забележи. Ако я попитах, щеше да вдигне с усмивка рамене, да затанцува около оста си както знае само тя, щеше да ме накара да забравя въпроса си, а после да ми стане още по-тежко. Нищо не разбрах за нея през тези повече от двадесет години. Разказваше различни истории и имената й бяха различни, някои приличаха на приказни, други - на сладникав роман, страшничките ми се струваха по-реални, все пак тя бягаше от нещо и съвсем възможно бе да е от търговци на плът или оскотял перверзен родител, след тях обикновено обръщаше всичко на шега и ги отричаше, разказваше, че е богаташко разглезено момиче и е искала да се забавлява с мен, но още не съм й омръзнал и трябва да направя всичко възможно това да стане по-скоро. Това вече не можех да повярвам. Скучен човек бях и единственият по-остър епизод в моят живот, когато направих няколко смели глупости за няколко часа, бе и денят, в който се запознахме. После историите ставаха съвсем абсурдни, от рода, че аз съм бил временното значение в живота й, но документът е бил загубен, въпреки че никога е нямало такъв документ. Подиграваше ли ми се, може би, но защо ще го прави и ако е някакъв каприз, защо е толкова продължителен. Сигурно просто ми се сърдеше, усещаше, че понякога я мисля за малоумна и със странното си чувство за хумор ми доказваше, че не е, защото колкото и налудничави да бяха тези истории, не отиваха по никакъв начин по устните на малоумен. И като споменах за устните, трябва да кажа, те първо започнаха да посивяват и то преди години, а не като останалото рязко напоследък. Все си мислех, че е някаква болест, свързана с оросяването, въпреки че устните й бяха неестествено топли.
Най-нормално ми звучеше историята, че е избягала от лудницата, но не помни нищо от преди това. Няма представа коя е била и не иска да се връща обратно, защото то ще я отведе точно там, откъдето бяга. Приех го и пред нея не любопитствах повече, но времето ми даваше шансове зад гърба й да търся следи за нейното минало. Сприятелявах се и с полицейски служители от високите етажи на попрището си и с психиатри, дори и с истински доказан ясновидец. Денонощно, използвайки всички ресурси и полицейски опит, търсихме следи от изчезнало момиче с подобни черти и появата на загадъчната ми партньорка в живота, лекарите ровеха из книгите и изброяваха десетки възможни заболявания, но нито едно, което конкретизираше напълно случая, дори и ясновидецът се призна за безсилен. Струваше ми се, че усети, защото тогава стана по-мълчалива от всякога, а се боях от нейното мълчание, защото то беше предвестник, че нещо ще се случи.
Мълчеше и в онзи летен, лекомислен ден, когато я качих на стоп. Колата беше открадната, а аз войник. Чул бях, че приятелката ми е болна и направих серия от действия, които изобщо не съответстваха с характера ми, нито пък приличаха на всичко друго, което съм извършил в живота си, преди и след това. Не знам как всичко се размина без тежки последствия, но нещо странно ме обзе. Не съм мистик, но съм склонен по-скоро да приема обяснението, че съм бил обладан от демони, отколкото всяко психологическо обяснение. Какво съм изпитвал вечерта, какви мисли са ми преминавали през ума през утринта, как съм отключил колата на един от офицерите, не помня. Защо спрях на стопаджийката, беше най-необяснимото. Обичах друга и вършех лудости заради нея и бях близо и щях да я видя и не предполагах, че не е била болна, а вече е имала по-сериозна връзка от тази с мен. Даже ми се стори, че тази, която маха с ръка, е курва, но не че ме е ударил хормона, я качих. Не знам, бързах за другаде и стопаджийката не ме интересуваше, а и увеличавах опасността да стане някакъв фал. Още тогава оприличих косата й със слънчогледи и бяхме близо, много близо до първоначалната ми цел, когато правихме любов сред слънчогледите. Лекомислие, може би, но от моя страна. Не се учудвам лесно и на учудващи неща, но ще бъда учуден, ако разбера, че ми е изневерила. Как се стигна дотам, трудно може да се опише. Тя мълчеше и като че ли си тананикаше нещо. Тихо, много тихо, все едно сумтеше, но не приличаше на сумтене. Когато я питах нещо, отговаряше кратко с “да” и “не”. Тогава кратката й история беше, че има някого, когото иска да види, а той не знае за нея. Приличаше на безнадеждно влюбена и не бе пълнолетна. Все по-често и за по-дълго обръщаше глава към мен, а за да разкарам смущението, се престорих на агресивен и й предложих най-пряко да спрем в слънчогледите, а тя просто отвърна: “защо не”.
Фриволно младежко приключение изглежда, а не бе, защото след седмица тя ме намери в поделението. Дори не помня да съм й давал адрес, но явно го бях сторил. Вече знаех каква е била “болестта на приятелката ми” и приех Слънчогледка като пратен от небето любовен антидеприсант. И докато се мъчих да разбера нещо за нея, не разбрах как времето тече, как ставаме все по-близки, без да сме се сближили повече от онзи приказен следобед в слънчогледите. Отначало се вързах на една от историите й, а тя беше, че няма близки в живота, следвала, била влюбена в някой си, загубила му дирите, но тъкмо когато ги открила, попаднала на мен и това е. Тръгнала по погрешен път към това, което си мисли, че иска, за да разбере, че е вървяла по правилният път към това което наистина иска. С тези думи ме накара да я обикна и й вярвах. Минаха години, докато пак се размълча. Обикновено не е мълчалива. Говори глупости, при това доста емоционално. Свикнах да приемам бръщолевенията като саундрак на реалността си. По-лесно се приемаше всичко на музакалния фон, който създаваше, но дойдоха тежките дни, когато пак се размълча. Дълго се опитвах да я заговоря, дълго ме държа в напрежение, като ми каза, че ме е лъгала и това, което ми е разказала за себе си, не е истина. Плачеше, но не със сълзи, нито с глас, нито се тресеше, а с някакви други чудати признаци откриваше, че плаче. После ми разказа една гадна битова история, от която ми се доповръща, в която и малката Лолита не е била съвсем без вина, така го каза, но не мислех, че има, а ако й се разсърдих за нещо в този момент, беше, че още се упреква и че се е измъчвала в тези години, като е крила от мен истината. При това положение беше по-добре, че е погребала преждевременно родителите си. Прегърнах я и тази най-обикновена нежност беше най-необикновеното преживяване, което бях имал дотогава. Дни по-късно ме раздразни, като ми разказа съвсем различна история. Не помня коя от всички. Вече не я разбирах, помислих си, че живея с една психично болна жена, от която може да се очаква всичко, въпреки че до този момент не се е държала агресивно. После историите започнаха да валят. Тя беше разтворена книга. Какво говоря, Вавилонска библиотека. Загубих представа в кой век живея, колко пъти съм я срещал и изживявал докрай дните си с нея, нито какво ми се случва реално. В действителност преминах през няколко големи житейски изпитания, без дори и да разбера, че всичко това се е случило на мен. Изглеждаха ми по-малко реални от следващата измишльотина, която убедително разказваше за себе си. В едно единствено нещо бях сигурен, че я обичам и че няма да науча нищо повече за нея и че щом се размълчи е признак, че ще се случи нещо объркващо.
Така се размълча и тогава, когато взех да правя собствени проучвания за живота й. Побоях се от това, което ще последва, но то беше само че напълно се отказах от опитите си да разбера повече от това, което ме правеше щастлив.
Така се размълча напоследък и започна да посивява. Мислих я за болна, но тя отказваше да се прегледа. Никога, никога не бе ходила на лекар. Дори за това, че не забременяваше, не потърси. Сигурно е знаела, не знам. Тогава много не настоявах - настоявах, но не много. После когато забелязах, че устните й посивяват, я попитах добре ли е, няма ли нужда от помощ, а тя изпадна във весела маниакалност, затанцува, закикоти се, направи още куп детски номера, преди да ми открие жената и да ме попита накрая на болна ли прилича.
Учудващо беше, но наистина не боледуваше.
Не знам какво ставаше сега. Нищо, нищо не разбрах за нея.
Когато се прибрах в този следобед в къщи, нямаше време и да изкрещя. Всичко стана толкова бързо. Предишната вечер изобщо не говореше. Помоли ме само да си легне сама в другата стая. Исках да я попитам, но нямах сили. Боях се, че с въпрос ще й причиня нещо. Не изглеждаше никак добре. Приличаше на движеща се стутая на жена и ми се струваше, че се ронеше. Само халатът по нея имаше цвят, а иначе всичко, което се откриваше по него, бе сиво. Сиви бяха и очните белтъци, а вече и очите й.
Сутринта забелязах, че мъничкото кълбо под завивката диша и се успокоих. Бях почти сигурен, че не е издържала нощта.
Вече беше крайно време. Много, много неща трябваше да ми каже. Дължеше ми го и каквото и да ми струваше, щях да я накарам да говори.
Това си мислих, като отворих вратата.
Тя стоеше до прозореца. Видях само за миг сивата мумия, после от течението при отварянето на вратата, тя се разпадна. Разтвори се в сив облак и покри пода с прах.
Губят ми се няколко секунди или минути. Може и да съм крещял, а може и да не съм го направил. Сигурно съм бил сив от ужас. Когато завесата се отегли от очите ми, бях до прозореца, където само преди миг стоеше тя.
По остатъка й от тяло се виждаха само моите стъпки и нарисувано в прахта с пръстче, в наививно детски маниер, едно сърце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар