Струваше му се, че е провисен в нищото, а нищото има стени и те се приближават една към друга. Ужасява се, но в този миг чувства и нещо друго. Нещо което запълзява по него. Тръпнещо, необяснимо, различно прилича на милувка, но не е защото не пълзи по кожата, нито под кожата, а по това което е по-дълбоко в нея и едновременно не е в нея. Превърна се във вълна.
Стените се приближаваха. Щяха да го смажат.
Приятната усещане го напусна и го изпълни ужаса и усещането за една космическа самотност.
Заудря с юмруци по стените. Не по онези стени които си въобразяваше, че се приближават, а здравите железобетонни стени зад които беше заключен. Болката по разранените му ръце върна представата му за реалност.
Той беше в килия. Не много тясна. Осъден за дребно хулиганство и тук трябваше да прекара нощите през следващите две седмици, а през денят му се намираше работа. По принцип липсваше и представляваше по-голямо затруднение за надзирателите му да я измислят отколкото той да я свърши. За по-малко от две денонощия се сприятелиха, разбраха, че мястото му не е тук, на на кой ли изобщо мястото беше тук. Другите двама “тежки престъпници” ги освободиха точно в денят в който влезе. И те не знаеха къде се намират и още не вярваха, че това се е случило. Единият се оказа безработен богослов, а другият просто безработен, но също личеше, че е кротък човек. Страхът му от татуирани мускулести психопати го напусна, но абсурдното впечатление, че не може да се намира тук където е, се засилваше и ту искаше да се събуди, ту се страхуваше, че събуди ли се ще се озове на по-страшно място, осъден много по-тежко. Въображението му се развързваше и му се струваше, че си въобразява това което се случва, а той е някъде другаде извън стените или под много по-дебели стени. Много, много по-добели, в подземие с лабиринт, а над него следващо подземие и лабиринт, пещери затрупани преди векове, построено над тях следващ затвор, а зад затвора следващ свят който не разбира. Чувството за хумор на надзирателите го връщаше към реалността. Не бяха зли, малко груби и ехидни, но не и зли. Дори и Плешивият трол, както веднага нарече единият. Плешивият трол беше комплексар, загубеняк и заядливец, но не и зъл. За останалите трима обаче историята му беше повод за такъв смях, че им стана любимец. Признаваха си, че са имали, имали случки, че даже и случаи, но такова нещо като неговото трудно биха повярвали, ако не беше се случило с тях. Имаха право. Като се опомни щракнат с белезници за беседката в местният полицейски участък му се стори, че сънува, а после имаше време да си припомни какви ги е свършил и му се струваше, че не е истина, а в един момент въпреки, че му беше адски гадно му стана и на него смешно.
Още не знаеше какво ще се случи с него. Ту отхвърляше, че ще има някакви последствия, ту подозираше, че ще бъдат много, много тежки. И можеха и да бъдат, за подобно нарушение се предвиждаше и присъда до две години лишаване от свобода. Само това му липсваше. Накрая не издържа, не беше сигурен дали сълзите са точно от смях, но се кискаше като побъркан както си беше закопчан с белезниците към пейката.
Колкото по-добре осъзнаваше колко неприятна е ситуацията, толкова по-смешно му ставаше. Ако имаше купа или Оскар за маркототевщина нямаше как да не му бъде присъдена дори и журито да е в заговор срещу него и пристрастно към другиго, както ставаше в литературните конкурси в които отдавна вече не очакваше. Такъв явен фаворит по никакъв начин не можеше да бъде ощетен, сега. На прагът беше да повярва, че е сбъднал своя мечта, трябваше да се намира на съвсем друго място, да се чувства съвсем различно, да диша с пълни гърди живота и за пръв път да почувства, че дългото търпение получава и бонуси. Осъзнаваше, че години се беше трудил за този ден, подсъзнателно го беше очаквал. Вярвал бе, че някога ще се случи и това, но не смееше да си го признае. Понякога се размечтаваше и за по-големи успехи, но и този му беше напълно достатъчен. В последните три или четири години като че ли не живееше. Движеше се само с бясна скорост по мислите и ежедневието си, с бясна скорост от страх да не спре, защото имаше чувството, че това ще е смъртта. На всякъде се проваляше. Не така както в случая, а бавно, свързано с много тревоги и безсънни нощи. Навремето пишеше добре. Продължи да пише поезията си, но вече не му носеше радост, а пак беше оня страх, че спре ли ще е края, стиховете му бяха по-изтънчени, по-дълбоки, но не ги чувстваше живи. Изненадваше го, че чака с нетърпение премиерата на стихосбирката си. Мислеше, че ще приеме събитието подобаващо, че то е нещо съвсем обикновено, че е трябвало да се случи дори по-рано и най-малко пък трябва да се отрази на ритъма му на съществуване и да го главозамае. Все повече разбираше, че то не е съвсем обикновено за него, че е било дългоочаквано и че има някаква стойност в живота му и предава някаква стойност на живота му. Часове преди началото съвсем блокира. Разпиля мислите си, върза езика си и мислите които искаше да сподели през годините се напластяваше една върху друга, размесваха се, разбиваха словоред, преминаваха в противоречиви настроения. Искаше му се пак да напише нещо, но и това не успяваше. Реши да глътне едно за кураж. После обърна второ. После колко станаха не преброи, но между загубените спомени не беше и този как от уличен автомат се обади в полицейският участък и пожарната, че има поставено взривно устройство в пияно – бар “Чувствена тръстика” е точно там вече гостите се бяха събрали и очакваха автора на премиерната книга. Не намери по-космически тотален начин да провали премиерата си.
Неусетно заспа закопчан на пейката. За бомбена заплаха се предвиждат и по-сериозни наказания, но на него му се размина с петнадесет дни обществено полезен труд.
Отново висна в нищото и изпита усещането, че не е тук където е, че безкрая има стени и те се сближават една с друга и той е между тях. За кратко пак придоби представа за реалност, а после стана още по-зле. Не искаше да си спомня какви ги е надробил. Не искаше да си спомня нищо, дори какво е отвъд тези стени.
“Винаги съм бил тук. Тук, неясно къде. Измислял съм си останалото за да забравя къде съм. Всичко съм си измислил. Всичко за да забравя, че съм някъде където стените ме прегазват. Съвсем съм отпуснал въображението си, отпуснал съм го до там, че измисляйки си съм стигнал пак там откъдето бягам, защото съм загубил представа от какво бягам. Да, не си спомням и сега къде съм и от какво бягам, не искам да съм тук, а и в отвъдното не искам, защото ми харесва съприкосновението с необяснимо какво и се ужасявам, че стените ме прегазват, макар, че това ще е бягство завинаги….”
Нататък съвсем се разбъркаха мислите му, а и усещанията му. Искаше му се пак да започне да бие с юмруци по стените, смаза го клаустрофобия в същото време изпитваше желание да тръгне из лабиринтите и че е свободен, а после пак усети онова полазване и приятна топла вълна. Изпълни го, този път не го напусна. Намери химикалката. Нямаше върху какво да пише освен върху стената. Обзе го някаква трескавост, хаотично усещане което постепенно намираше целенасоченост и се изливаше от него. Пишеше по стената. Топлината стана по-приятна, вълнението по-силно. На няколко пъти прочете няколкото изписани реда. Не повярва, че са негови, а после придоби някаква увереност. В следващите часове наистина загуби пълна представа къде се намира. За минута се опомняше в килията, изтощен, отмалял и му се искаше да запали цигара, но нямаше, спомняше си нещо навън, след това пак започваше да пише. Редовете се изнизваха. Стъпи върху ръбестият нар за да намери място където да пише и в кратките минути които връщаше съзнанието си, разбираше, че за пръв път в живота си вдъхновено и истински както никога до сега, пише. В последните години го правеше по навик. Пак за да забрави килията в която се намира, да забрави присъдата на ежедневието си, но нито знаеше защо е осъден, ни на какво, ни стената виждаше така ясно както тази в килията. Сега когато всичко се откри в една жестока откровена яснота, се отприщи бента. Всичко което беше възпирал, което не можеше или не беше сигурен, че искаше да произнесе се изливаше, помиташе пред себе си, откриваше се и му откриваше път напред, защото сред това което беше възпирал бе възпрял и самият себе си. Неусетно капка по капка, мисъл по мисъл се беше възпирал, докато накрая беше превърнал живота си в по-тясна килия от тази в която се намираше сега, но не намираше стената й за да напише своето откровение.
Отмалял седна на нара когато вратата се отвори и се появи смуглата тлъста физиономия на Плешивият трол.
-Айде, поспахме си, сега работа ни чака, има пейка за боядисване…я-я-я…Кво е това, бе! Това да не ти е кенеф, бе. Това са обществени стени и ти извърши нарушение на закона…Ся кво да те правя…
Физиономията на Плешивият трол засия. Беше му паднал в ръцете.
-Сега за днес, свършваш си останалата работа, но ще си оставиш боя за тези стени. Ти си бил голям тиквеник, бе. Чакай, чакай да видя дали няма нещо да го препиша за любовницата. Я, ела тук. Дай химикалката, кой те е пуснал с химикалка. Ти знаеш ли, че това тук се води оръжие. Имаш ли представа как мога да загазя заради теб. Ай бегом да боядисаш пейките и веднага тук да си оправиш лайната. Чу ли ме, за отрицателно време трябва да свършиш.
Чувстваше слабост, постепенно не различаваше какво сънува и кое наистина му се случва. Не беше спал цяла нощ, припомняше си някои строфи от написаното, забравяше го, сънуваше и боядисваше пейките, а докато ги боядисваше, разбираше, че никога няма да напише пак онези редове, че те са най-хубавите, най-стойностните в живота ми, че е чакал да ги напише за да осмислят всичко преживяно до този момент. Спомняше си епизоди от живота си. Глупави, нелепи, дразнещи, отвратителни които сега намираха смисъл, положителен смисъл. Спомняше си и отблъкващи епизоди като самодоволната усмивка на онова тузарско синче което блъсна с мотоциклет близък негов приятел на инвалидна количка. Караше без книжка, бил е и на доста градуси и мина на червено. Непълнолетен беше, а и човек под влиянието на алкохол греши и може да бъде само благодарен на съдбата, ако е извършил нещо не толкова тежко колкото онзи млад човек, но той се усмихваше като чу условната присъда. Гадно се усмихваше.
И си мислеше, че няма да забрави тази усмивка и няма да може да му прости и онзи все тъй ще се усмихва, а той ще страда от това, че го е затворил в себе си и не може да му прости. Сега задържаната болка излезе навън, превърна се в стих, в един красив стих който го награждаваше за това, че тъй дълго я бе изтърпял.
Раздялата му с Искряща, не спря да я нарича така и в следващите години когато виждаше, че тя го забелязва от далече и бърза да кривне по друга улица за да не се разминат, защото тогава ще трябва да срещнат погледи, а това щеше да ги върне години назад в онзи ден когато, тя, му каза: “Не можем да живеем заедно, не можем да живеем и разделени, но от разстояние поне мъничко още ще се обичаме.”
С милувките си се изливаше по нея тъй истински както не успяваше по листа и както сега направи по стената.
Нямаше да успее да напише нещо подобно, а Плешивият трол да осъзнае какво му причинява.
“Е, не ми изгарят книгите на кладата.”-усмихна се горчиво, преди да набере сили да прокара четката по стиховете си.
Изпита силна болка когато зацапа първите строфи. С боя покриваше действително преживяване, погребваше го, все едно, че не го е преболедувал. Вторият замах с ръката му беше по-смел. След това почувства, че му олеква. Бързаше да свърши и да забрави какво се е случило. Искаше час по-скоро да свърши и да забрави, че е написал тези неща. Ще напише други някой ден, може и не толкова силни, но сега само не трябва да мисли. Трябва да забрави и забравя докато зацапва написаното. Боядисва стена, боядисва паметта си от написаното. Скоро свърши. Нямаше ги.
Плешивият трол не миряса през целият ден, трябваше да премести една купчина чакъл от едно безсмислено място на друго безсмислено място, после пак обратно, после пак и пак…
Вечерта миризмата на прясна боя му напомни за това което се беше случило през изтеклата нощ и през деня. За стиховете и за заличаването им. Някъде под нея беше истинското изживяване. Някъде под блажната боя на това което се налага да изживееш е истинското преживяване. Искаше му се да застърже боята за да достигне до стиховете, да ги изживее и разбере повторно, но ако я застържеше с боята щяха да отидат и стиховете. Това което беше написал вече беше част от боята и боята вече беше част от написаното. Не можеше да стори нищо, всичко беше изгубено, всичко беше безсмислено, а той не беше спал и цял ден беше работил. Трябваше да се отпусне и да заспи. Да се отпусне и да потъне в забрава и облекчение. Само трябваше да легне на леглото и да не прави нищо повече. Вместо това започна да драска с нокти по незасъхналата боя. Драскайки с нокти изписваше нови стихове. В същият дух като тези в предишната нощ, в същият дух и със същият замах, но много по-силни. Не мислеше, че са четливи, но бяха, поне за Плешивият трол който като ги видя плесна с ръце и издаде възклицание:
-Луд човек си, луд си пич. Ти нали се досети, че пак ще сложиш боя отгоре. Мислех днес да те скатая, че те поизмъчих, но не ме е яд, че си твърдоглав, а че си по-твърдоглав от мен. Първо ще преместиш пак купчината чакъл…Не, първо пак ще боядисаш стената, за да е по-изсъхнала до довечера, а после ще разберем какво съм ти измислил…
Боята беше далеч по-суха и ноктите му се разкъртиха, а беше далеч, далеч по-изтощен, но пишеше ли пишеше. Пръстите му се разраняваха и знаеше, че върши нещо съвсем безсмислено, а и вече като, че ли силата на думите отслабваше, но и в тази нощ спа съвсем малко.
И играта продължи до изтичане на присъдата. Струваше му се, че е побелял през тези петнадесет дни, че те са траяли по-дълго от останалите му тридесет и пет години, че излиза за пръв път в света и изобщо не го познава, че му е леко като никога, а там под стените беше останало всичко което искаше и не можеше да вземе със себе си.
“Като земното богатство в Небесното царство.”-помисли си отнесено-“Няма да ходя с издадените си и подвързани томчета отвъд, я…”
Никак не му олекна при мисълта. Никак.
Плешивият трол през дните проявяваше учудваща изобретателност. Трябваше да пробива в чакълестата земя дупки за колове за нови заграждения, после да мъкне петдесет килограмовите колове, да ги ги закопава, пак да ги разравя и мести на други места, после се оказа, че никакви нови заграждения няма да се правят и пак трябваше да премества напред назад купчината чакъл.
Понякога пишеше по стената с остро камъче което е успял да скрие, друг път тролът откриваше камъчето и пак трябваше да се мъчи с нокти, а те бяха натрошени. Веднъж сам му даде химикалката и рече:
“Пиши, знаеш какво ще следва сутринта.”
Стори му се, че се шегува, но като разбра, че наистина му дава химикалката беше щастлив и му се стори, че това е най-големият подарък получаван до този момент в живота му.
Минаваше му даже през ума, че Плешивият трол не е толкова лош и ще му остави някое стихче. Мислеше си го до тази сутрин и когато му каза, че преди да излезе го намрази, по-силно от всякога. Излъга го, подведе го с малкото си подаръче. Даде му надежда, а когато тя се срина развали дори настроението от освобождаването.
Сега го догони.
-Хей, вземи това.-подаде му малка тетрадка-Вътре е всичко, сигурно съм допуснал някоя правописна грешка, в крайна сметка и аз не съм филолог, но твоята граматика е направо уникална, иначе беше удоволствие за мен да ги препиша.
Още не вярваше.
-Повярва, че съм изрод, а? Е, такъв съм си, но на времето пишех и аз. Моите стихове баща ми ги унищожи защото е мъдър човек, но аз не съм…Абе взимай тетрадката и да те няма. Повече не искам да те виждам тук.
Не смееше да я разгърне. Това беше пак някой гаден номер на проклетият трол. Сигурно е нарисувал я някой полов орган, я някаква глупава физиономия, я е написал нещо което си мисли за остроумно или пък тетрадката е съвсем празна.
Едва когато седна на пейката в парка край реката се почувства свободен. Животът беше с различен аромат и цветове, но и пак същият. Същата пейка, хора които за разлика от него имат посоки…
Отвори тетрадката. Тролът пишеше четливо. Разлистваше я, запълнена с най-хубавите, най-хубавите стихове които беше успял да напише…
Около час ги препрочиташе. После тръгна, вървеше край перилото, а преди да тръгне по моста изхвърли тетрадката.
Мътните вълни я понесоха. Приличаше на книжна лодка.
Влезе в първата кръчма и се напи до припадък.
Хорър, трилър, социална драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар