Изгубената

Влюбих се. Влюбих се в нея и разбрах какво е да бъдеш щастлив. Животът смети цветовете си, чух за пръв път истински птичите песни, кръвта ми загали топло вените, кожата ми се разтопи в собствената си топла милувка, а потта по нея се превърна в апетитен сос за живот. Не
стъпвах на земята, а летях защото, тя промени живота ми.
Да не си помислите, че става въпрос за жена. Не, не става въпрос за жена, жена ми даже ме напусна. Сигурен съм, че ревнуваше, затова, но не става въпрос за жена. Влюбих се в най-шантавата физиономия. Това промени живота ми и честно бях щастлив.
Милозлив човек съм и когато видях портмонето на спирката въображението ми нарисува старица. Свита, болна на ъгъла. Плачеше за изгубеното портмоне. Не си и помислих да го задържа, но когато го отворих за да видя няма ли документ попаднах на една единствена снимка. Гледах я като тряснат няколко минути. Загубих представа за реалност, а после каквото и да имах да свърша през деня, забравил съм, пропаднало е, но каквото и да ме е тревожило, терзаело, ядосвало било е забравено. Трябва да ви кажа, че понякога имам чувството, че света е създаден с една единствена цел и тя е да ме вбесява. Толкова съм вбесен понякога, че чак се усмихвам. Случвало се е да изваждам от нерви жена си с тази усмивка, но тя не знае. Не съзнава, че малко преди да се усмихна съм си взел куфара, отишъл съм на северният полюс, извадил съм остатъците от трупа й, дал съм ги на белите мечки, след което съм убил невинните животинки и съм ги заровил под ледниците, после съм се върнал в къщи, нашамаросал съм я, завел съм я на луната и там съм я изоставил, пак съм се върнал у дома и от яд съм заспал да не я чувам какво ми крещи, накрая не ми е останало нищо друго освен да й се усмихна. Вбесява ме, дотам, че губя ума и дума, ставам най-злото изчадие след дявола и толкова съм зло, че не мога да направя нищо друго освен тъпо да се усмихна. Това нещо се случва не само в къщи. На работа, ако не ме вбеси ключалката на бюрото сто процента някой ще ме накара да се усмихна, че е паркирал на моето място, ако не това някой тъп клиент ще ме накара да обсянвам по триста тридесет и един път клаузите на договора или пък кафето ще има вкус на мишки варени в нафталин. Усмихвам се, усмихвам се, защото в мен живее убиец маниак и ми идва да унищожи всички и всичко да ги смели и да се изстреля в дълбокият космос откъдето да замеря земята със сладоледени топки и метеорити. Честна дума, застраховател съм, но ако бях коректен трябваше да застраховам всички от мен. Теб също, ако си видял потайната ми усмивка, значи съм те убил най-малко сто пъти на ум, напсувал съм те, наругал съм те, отлъчил съм те от църковната ти общност и съм ти пожелал нещо което ще струва цяло състояние на фирмата. Минавам за усмихнат човек и всички ме мислят за особено благодушен заради усмивката. Усмихвам се и на светофари и на сметките в пощенската си кутия, на домоуправителя, този е тъп глиган, и на натъркаляните около пейките спринцовки в парка до кооперацията, на сводника-съсед, не пропускам сутрин да не си купя вестник, за да се усмихвам и се усмихвам лично и интимно на всеки журналист който го е списвал.
От друга страна казах ви милостив съм и когато видях портмонето се замислих за бедната старица и щяха да ми текнат сълзи. Понякога злият усмихнат дявол ме напуща и има мигове в които съчувствам. Още щом съзрях снимката всичко се промени. Успях да я прибера в портмонето, портмонета да прибера в джоба, да кривна по една тясна и неособено оживена улица, стигнах даже до половината й, но ми се замая свят, а после започнах да се смея. Смял съм се цяла вечер, лял съм сълзи, часове ми се губят, всичко се видоизменяше, усмихваше се, но не с онази моята усмивка, а една прелестна, лъчезарна, споделяща се.
Виждали сте Човека-Крокодил, но ухилен като жаба, едното му око насинено, а другото загадъчно интелигентно като на отрезняващ сфинкс, двете му страни толкова несъразмерни, че предизвикват чувство за изкривяване на пространството, но в цялата тази гримаса има нещо адски симпатично. Сигурно старецът на снимката беше над осемдесет. Приличаше на клошар, ставаше ми тъжно понякога за него, защото тази снимка може да е била най-ценната в имуществото му, но не можех да направя нищо и без друго откакто намерих снимката все очаквах да го видя някъде, но не и не. Виждах всевъзможни негови подобия, но него не можех и не можех. Имаше нещо загадъчно, нещо романтико невъзможно, повей от стари времена, от далечни пътешествия в бялата му коса и брада, но всичко това прилепнало върху полупияната му физиономия довеждаше образа до абсурдност. Иреалното и злободневното, изключителното и скучното бяха залепили най-смешният колаж. Това беше физиономията на невероятното, но този човек който и да беше изглеждаше щастлив.
Последва фантастична вечер. Всъщност събитията бяха като във всички останали вечери, но цветовете й бяха различни, гледах на нея с други очи. Тогава не се замислях, че това може да са очите на стареца който вижда в живота ми само чудатото това което се е изплъзнало от неговият живот, което не е успял да докосне и да люби. Наслаждавах се на вечерта беше ми леко и щастливо, че я имам, че не съм я пропуснал, а усмивката ми не беше от онези. На другият ден се събудих както обикновено, но от тази сутрин всичко се преобърна. Каквото и да ми се случеше колкото и тежки мисли да преминаваха през главата ми, не можеха да ме разстроят. Стигнеше ли се до там достатъчно беше да се сетя за ненормалната физиономия в джоба ми. Тогава правих усилия да задържа смеха, научих се на няколко йогистки техники за да не го изпускам, а като го овладеех щастието на стареца ме изпълваше. Не беше живял леко. Имаше белег, белег по рождение който в детството му навярно го е потискал много, а може да му е попречил за неедно начинание в живота. Друг белег, личеше отгоре му, бокс или нож, нямаше вид на престъпник. Твърде благодушно беше изражението му. Знам, знам, че подобно благодушие лъже. Работя с хора, понякога става въпрос и за големи пари и знам много добре, но точно защото твърде добре познавам изражението можех да преценя това. Не, ударите бяха го сполетели, а не беше ги предизвиквал. Усещаше се дори страхливост в благината му, лека свитост, като дете което е скрило остатъци от счупената ваза или размишлява дали баба му няма да усети, че меда в скритият буркан е намалял. Имаше някакво чувство за виновност, за нещо дребно което за него представляваше много. Трябваше човек дълго да се взира в снимката за да го забележи, защото щастливото първоначално заслепяваше със сиянието си. Дълго гледах снимката и изучавах всеки детайл. Исках да я изуча до край, да разбера с какво ме е омагьосала. За кратко си давах някакво обяснение магията изчезваше, но после се връщаше с тройна сила и забравях обяснението.
На крокодил ли приличаше или на смок с човешка кожа. Размишлявах над въпроса докато един клиент нещо се потеше. Като си представях как смока издува кожа, деформира се и мутира в човекоподобие ми стана много смешно и съвсем забравих къде се намирам и какво правя, но не се разсмях. Клиентът продължи да се цупи. Стана ми истински тъжно за него. Попитах го къде си е загубил лицето. Отговори ми, че и той има такова чувство, че си е загубил лицето. Следващият въпрос последва от само себе си. Би ли могло, да го е загубил на спирката. Отвърна ми раздразнен, че може да е на спирка на каквато не е чакал от години или в разговори с идиоти като мен. Съвсем услужливо му показах снимката и го попитах да не е изгубил това. Не знам защо ми се ядоса толкова. Договорът пропадна, пропаднаха и други в последствие, но ми беше все тая. Мислих си за непознатият. Взирах се да намеря това изражение. Виждах щастливи, влюбени хора и млади и не толкова млади, по лицата на хора постигнали дългоочакван или съвсем нечакан успех. Изпсиваше се щастие, но не беше точно това. Това беше налудничаво, но безгранично. Еуфорично, но не фанатична еуфория, нито сладостна, нито в следствие на танци, наблюдаване на уличен бой, спортно състезание или с бинокъл в едната ръка, а с телефон в другата, как се карат комшиите. Не беше и еротична еуфория на езическа жрица от младежки фантазии, нито пагубната на човек излъган от идеалите си. От всичко по малко, но не и не. На смок ли приличаше или на пластилинов хипопотам, колебаех се, но беше много смешен и духовен човек.
Когато засуканата ми шефка ме заразпитва една сутрин за служебните ми неприятности подуших, че ухае на бясна кучка. Така ми беше ядосана, че чак се възбуждаше и сигурно и идеше да се грабне с ръцете ми да се вдигне с тях от пода и да тресне дупенцето си върху документите на бюрото. Както и тя се въздържаше от това и аз се въздържах от смеха си, а точно сега физиономията ми беше по-смешна от когато и да е било.
Красива беше, много секси, но с нещо незавършена. Нещо като, че ли и беше откраднато и то ми приличаше на щастието. Та и нея запитах дали няма чувството, че си е загубила физиономията, дали е възможно да е на някоя спирка и накрая я попитах дали не съм намерил нейната физиономия и й показах снимката.
Уволни ме, но тя не разбира. Направих й комплимент като се усъмних, че тя може да бъде толкова щастлива.
Месеци след това ме напусна и жена ми.
Говореше, че бракът ни е провал, че дома ни е провал и даже вече не е и наш и всеки момент ще си го вземе банката. Нямаше нужда да ми го напомня. Истинската причина беше, че ме ревнуваше. Ревнуваше ме, че обичам една абсурдна физиономия повече от нея. Не знаеше за нея, но жените чувстват друга.
Събудих се веднъж на една пейка. Беше ми студено и затърсих физиономията за да се развеселя. Не я намерих. Не намерих малкото портмоне в което я пазих. Търсих я, но не я намерих.
Припомних си за спирката.
И с мен се беше случило. И аз бях го направил. След всичко друго бях изгубил и своята физиономия.
Разридах се.


Хорър, трилър, социална драма