премръзнали,
по-сиви от въздишки
на стар циник,
подсмърчащ под прозорец
преди да е
намразил даже себе си,
за миг затоплен
от видение изчезващо
а после продължил
из локвите на другаде.
Приличаше на
автобус, пътуване
лицето ми бе
впито във стъклото,
във хладното докосване
се уверяваше,
че има го, ала
съмнително,
но пропастите
бяха истински
над тях
разтворено окото ми
във бледо
отражение
очакваше,
че всеки миг,
ще бъде глътнато,
изсмукано до
сетното видение,
затворено,
преди да е успяло
да те зърне...
Сега, разбирам,
близо до късмета,
очаквал съм да го
изгубя,
подобно на дете
открило,
по улицата пълно
портмоне,
но чуждо,
фантазии за торти
и бонбони,
след туй ридание
на близо,
и то добро,
подало го на лелята,
а тя го щипнала
по бузката...
А после автогарата
и хаоса,
усещане за déjà
vu
и стари филми,
за хаоса след
ядрена атака,
обречен, никой,
сред обречени...
Преди да ме
пробудиш от кошмарите,
с онази, твоята,
усмивка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар