четвъртък, 22 март 2012 г.

Петното на стената

                                          

Колаж: Elfi Elfida

Не бях сигурен, че може да е истина. Топката под завивките не можеше да е тя. Сигурно ме е издебнала, докато бях в тоалетната, навила е одеялата и възглавниците и се е чупила някак - нищо, че е осми етаж, нищо, че вратата е заключена, а ключът е у мен. Но защо? Тя дойде по свое желание! Та тя ми се натресе, но онова там не можеше да е тя. То беше по-малко сигурно
и от един добре охранен ангорски заек. Размърда се и отстъпих, стреснат от нещо неясно, назад. Не беше възглавницата, защото мърдаше. Отви се, тя си беше. Сънуваше нещо, лицето й имаше едновременно и замислен и зловещо шеговит израз. Усмивка към нещо, което изобщо не беше смешно. В какво се бях забъркал. Защо ми трябваше да се замесвам. Момичето беше или проститутка, или болно, или наркоманка, или комбинациите между трите неща или и трите заедно. Красива беше, но не изглеждаше с всичкия си и личеше, че не се чувства добре. На уличните светлини ми изглеждаше по-възрастна. След туй приличаше поне на пълнолетна, но сега не бях сигурен. Златиста пяна текна от устата й. Трябваше да направя нещо и като не се сетих друго, я разтърсих. Не се разпадна в ръцете ми, когато отвори очи не надникна геената огнена, ни от устните й щръкнаха кучешки зъби - все неща, които за миг ми се стори, че ще се случат. Изгледа ме унесено, даже леко се усмихна, но погледът й беше изпълнен с разочарование.
- Добре, ела, защо си помислих, че нещо може да мине гратис. Вземи си своето и ще ме оставиш да поспя, нали? Охо, ти ухаеш на свежи шампоанчета.
- А ти не спеше, а мутираше.
- Ще си говорим ли?
- Да, има за какво да си говорим, като започнем от това откъде се взе.
Забелязах, че очите й са зелени, но не бяха хубави. Сториха ми се като отровени или по-скоро отровни.
- Това толкова ли те интересува? - седна на леглото като отви напълно гърдите си, малки с огромни зърна. – Дай цигарите, в чантичката ми са.
Сигурен ли си, че не ме прибра, за да ме чукаш?
- Сигурен съм, че не съм допрял, за да стане по този начин. Какво, криза ли имаше? Преди малко ми се стори, че си мърдаща зелка.
- Стават такива неща. Моля те, искам да поспя, хайде малко като си побъбрим да ме оставиш.
- Добре ли си?
- Не, знаеш ли, онзи ден петдесет делфина се самоубили край Маями. Плували към сушата и умирали. Никога не е имало подобно масово самоубийство на делфини. Ще знаеш, на лошо е. Почеши ме по гърба, ето тук, бързо, де, по-бързо…ох…да…Ех, ама се изкрещях, съседите утре ще има да те поглеждат…Наистина ли не искаш нищо от мен?
- Съсипваш ме -засмях се- Добре, поспи си и утре ще видим.
Спря ме точно като затварях вратата.
- Не ме оставяй сама.
Въздъхнах.
- Нали искаше да спиш?
- Исках, да, но събуди ли се човек, не може да върне старите си сънища. Беше глупаво като си мислех, че изобщо ще ги имам пак, като легна под този прозорец.
- Не ми казвай, че си живяла тук.
- Точно това ще ти кажа. Беше отдавна, но днес имах рожден ден, спомням си, че тук имах хубави сънища.
- Честито, на колко ставаш?
- На двадесет и девет.
- Шегуваш се, нали?
- Честно. Много се щурах, не ми оставаше време за остаряване, но тук имах хубави сънища. Защо заключи вратата веднага след като влязохме?
- Рефлекс е.
- Като влезеш с момиче ли?
- Много питаш, била си малка като сте напуснали, нали?
- Цял живот съм малка, но не бях чак толкова. Яд ме е, че не си завърших последния сън – извади празния пакет цигари от кожената калъфка, примери се в кошчето, но не го улучи - Все като се опитвам да направя нещо, не се случва. Ако не бях се примерила, щях да улуча кошчето. И ако се бях опитала навремето да следвам, нямаше да завърша, опитвах се да намеря, докато учех любимият, но нищо не излезе. Сега пък се опитвах да продължа съня си.
- Сигурно е бил хубав.
- Говорех си с един човек. Той беше тук, но не при мен, и се опитваше да ме чуе, а аз…говорех нещо, което ми беше чуждо, това не беше моя език, а друг, друг, който се беше плъзгал по много тела и опитвал много различни вкусове пот, проникнали бяха под него, втвърдили се, и му пречеха да се извие така, че да изрека онова, което желаех да чуя сама. Борих се с езика. Жестоко се бях вкопчила в него и исках да го накарам да каже нещо друго, но се борех с нещо закалено и жилаво и по-добре познаващо истината, отколкото аз. Говореше неща, които ме плашеха, които не исках да чуя за себе си, а бе откровен. Много откровен. Непознатият ме слушаше, слушаше. Мислех, че ще повърне върху мен, направо имах чувството, че съм се превърнала в тоалетна чиния и той ще излее с вътрешностите цялата душевна отврат, с която го напълних, но вместо това той започна да сменя лицата си, някои познавах, други не, повечето даже - не, но в съня си припознавах, бяха отегчителни, досадни, мъдри и глупави, миловидни и груби, напълно безчувствени, отблъскващи, животинско неразумни, подли, смели, хитри, свети, всевъзможни, но това ти го казвам сега, но тогава как да го усетя, те бяха вълни, вълни от стотици лица които се размиваха и пак бяха едно. Бяха неговото, а той ме слушаше и даже се усмихваше и в един момент престанах да се боря с езика си, съгласих се с него, той беше опитал много гадости, много чести и отровни сладости, беше се парил, обаче, много се беше парил и имаше известно право. Имаше и ми олекваше, олекваше, а ангела, защото вече беше се превърнал в ангел, пак придобиваше човешки черти, чертите на човека, който знаех, че ще обикна…И тъкмо да му го кажа, мама ме събуди, а този ден трябваше вече да напускаме…Това е…Тъпо беше да си мисля, че ще сънувам пак оня сън –млъкна, взе си дъх и се усмихна.
- Имаш ли къде да живееш?
-Не, няма да те притеснявам…имам…
Не й признах, че не съм й предлагал. Просто след нейното излияние казах първото, което ми дойде, но тя се разкри, че няма къде да живее. Тъжна работа. Не знам какво се е случило, защо е останала без дом, но беше си тъжно.
- Една от мечтите ми беше пак да спя поне за нощ на леглото под този прозорец. Когато тогава се събудих, видях какво ми се е струвало лице през незатворените ми плътно клепачи. Още стои, ей онова петно от избилия по мазилката теч. Ей, оня там. Какво стана с тези, които купиха от нас апартамента, знаеш ли?
- Не, тук съм от по-малко от година. Може би са хазяите.
- Да не си махнал петното, чуваш ли ме! То, какво ли ти казвам, ако ти бях жена сигурно щях да се побъркам с теб, такъв си ми небрежен, сигурно изобщо не си забелязал това петно. Симпатично си е обаче.
- Много е симпатично - усмихнах се на една страна. - Иде ми да го изям.
Каза ми някакъв виц. Отвърнах й с подобен, тя с подобен и така…Не беше се развиделило, като реши, че е светло и си тръгна. Изпратих я до вратата. Слязох, колкото да й отключа. Учудих се, че ме целуна.
После се опитвах да си я избия от главата и да се наспя. Пак езикът й беше прав, а не тя. Той казваше трезво и правилно, че ако си се събудил веднъж, сънят ще остане незавършен. Тя не го вярваше, опитваше се да се върне някъде и някога, където и когато все още е сънувала нещо приятно. Още го вярваше и не искаше да чуе далеч по-мъдрия си език.
Беше се съмнало, като заспах. Не сънувах.
На излизане се сблъсках с домоуправителя и го попитах за майката и дъщерята, които някога са живели в апартамента, който държах под наем.
- Голяма трагедия - направи кръстен знак - Хубаво момиче беше. Много умно. Защо го направи…
- Какво! - полазиха ме хладни тръпки.
- Тя, тя преряза вените си. Не знам, май имаше намесен мъж, май даже беше набъркан в ипотеката, вярвали му, и тя, и майка й, но клюки разни не знам. Едва ли е вярно, а истината е, че тя боледуваше и се наложи майка й да продаде апартамента. Някои пък твърдят, че майката се е нуждаела от лечение, но малката беше, малката, ако е това, защото някои говорят други неща. Май се бяха забъркали с някакви секти и отстъпиха имота си на братството. Идваха разни хора, не знам. За лечението в наркокомуна не ми се вярва. Малко отнесена беше, но не и наркоманка.
“Неизяснено е останало какво е причинило масовото самоубийство на делфините. Никога не е имало нещо подобно. Ще знаеш, на лошо е. ”
- По-скоро онова другото е вярно, че е взимала пари от любовник, който уж й давал от добро сърце, а после си ги искал или, ако не може, е трябвало да си ги отработи, знаеш как…Наистина и двете бяха странни и мълчаливи понякога. Затворени в себе си. Сега си припомних, че се говореше, че имала и братче в тежко състояние в инвалиден дом. Нуждаело се от спешна трансплантация. Това ми се струва измислено, но тя при всички случаи, казвам ти, не беше наркоманка.
Не слушах повече. Старецът разказа още неща, а аз чувах думите й.
“Той стоеше над леглото ми и ме разбираше…пак се превръщаше в човек, в този човек, който можех да обикна…Но прекъснеш ли един сън, е невъзможно да го продължиш.”
Домоуправителят беше в стихията си. Сипеше ли, сипеше версия след версия.
- Точно в онзи ден са нямали пари да й купят лекарствата, скъпи били, а само с тях е живеела като нормален човек…Да, по-ми се вярва, че момчето в инвалидния дом не е било неин брат, а син…
“Имаш ли къде да живееш…Да, няма да те притеснявам…”
Когато разбрах, че имат общи снимки, го замолих да ми ги покаже. Учуди ми се, но накрая се съгласи и наистина се оказа тя.
Маеше ми се свят, като се прибрах. Не можех да си изтълкувам какво се бе случило. То бе извън здравия разум.
“Поне успя да досънува докрай съня си. Аз бях непознатият й и си говорихме до зори.” - това беше единствената ми ведра мисъл.
После тя помръкна.
Очите ми попаднаха на петното на стената, а то се превърна в лицето на ангела, за който ми разказваше. Имаше моите черти, приличаше на мен и ми беше гневен.
Не можех да стоя повече из дома. Търсих я дълго и безцелно из квартала. Не я намерих, но купих боя и покрих петното. Не се виждаше, но то продължаваше да е там.
През годините смених много жилища, но тъй и не спрях да виждам това петно по стената, там, където преди да го видя не беше го имало.


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email