Странен вирус

Няколко минути пътувахме заедно. Успях да забележа, че е русокоса, въпреки кърпата, която криеше косата, успях да видя също, че очите й са зачервени, много зачервени. За секунди свали черните очила, но аз съм особено наблюдателен, а подобна жена ще направи всеки мъж наблюдателен. Разкашля се, стори ми се, че това, което ми се е струвало червило, е кръв. През
кашлица успя да ми каже да спра таксито. Послушах я. Остави ми повече отколкото показваше апарата и се втурна. Тълпата я погълна. Аромата й още витаеше в колата, тежък, грешен, крехък. Имах чувството, че доближаваме тела. Сами сме някъде, но не в колата в пиков час по булевард с натоварено движение. Когато подаде банкнотата, дланите ни се докоснаха. Беше топла. Естествено. Тя не се чувстваше добре. Сигурно имаше висока температура. Докоснатото още приятно ме пареше. Докато карах към мястото на поредното повикване, имах чувството, че е още в колата. Едва когато младежите се качиха и подкарах към посочения адрес, тя изчезна и не се появи до края на работното време. После ме втресе. Силно ме втресе. Обливаха ме топли и студени вълни. Още щом влязох в стаята си се срутих на леглото. Тогава изпитах усещането, че тя е до мен и ме прегръща. Десетте й пръста се умножиха, по десет, после по сто, струйки топли и студени пръсти пълзяха по мен в безброй траектории в територията под разумното, в дълбокото ерогенно. Пръстите се разтварят във влажни длани, дланите напонят прилепски крила, мляскащи, замъглени, унесли полет сред мъгла. Галят ме и ме поглъщат в себе си, чувствам, че излизам от кожата си, впръсквам се и се изцеждам във всепросмукващото. Дланите се превръщат в устни, в хлъзгави устни, които ме гълтат, умирам, а ми е безкрай приятно и искам да се съблека, за да се плъзна гол по тръпнещият език на гибелното. За миг се опомням, зъбите ми тракат, въргалям се и не мога да си взема дъх, кашлям. Кашлям хрипливо, с кашлицата си като че ли се опитвам да напусна тялото си, искам да я възпра, но тя не иска, напъва ме, зениците ми се напукват, очните ми ябълки се напукват, разхвърчават се като стъкла, нарязват кухините и по скулите ми теква кръв. Тя приближава устни към мен, целува кръвта, отново болезненото става приятно, кръвта се превръща в солени топли ручейчета, в които двамата се къпем. Далеч от душния град, някъде далеч, жежко лято е, но поточето е ледено. За миг осъзнавам, че съм сам и лежа, със силна температура. Събирам сили, ставам. Чувствам я до себе си. Тя ме желае, ухае силно, изкушава ме с прегръдката си. На тила ми се отваря око, вижда я гола в леглото ми, тялото й се превръща в страници, топъл вятър ги разлиства, а на всяка следваща страница описанието и сюжетът са по-фантастични, по-сладностни и жарки, по-изкусителни. Едновременно е разлистени страници и женска фигура в безброй привлекателни пози. Мае ми се свят. Стигнал съм до аптечката, май имах аспирин. В това състояние едва ли ще ми помогне много, но нямах друго.
Увивам лицето си в хладна кърпа. Чувствам как тя е допряла зърната си в гърба ми. Две пъпчици, дори и само с допир, алени и с вкус, се търкат в мен. Коремът й леко ме докосва. Наелектренизираната мъх пуска начупени като мълнии пипалца, те провират коренчета под кожата ми. Лек гъдел пробягва и по косите ми. Тогава рязко затяга кърпата около лицето ми. Опитвам се да се освободя, но тя е много силна. Падам или по-скоро се нося в бездънното. Не пуска кърпата, притиснала ме е с колена и опъва здраво. Задушавам се. Кърпата изчезва, попила е в кожата. Стаята е празна, а аз едва се държа на крака, но прозореца има нейната усмивка. Блокът от отсрещната страна е същият, светлините на апартаментите в познатата до болка конфигурация от пуснати в определени стаи телевизори, в друга - нощни лампи, полилеи в други, други угаснали. Същата е и бледостта на уличното осветление. Антените на покривите и подхванатите от вятъра дрехи по просторите. Всичко е каквото е било, но до очите ми стига през нейната усмивка, а мен ме тресе. Ужасно ме тресе и ми се гади. Втурвам се към тоалетната, но като отварям вратата, ми се замайва свят, тя хваща ръката ми и ме води, а през какво не мога да разбера, защото е извън всичко познато, нещо люлеещо се, изкривено, перспективите са объркани, аз и вървя, и не вървя. Нося се, разбирам, че летим. Чувам как плющи косата й. Струйки дъжд и лъчи текат по нас. Двамата се смеем. Нещо си говорим, но на толкова чужд език, че е невъзможно да се преведе, а и извън полета целият му смисъл е неразбераем. Все едно не е изобщо реч, а комбинация на звуци достигаща до известна мелодичност. Опомняме се в банята, а от душа струят галактики и епохи. Докосваме, поемаме в нас цялата материя. Тя - единият полюс на всичко съществуващо, аз - другият и когато ги допираме, в краткия миг, в който ги докосваме, ние сме всичко, а то в преливането си, изчезва. Избухва и се свива. Някак съм се озовал в студена ледена пустиня, вее сняг, а аз съм се свил като ембрион. Всъщност, озовал съм се някак на фотьойла пред компютъра, снегът не е сняг, а скрийнсъвър, който в нормално състояние трябва да напомня свръхсветлинен тунел. Сега е снежинки, които ме унасят и пак имам чувството, както и пред прозореца, че по монитора е изписана нейната усмивка. Плуват в снежинките – звезден тунел, нейните черти, сваля тъмните очила и виждам две алчни алени клади, а те ме привличат и увличат. Липсва ми, защото спрях колата, когато ми каза и тя се стопи в тълпата. Липсва ми. Коя беше тази, която ме зарази? Чувам стъпките й по стълбите, сладко ключето й влиза в ключалката на вратата, както езичето й между устните ми, за да ме отключи. Чакам я с нетърпение, но като виждам, че часовникът в долният край на монитора показва 6 и 66, започвам да се хиля, разбирам с ясен разум, че не съм с разума си.
“Удължих за нас времето със седем, щастливи минути, скъпи.”-шепти в ухото ми, а дъхът й е огнен. Седем безкрайни щастливи минути от шест и петдесет и девет, до шест и шейсет и шест, ще са наши, а после ще настъпи логичното седем в което ще си живеем другия живот. Всеки ден по седем щастливи минути. Ако бяха осем щяха да ни отегчат, ако бяха шест щяха да са недостатъчно. Седем щастливи минути, искаш ли ги?”
Видимото се превърна в повърхност на езеро или море, вълните го взривиха. Ослепях като от ядрена експлозия, а после двамата прегърнати крачехме някъде, където разумното е като свален, ненужен шлифер, оставен на закачалката във фоайето. Тук беше прекрасното, но после пак ме затресе. Часовникът пищеше. Беше седем часа, а аз бях повален от тежък грип. Трябваше ми по-малко от минута, за да разбера, че ще се справя.
Когато си купих антибиотиците, почувствах, че ще я убия изпия ли ги.
“Глупости, ще убия вирусите, а нея може и да срещна. Едно на милиони, но ще поживеем. Влюбвал се бях в очи, в усмивки по-често, в дупета понякога, в крака, в рамене, в длани. Влюбил се бях и в глас, неведнъж и в интелект в комплект с всичко останало, но да се влюбя във вируса й. Май наистина си е любовна история.”
Смехът ми излезе като кашлица. Отлагах да пия антибиотика. Ирационално, абсурдно, тъпо, че дори престъпно, можех да заразя някого. Пак имах чувството, че тя е в колата, маеше ми се свят. Не можех да продължа така. Трябваше да пия отровните капсули. Трябваше да се излекувам. И ги пих. Вечерта пак. През нощта спах и я сънувах. В предишната не беше точно сън. Сънувах и щастливите седем минути. По-различни. Просто вървяхме по екзотичен плаж, толкова силно се желаехме, че дори със загара си, преди да сме докоснали кожи, се галехме. Преди да се събудя, тя, махна слънчевите очила и разбрах, че са зачервени не от температура, а от сълзи.”
Събудих се с тридесет и шест и девет градуса. Не кашлях. Прозореца още имаше нейната усмивка, а и всичко останало ми напомняше за нея. Вируса умря, но не болестта.
Може пак да се качи в колата ми. Надявах се.
Седмица след това сърцето ми подскочи, дори изпуснах радостно възклицание. Тя махна. Малко е да се каже, че бях разочарован. Същата черна кърпа, над руси къдрици, същото бледо лице и тъмни очила, същата фигура, но това беше далеч по-възрастна жена. Привличаше ме силно. Приличаше на нея и имаше дори по-изразен сексапил, но онази, която ми причини болестта изглеждаше на около двадесет, а тази на около четиридесет.
Свали очилата. И нейните очи бяха зачервени и логично. Карах я към гробищния парк, разбрах на гроба на дъщеря й и вече предчувствувах, но не можех сериозно да допусна, защото тя си е отишла преди години.
Застанах с майката пред плочата. Прегърнах я, по-скоро да утеша себе си, отколкото разридалата се жена.
Имах чувството, че повторно съм причинил смъртта й. Мина ми през главата, че след като е умряла се е превърнала във вируса си и ме е заразила със себе си. Прогоних налудничавите мисли, по-скоро съм я качил преди години, а грипа ми е разбъркал мозъка и ми се струва, че е преди дни.
Момичето на снимката или беше тази, с която изживях седемте щастливи минути, или страшно приличаше на нея.
- От какво? - попитах.
Отговори ми неясно.
- Беше алергична към много медикаменти и не знам имаше ли или онова не беше грип.

хорър и трилър фантастика