Три години рисуваше с мускули усмивката си. Тази с която щеше да го впечатли. Знаеше, че можеше да го постигне. Не искаше да е с особен цвят на косата, с интелигентност или поведение което би му се харесало, не искаше да е с провокиращи сексуалност облекло, с бюст или поглед
който би го поразил, не искаше да е с дреха която би и стояла добре или с думи които можеха да го затрогнат. Не искаше да е гласът или уханието й, силуета или чара на нослето й, ситните лунички около него, бенката до устната й, имаше такава и на лявата си гърда, знаеше, че ще му хареса, но първо трябваше да забележи усмивката й. Усмивката която да отключи затрупани коридори в съзнателното му, да блъсне като с въпроси заключените врати на най-недопустимите му мисли, да го обърка, да го възбуди, очарова, побърка, накара го да си противоречи, затвори го в размисли, изкара го на повърхността на емоциите му, забие се в ерогените му точки, насади се из сънищата му, предизвика фантазии и пространствени изкривявания, подтикне го към порочни действия, но го лиши от кураж да ги извърши, облее го с душ, леко го обгори, а после стане леден, усети, че е с вкус на сол, но има в солта и сладост, има и горчилка, леко и налютява, напомня и на борови клонки и на стичаща се по корите мед, но с мравки които жилят…
Усмивка която поразява, размеква, но и втвърдява. Която стои далеч, далеч зад всеки храм и философски том. Която повелява и принуждава. Която награждава и отнема. Която иска, безкрайно искайки дава. Усмивката на Мона Лиза, усмивката на женствената вечност, на началото на чувствеността, на ирационалното. Искаше да я изпише, да я нарисува на лицето си.
Първо и направи скица, върху скицата работи три месеца. Мъчеше се да забрави, че е жена. Идеше й да изтръгне очите на някой мъж, да си ги присади и да гледа през тях за да прецени усмивката. И тъй като не можеше да направи това измъчваше тялото си с глас и безсъние, само за да забрави женските си пориви, да ги забрави и да си внуши, че има мъжки. И от това нищо не излезе. Омаломощи се, веднъж дори изгуби съзнание, искаше й се да унищожи скицата, да си каже, че е луда. Да избяга от къщи и да си намери гадже или гаджета или просто да се чука без да и пука с кого и защо точно го прави. Не й беше в характера, а и нямаше да й хареса избиването на мисли по този начин. Нямаше и да успее да ги избие. Чувстваше го. Когато обаче отново започна работа върху скицата вече беше по-спокойна. Усещаше се освободена от себе си, от субективната преценка. Нещо друго, не нейните предпочитания работиха върху скицата и я описваха устните такива каквито знаеше, че иска да опише, а не тези които възгледите й за красота я караха да си помисли, че иска да опише. Накрая магията се получи. В тънкото крайче от едната страна блестеше точката под безкрайната въпросителна, въпросителната която знаеше повече от всички отговори, въпросителната на божествеността която изпитва. Нататък пътеките на устните преминаваха през волевост и непорочност която постепенно се предаваше след лека съпротива на изкушение, любопитство и сладострастие, те бавно преливаха в нещо по-задълбочено, по-чувствено и наситено с топлота, по-примамливо и чудото, навярно любов. Устните съвсем леко се разтваряха по средата, над едното зъбче бяха леко накривени, имаше хищност, по-остра страст, но при целият израз това предаваше на израза само лека закачливост. На другата страна вече усмивката залязваше, бавно и интелигентно като познало всичко слънце. Не се разтапяше, а се загръщаше в сенки, в настроение за нощ и свещи. Можеха да се прочетат много романи по тази усмивка, устните й се бяха превърнали в затворени хиляди страници от изживявания, авантюристични, естетични, дълбоко психологически, напълно абсурдни, преди всичко обаче любовни страници на мечтаният от всекиго роман. Такава усмивка можеше да върне вярата в живот на много свои избраници, можеше да изкуси и да прати в преизподнята, да превърне и герои в чучело, а просяк в самодоволен тузар.
Хареса я и реши на всяка цена да стане нейна.
Следваха трудностите. Ако я рисуваше с четка или пък молив върху платно или картон нямаше да й отнеме и дни, но сега единственият инструмент й бяха лицевите мускули. В началото й се стори лесно. Какво пък, просто заменяше работни материали. Мускулите й обаче не се оказаха толкова послушни. Сториха й се даже прекалено безчувствени, прекалено далеч от волята й, като автономна приказна страна в империята на реалното. Хрумна й и такова сравнение. Стимулираше ги с докосвания. С косми, с върха на мокри пръсти, леко ги боцкаше с иглички, от елха, от бор, от смърч. Нищо не излизаше. Потъна в йогиска техники. Надсъзнателно се опитваше да достигне до тялото си, да го овладее чрез природата която е около него, а не тази която го притежава. Имаше някакви успехи, но така нямаше да стигне до никъде, забравяше за къде е тръгнала и усети, че преди всичко друго по усмивката и ще се изпише тъгата. Случи се и нещо изключително неприятно. Едва не извърши тежко престъпление и грях който нямаше да може да си прости. За миг, само миг, ако се бе забавило осъзнаването й щеше да отнеме живота на близка своя приятелка. С нея понякога споделяше. Стигна се до там, че тя беше единственият човек посветен със заниманията й. Каза го без да осъзнава, искаше да й даде добър съвет, да я улесни, но спомена “пластична операция”. През съзнанието й мина как взема ножа, той е в кухнята, как дърпа косата на кучката й прерязва шията й. Опомни се навреме, усмихна се дори, на себе си и си помисли, че това е несириозно. Дали наистина беше? Усмихваше се някак мрачно когато си задаваше този въпрос. Тогава прекърна приятелката си, а тя се учуди какъв е този прилив на нежност, но да знаеше само какво беше скрила зад усмивката си. Не знаеха и останалите какво крие под усмивката си, че крие проекта за друга усмивка, че крие развитието на усмивката която е за друг свят която вече е пуснала кълнове из цялото й съществуване и постепенно го е обсебила. Придала му цел, а и цвят. Опита и химически стимуланти, за повишаване на чувствеността или за претъпяването й. Това беше крачка назад, уплаши се, че е рухнало всичко което е постигнала, но бързо се възстанови и стигна пак до онази точка в която мечтаната усмивка вече приличаше на себе си, но имаше нещо незавършено. Липсваше й любов и тя побърза да се влюби, но това беше влюбване не любов, а и да използваш любовта за средство, па било то и в изкуството, не е истинска любов. Усмивката даже се накриви, стана отблъскващо порочна. Тук беше сбъркала, направила изключително погрешен ход, но тя искаше да предизвика любов чрез завършената усмивка, а усмивката не можеше да е завършена без любов. Затворен кръг през който не можеше да премине. Вбесяваше се, отчайваше се, но не беше човек който да се подаде на отчаянието. Нямаше безнадеждно затворен кръг. Поне не и за хора като нея.
Историята го доказваше.
Дори и да не го доказваше. Тя щеше да си го докаже.
Сутрин се усмихваше на глупостта си. Защо й трябваше да приеме толкова присърце тази усмивка. Той нуждаеше ли се от нея? Навярно, иначе кой я подкрепяше в желанието й. Нямаше намерение с усмивка да го изкусява. Не искаше, а и не й преминаше през ума освен като шеговитост. Просто искаше да направи най-красивото на което е способна. Все пак глупаво беше, но вече твърде късно да се откаже и се усмихваше ли, усмихваше на глупостта си. Усмивката беше горчива, но разбираща, помъдряла значително. Идваха часове в които се усмихваше незабелижимо на изтичащото време. Не съзнаваше, че го прави, че усмивката и е унесена като живота който преминава покрай него. После усмивки с приятели. Усмивки на глупости, усмивки които прикриват болката, усмивки като стражи които не позволяват на отчаянието да стигне до сърцето, усмивки от много бири, усмивка на лошият вкус на колега, усмивка при вонята във входа, при благоуханията сред природата, усмивки на сън, изкусителни сладостни усмивки и усмивки преди любовна игра. Всички те оформяха една друга, не онази търсената, а различна.
Дали ще успее да прибори естеството си. Имаше ли и смисъл? Не беше ли онази естествената по-красивата. Но какво значеше естествената? Едната е наложена от живота върху нея, а другата тя искаше да наложи върху живота. Двете усмивки се срещаха, бореха се, понякога се разтваряха една в друга, но онази която тя се опитваше да опише винаги се предаваше.
Не можеше да преодолее затвореният кръг. Не можеше без любов да бъде завършена, а тя искаше завършена да я открие за любовта.
Трябваше да намери компромисен вариант и тя систематично работеше по него. Живееше с мисълта за любовта, макар да не беше споделена.
И бавно любовта се изписваше върху усмивката.
Минаха много месеци докато тя се откри с цялата си топлина върху устните и усмивката беше завършена.
В тези месеци естествената усмивка напълно изчезна.
Изграданета беше толкова бляскава, толкова неотразима, приказна, божествена, че погълна онази другата усмивка. Превърна я в своя капчица.
И ето след три години стоеше пред огледалото най-сетне постигнала целта си.
Трябваха й няколко минути да я настрои. Като китарист уредбите преди концерт за който се е подготвял.
И когато я видя в целият й блясък, осъзна.
Проряза я сякаш мълния.
Той не заслужаваше тази усмивка. Обожаваше го, но до този момент в който видя усмивката си завършена. Изведнъж той избледня.
Нещо се сви в нея. Защо беше необходимо!
И като си зададе този въпрос, усмивката замръзна върху лицето й. Получи внезапен лицев парализ.
От този ден не можа да свали усмивката от лицето си колкото и нещастна да се чувстваше.
любовна и еротична психо - драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар