприз. Можехме просто да се видим. Какви бяха тези психарии и кому бяха нужни? Кому ли, май на мен, самият. Преди да стъпя в този коридор вече го бях направил, още от онази вечер когато каза, “сбогом приятелю, истините са уморени…” и продължи в нейният типичен стил, а аз тръгнах по мрачният коридор покрай опасното змиевидно същество което беше в самият мен. В крайна сметка оцених живота, но след този коридор се откриваше следващ, и следващ докато накрая се откри съвсем буквално. Сега да се върна е опасно, но по-малко опасно, от друга страна иска ми се да я видя, да разбера поне малко заслужавало ли си е. Все едно, вече и без друго тръгнах, мразя да се връщам, но назад ме делят по-малко крачки. Чух съскане, от устните ми бе, от моите устни, толкова здраво ги бях стигнал, че когато процедих дъх едва не събудих змиите. То доколкото знам змиите са глухи, но…Голяма забава…Направих следващата крачка. Настъпих ли нещо. Щеше да се размърда. Аз няма да мръдна повече, ни напред, ни назад. Ще застана като вкаменен от Горгона герой и ще стоя вечно в предверието на най-прекрасната змия. Подкосиха се краката ми при следващата крачка, нямах представа напред или назад се движа. Май се бях обърнал или не. Още една и още една. Въобразявах си, че настъпвам нещо, но щом нищо още не ме е ухапало…Инстинкта ми за живот намира пътеката или като съм погледнал телата съм ги фотографирал и картографирал дълбоко в съзнанието си. Колко ли в този момент крачат сред противопехотни мини и си мислят за прекрасната змия която ги очаква, независимо дали е идея или жена, но защо съм толкова драматичен, то изобщо не си ли я караме често така. Вървим сред застелената смърт крачките ни сами откриват пътеката ни, а не се замисляме какво толкова има в другият край, че да ни накара да поемем риска. Започва пак да ми харесва и да ме вдъхновява. Още една крачка. Почувствах слабост. Май ме ужили. Не, май от напрежението се обажда сухожилие или не знам…Стана ми смешно и противно. Представих си как се гърча, а те пълзят по мен, хапят очите ми, шмугват се под ризата и ноздрите ми, през устните по гърлото ми, плъзгат езичета по езика ми и се шмугват през гърлото ми, сипят ме със смъртоносни целувки, а аз само се гърча и не умирам. Умирам бавно, а перверзната богиня на змиите от другата страна се гали възбудена. Крачка, още крачка. Вече съм вбесен, ще я накарам да мине по коридора обратно. Още и още крачка. Захилих се, един весел младежки спомен изби в паметта ми. С едни приятели си бяхме нарочили напивка в една запустяла сграда, но беше твърде тъмно и някой не си спомням точно кой ме предупреди, че е минирано с кучешки екстременти. Ей, тогава стъпвах толкова смешно. Сълзите ми потекоха от истеричният смях, но когато отмина изблика ми стана още по-страшно, но вече бях близо. Дали не бях се обърнал и сега ще изляза от там където съм влязъл. Не, няма да е там. Много, много неща осъзнах в този коридор и едно от тях е, че никога няма да стъпя повече в него, независимо какво има от другият край. Дори и да е изхода щях да изляза в един свят и живот който далеч повече обичам, а Пепелянката пак ми бе помогнала да го осъзная и почувствам. Ще е жалко да не я видя. Отворих вратата и я видях. Критериите ми казваха: “нищо особено, хубава е, но чак пък толкова”, но всичко останало в мен крещеше: “прекрасна е.” Тя беше символ на по-красивият живот който открих след риска, на победата над смъртта, на постигнатото желание.
Усмихна ми се нацупено.
-Как можа да го направиш! Повече няма да се видим и не искам повече да си пишем.
-Но…
-Мислих, че имам приятел който познава стойностите в живота, а той беше готов да го изгуби в една шантава игра. Погледни…
Посочи ми коридора, сега на светло се виждаше, че това не са змии, а навити шнурове.
-Никога, никога не ми пиши повече.
-Знаеш ли, че си...пепелянка!
Оплези ми се.
Стори ли ми се? Не, кълна се!
Езикът й беше раздвоен.


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email