Тялото

                                                      Колаж: Elfi Elfida

Нямаше китки. Придържаше цигарата с двата овързани с нечисти кърпи чукана. Служеше си доста ловко с осакатените си крайници и излъчваше лъчезарност и някакъв очарователен наивитет. Продаваше билки на пазара и усмивката не слизаше от лицето му, но имаше нещо
друго, нещо друго което ме порази у него. Подредбата на билките. Точно тя ме привлече. Видях сергията му както си вървях по моста. Помислих я за голямо, поставено легнало маслено платно, абстрактен рисунък със силно еротично въздействие, две или повече тела, преливаха превръщаха се в нещо друго и единствено. Точно на това приличаше сергията погледната от горе, откъм моста. Зачудих се какво търси на четвъртъчният пазар подобна картина. Тук се продаваше всичко в този ден, но картини се намираха на други места из града. Щом по стълбите изображението се промени. Заприлича на дива поляна и човешки форми които се губят между цветята. Накрая останаха само цветята. Стоях пред сергия, а сакатият продавач с жизнен глас ми обясняваше, че това са билки, какво въздействие могат да имат приготвени по съответен начин, споменаваше народните им имена, за някои разказваше легенди и бабешки приказки, а после с лека усмивка добавяше и латинските наименования с които са познати в медицината, но някои от тях нямаха такива, други нямаха и народни и той им беше измислил едни поетични омайващи сигурно като самите билки: “Окото на блудницата”, “Ловен стакан”, “Крокодилско гърло за апетит и срещу газове”, “Дивата вдовица за подобряване на дишането”…Чудех се сладкодумен шарлатанин ли е, но го попитах той сам ли подреди билките си като картина. Твърде възрастен ми изглеждаше за да има такова чувствено отношение към тялото. И въпреки жизнеността си, твърде небрежен към собствената си плът, за да изпитва толкова силно влечение.

-Аз наредих, но виж какво…Не знам как се е получило…Не се учудвам, но не знаех, честно. Стори ми се, че тя пак е тук, но ти ми казваш. Не знаех, аз почти не виждам. Не съм чак като прилеп, мога да видя силуети…

-Какво говориш, как познаваш билките така струпани една до друга.-не исках да го слушам, нещо ме баламосваше.

-Това на пояса ми не е за украшение. На тази халка окачвам Очко и той ме води. Хей, Очко…

Измежду блъсканицата стряскайки един двама пазаруващи се появи огромна немска овчарка.

-Няма, няма моето момче. Няма още да си тръгваме, този бате иска да те види, защото не вярва, че си моите мили очички. Нали си очичките ми Очко?

Кучето излая като, че ли каза “да” и ме усмихна. Побързах да се извиня и го попитах доста объркано как е успял да нареди така, че да прилича на картина и да привлича погледи.

-Уханията сами се нареждат. Като ги почувствам така, че да ми е красиво и да съм като пред нея, в онази наша поляна, тогава знам, че се е получило нещо.

Споменаваше за втори път за някаква жена и го попитах коя е тя.

-Знам ли. Тя е Тялото, а може и Духа или незнам. Но е Тялото.

Като всеки артист си имаше муза, но такава несподелена любов, на тези години, усмихнах се още по-широко. Не отказа когато предложих да взема две бири, да поседнем и да ми разкаже за нея.

-Видях я като дете-започна разказа си, чувствах, че историята ще е интересна.-Играхме си с приятели над онази поляна, не я знаеш тя е на километри от нашето селце, нагоре, нагоре по планината. Хубава поляна е, а малко над нея започват горите. Било е детска игра, забравил съм точно какво играехме, но се криех и реших, че като ще съм хайдутин трябва да съм прегладнял и да познавам какво гората може да ми даде за храна. Знаеш ли, не намерих тази билка която опитах тогава. Много я търсих, не само горе, на много места из света. На младини пътувах, не съм бил винаги такъв какъвто ме виждаш сега. Търсих билката, често даже забравих и че я търся. Търсих я не само сред природата, а и в книгите. Намерих много с подобно въздействие, но онази си беше друга. Сигурен съм. Може би съм откъснал последната или кой знае, може билката да въздейства по този начин само на дете или…ако щеш ме мисли за луд…но допускам, че въздействието може да не е от билката. Много билета познавам, много. Когато са заедно, на куп, ей така, както съм ги наредил създават усещане което леко напомня за онова което изпитах когато погълнах няколко малки цветчета. Но то е все едно да сравниш пиянско откровение с изповед в катедрала. Да, напомнят и през тях също я виждам все едно, че още е жива. Тогава първо помислих, че се отрових. Цветчетата страшно горчаха, езика ми претръпна, стори ми се, че главата ми се отваря и чува тревите и храсталаците да си клюкарстват, с човешки маниери с човешки гласове и дори имаха и човешки лица които надникваха някъде от ума ми. Кожата ми беше станала напълно безчувствена, а ръцете като, че ли нямах, като че ли още тогава ми бяха ампутирани. Исках да викам, но ме обзе ужас, че мога с гласа си да събудя нещо Страшно. Нещо огромно и Страшно. То си имаше и име в състоянието ми, но не помня. Не беше познат горски звяр, а нещо голямо и заспало. Повдигна ми се, помислих си, че съм отровен. Разсърдих се на приятелите си, че ме мислеха за страхлив и ме предизвикаха да бъда смел, а сега ме изоставиха и аз щях да умра. И аз умирах, кожата ми излизаше от мен. На пластове. Виждах как едно дете с моята фигура се изплъзва от мен като дреха, унася се, ляга, свива се като зайче и заспива завинаги, след него второ дете прави същото, след него трето и четвърто…а аз ставам безплътен и се чувствам голям, много голям. Плаша се, но усещам колко голям искам да бъда. Неусетно страха ме напусна и се почувствах приятно, а после я видях. Най-прекрасната. Усетих под стомаха си как се пръска бодлив храст. Тя стоеше топнала страхливо пръстчетата на едното краче в поточето, прасеца и беше изпънат и леко треперяше. Стройна, възслаба, съвършена. Косите й се бяха преплели в клоните зад нея, превръщаха се в клони и с дърветата тя смучеше жизнени сокове от земята. Не смееше обаче да влезе в поточето.

Захихика ми се, погледна през рамо. Каза ме, че иска, но няма сили да влезе сама. Искаше да и помогна. Като дух се приближих към нея, хванах я за ръка, тя ме прегърна. Тук трябва да ти кажа, че уханието беше на жена, на истинска жена от плът и кръв, с възкисела, леко остра, прекрасна пот. Аромат на телесна възбуда, а не горски ухания. Плах бях, но понечих да я прегърна и аз, но тя изчезна. На метри от мен се кипреше брезичка в подобна на нейната поза. Малко й приличаше.

Сега ти го разказах, но сега съм възрастен. Едно дете не би могло, нали. То знае малко за сексуалната възбуда и нищо за състояние на наркоза, илюзии, халюцинации. Е, сега може да не е така, но тогава наистина не знаехме. Казват, че неща които не се споделят бързо се забравят, но забравих ли я. Не напълно. Сънувах я. Все не можех да я прегърна и да я преведа през реката. Понякога се събуждах, сигурен съм, че съм я сънувал всяка нощ, но съм забравял съня. Малко ми оставаше. Малко и щях да я преведа през реката която искаше да мине. Оказа ми въздействие. Много по-бързо пораснах. Ума на момчетиите беше другаде когато аз вече се влюбвах и то като възрастен който знае от една жена какво иска. В други отношения никакъв ме нямаше. Не чувах много неща които ми се говорят. Мислех си често за нея, мислейки за това или онова момиче. Веднъж заведох едно близо до мястото. Бях само на тринадесет изглеждах на шестнадесет, а тя беше на осемнадесет. Хубаво беше, но не и това което очаквах. Тогава обаче докато лежахме голи и доволни сред стеблата, отново я видях. Различно. Видях просто стеблото което ми напомни за женско тяло, много красиво женско тяло което се опитва да премине през реката. Тогава детският ми спомен изплува. С цялата яркост. С цялата сила и възбуда, неразбраност и страховитост. Припомнях си, припомнях си, припомнях си докато спомена стана толкова ясен колкото преживяването тогава.

Не бях сигурен дали брезата ми се е сторила момиче или момиче е имало, но е избягало и аз съм оприличил брезата на него.

Не напусна ума ми. Започнах да търся билката. В село, из книгите, из страната, из научни статии и шарлатански публикации, из света и старите култури. Животът ми изцяло се промени. Забравих за момичето и търсих ли, търсих билката. Подобна нея стотици, но не и същата. И постепенно не знам как, търсейки я, пак започнах да я търся в родната гора.

Дълги години експериментирах. Опитвах всевъзможни билки, доволен бях при всяко откритие, ето ги, ето ги пред теб. Всичките те ми са деца. Мои и на тялото. Докато я любех и търсих и не намирах те се появяваха…Смей ми, се смей…Понякога говоря като поет…Хайде вземи за вдъхновение още по бира…О, взел си…Съобразителен млад човек си…Отдавна бях разбрал, че няма да намеря билката, че в крайна сметка може не самото вещество да е предизвикало усещането, а онзи миг. Желаел съм я преди да опитам билето, а то да ми помогне да я видя. Може и да е било игра на светлината. Или вятърът е примесел по един напълно уникален и неповторим начин ароматите. Може би съм видял друга жена преди това и ми е трябвало съвсем малко за да видя една бреза като крехкото голо тайнство на живота…След като толкова бях видял и разбрал нито една билка не можеше да ми помогне да я видя така както някога. Осъзнавах, че е безсмислено повече да търся, но осъзнавах и нещо друго, че не ми е останало вече нищо друго освен да я търся. Зад гърба ми бяха истинските тела които са искали да ги хвана за ръка и преведа през житейският поток. Голи и желаещи, плахи. Опомнял съм се бързо от любовната халюцинация за да се върна към своят живот, своето търсене. Останах сам и сгоден единствено за нея прекрасната, а несподелените неща не се забравят, превръщат те в несподелим. И така, продължих да я търся и опознавах билките. Няма човек който да ги познава по-добре от мен. Сигурен съм. От всичко мога да те излекувам, но от безумие и любовен трепет можеш да се излекуваш сам. Както и аз го сторих. Вече бях наясно, че ослепявам, много билки оказваха увреждания и често бях на косъм от смъртта. В един момент се отказах от опитите. Продължих ли щях да остана без очи, а без очи как ще видя и нея. Не ми е по-скъпа от очите, не можеше да ми бъде. Често я посещавах. При отслабналото ми зрение повече напомняше на жена, но продължаваше да си е бреза. Все си забърквах от вино и някой треволяк нещо което радваше душата ми, развързваше езика ми и започвах да и говоря като на истинска жена. Понякога даже я й прегръщах, но все си оставаше бреза. И пак започнах опитите. От което се опасявах се случи. Загубих зрението си, а с него и последната надежда, че ще я видя. Мразех я, а омразата ми ме караше да се чувствам глупаво. Та тя беше една бреза, една бездушна красавица която не знае какво си причинява човек влюбен в нея. Ако пък съзнаваше още по-зле. Щеше да кокетничи, но това не е важно. Важно е, че се чувствах глупаво и си бях глупав. Вече беше ясно, че няма да я видя, но не знам какво ме подтикна отново да започна да ходя при нея. Пак си говорихме, прокарвах ръка по съвършената й форма, а кожата й бе тъй тъй груба. И тогава реших, че ако ръцете ми загрубеят колкото е груба кората й, ще помилвам най-сетне съвършеното си видение. Започнах да я галя без прекъсване. По няколко часа на ден, спирах когато вече от болка кървяха прехапаните ми устни. Промивах с отвари раните си, спирах кръвотечението и на другият ден отново започнах да я галя. Трябваше да докосна красотата и да я прекарам през потока в реалността. Късно бе да търся друга красота, на тази бях обречен. Болеше ме, спирах кръвта и промивах раните, болеше ме, продължавах да галя, болеше ме, вече спрях да промивам раните, болеше ме, продължавах да я галя и спря да тече кръв, а после спря да ме боли. Прокарвах ръце по Тялото, чувствах съвършенството му и макар да съзнавах какво съм сторил със себе си, остарял, ослепял, почти без ръце бях на седмото небе от радост, че все пак, все пак, накрая силите съм я докоснал. Оставаше ми само да я преведа през потока и това щеше да се случи. Струва ти се невероятно ли, не това е най-лесно. Щях да отклоня поточето да минава зад нея. По-лесно реалното се превръща във фантазия отколкото фантазията в реално.

Намерих я отсечена. Напоследък шетаха бракониери. Дано да е стоплила някой. Ще е голяма ирония ако е станала украшение.

Откакто изчезна раните в ръцете ми загноиха. Преди това се грижих за тях, а и изглеждаха заздравяли напълно, но настъпиха усложнения и то когато нямаше с какво повече да ги разранявам. Като, че ли бяха ненужни след като я нямаше да я погалят. Опитах се да ги спася. Спасявал съм крайници на други хора в много по-лошо състояние, но моите не спасиха и лекарите след мен. Е, това е…

Засмя се, ведро. Чудно ми беше на какво и го попитах.

Смигна ми весело.

-Аз все пак докоснах съвършенството, то загуби Тялото си и сега е всичко онуй което не мога да докосна, а то е много повече.

Не посмях да купя от билките му, но още още съм замаян от аромата им.

магически реализъм