Препоръчвам: "Онорин" Оноре Дьо Балзак

Октав е безкрайно влюбен в Онорин.
Но любовта му прилича на тази на Старозаветния Бог.
Онорин го цени, уважава, но не е способна да го обича. Бяга от добрините му с които той я преследва.

Докато си четях "Онорин" си спомних епизоди от своя живот, истории които съм чувал за близки и далечни, признания и изповеди споделяни ми на чашка или прочетени в интернет. И
колкото и да сме далечни по дух от онази епоха, характера на много от душевните ни преживявания и днес е сходен с този на героите.
Октав и Онорин са живи, макар и облечени различно, изразяващи се и чрез думи и език на тялото различно, но дълбоко същността им е същата.
Тепърва се запознават, държат се за ръце, прекарват нощ. Онорин се опитва да избяга, Октав да я забрави, но неспособен на това се превръща в неин кошмар и не й остава глътката въздух, която й трябва за да не се задуши.
Небесната му доброта се превръща в най-черното зло.
Но да се върнем на сюжета, за да стане ясно за какво говоря.
Онорин и граф Октав са щастлива двойка, от тези двойки, които изглеждат съвършени, до момента в който Онорин бяга с любовник. Октав прави всичко възможно за да скрие истината от хората. Измисля корабокрушение и играе ролята на очакващ добрата вест за спасението на съпругата си, съпруг.
Не е в състояние да я забрави и когато любовника й я изоставя, той всячески и помага чрез поставени лица. Изкупува непродаваемите й сувенирни цветя, че да й създаде самочувствието, че сама се справя с живота. Грижи се да е добре облечена, като сам закупува скъпи дрехи, които доставчицата й на дрехи, представя като преоценени. Следва я на всяка стъпка и тук е явен паралела с обсебените маниаци, които преследват за да убият бившите си и са герои на стотици и хиляди хубави и не до там хубави трилъри. Разликата е, че злодеите преследват с явното намерение да сторят зло, а добродетелния граф, уж, загрижен за любимата си.
Но тя си има причини да не се върне при него. Прошката му за нейното прегрешение би я премазала и тя добре го съзнава. Тя не е способната да си проси, както и способната да го обикне. Цени го, прекланя се пред него, но не, не е способна да го обикне.
И чувството за вина е тъй остро, не толкова заради грешката, която е извършила напускайки го, колкото от това, че не може да приеме да се чувства длъжна. Заради прошката му. Заради това, че не могат да са заедно без тази прошка.
"Няма да търпя снижхождение поради моя грях."
Снизхождение!
Да. В тези обстоятелства прошката би била само снизхождение.
Не би се налагала...ако имаше любов.
Много са по-обичащите се от тях. И кжогато си прощават става без усещането, че го правят, че изобщо има за какво, дори при по-тежки прегрешения един към друг.
И най-важното, без никакво усещане за нечия вина. Не и в малкия свят между тях двамата.
Вината е вън, при останалите.
В крайна сметка упоритостта на Октав побеждава. Онорин се връща при него и умира.
Добродетелта особено като е без любов е най-суровия екзекутор.
А драмата на Октав и Онорин се развива и до днес.
Любовта и чувството за вина са несъвместими, макар много се заблуждават, че създавайки чувство за вина, могат да спечелят любов.