понеделник, 26 март 2012 г.

Професия - нещастник

                                                 Колаж: BG Север


По професия съм нещастник. Поръчват ме депресирани хора. На повикване съм. Ето ми визитката, не гледай учудено. Визитка като визитка. Сега се усмихваш, аз също мога да се усмихвам, работното ми време и без друго работното ми време изтича след минута две и нямам
намерение да си върша работата и след това. Е, усмихвам се, такПо професия съм нещастник. Поръчват ме депресирани хора. На повикване съм. Ето ми визитката, не гледай учудено. Визитка като визитка. Сега се усмихваш, аз също мога да се усмихвам, работното ми време и без друго работното ми време изтича след минута две и нямам намерение да си върша работата и след това. Е, усмихвам се, така, виждаш ли, широко се усмихвам. Какво пък толкова профисионелен нещастник съм и толкова, когато на някой му е много криво ме взима със себе си и първо му става още по-криво, започва да разказва колко по-нещастен от мен е, продължава да се задълбочава ли, задълбочава в разсъжденията си колко по-нещастен от мен би трябвало да изглежда, но не изглежда, преминава в нравоучителен тон и накрая дидактично отбелязва, че човек трябва все пак да намери щастие в нещастието си и той го е открил в еди какво си…Започва да си вярва…Подсмихва се, а аз изглеждам още по-нещастен и по-нещестен и той не спира ли не спира да ме утешава и да свидетелства колко радости има в тоя живот, накрая съвсем е забравил за какво е бил натъжен, а ти имаш глупава усмивка. Няма нищо налудничаво в професията нещастик. Платената любов ли е по-нормална. Или е по-нормална професията на войника който трябва да мрази за пари. Или пък е по-нормална платената справедливост. Да, това са неща дълбоки в културата, от как свят светува, но не си ли чувал за професия придружител по светски партита или за професионални купонджийки, ето и тази там на плаката да не мислиш, че й е толкова кеф, то не че не можи да й е, но не се е усмихнала щото й е кеф, а защото такава й е професията. Е, моята е да се цупя. В рядко случаи ме наемат и за да си развалят настроението. Последният случай беше един преуспял текстописец, сподели ми, че навремето бил и добър поет, но напоследък хич не му вървяло. Навремето живеел ден за ден, жена му го изоставила, децата му не искали да чуят за него, квартирата му капела, а на петата имал трънче, изобщо скапаните неща му вдигали духа. Не можел да пише напоследък и за да не стане още по-нещастен ме викна да му разваля настроението. Нещо като ваксина, заразяват те с не толкова остра форма на болестта да не стане голямата беля. Та той ме викна привантивно да се натъжи. Получи се, да знаеш каква балада пеят по текста му, текват сълзите като я чуеш, чувствам я като своя рожба, рожба на тъжната си физиономия. Ами такава си ми е по-рождение, сигурно съм от друга раса, някаква космическа дето прилича на нашата, ама не е точно нашата, защото явно там в широкият космос си имат и големи тревоги и с поколенията им се е отразило и на външният вид. В училище двойки не ми пишеха, преди мен учителките бяха готови да се разплачат, веднъж един строг даскал взе, че ми писа, а после цяла нощ се е чувствал като Родион Разколников, та побърза и ми оправи двойката. И гадже не ми е отказвало прибегна ли до дарбата си. Не, че злоупотребявах много, но ай стига покажи ми някой който да не си служи с даденост. Това си я моята дарба и даже жените които обичат да гледат мъжете нещастни не ми устояват, твърде беззащитна жертва съм, отнемам им цялата наслада от това да причинят нещастието, ставам им приятел, чувстват ме даже сродна душа и не могат да понесат това, че съм нещастен и без помощта им. Това ги съкрушава искат да ми върнат щастието за да докажат, че те са господарки на тези неща. Живеех с една такава, е разделихме се. Ти какво си мислиш, че цял живот съм работил като нещастник. Не, тази професия се овладява бавно. Тогава още бях сценичен работник и да ти кажа биваше си ме, по-актьор и от актьорите, но нашият театър яката я закъса, после пламна и сградата. Станаха и едни интриги и изобщо, наведнъж се случиха толкова неприятности, че даже забравям дали тя ме напусна първо, а после загубих работата или първо загубих работата и тя ме напусна. Чакай, чакай, все търкам така челото си като се опитам да си спомня нещо, но не става. Реших да стана професионален алкохолик, но това не е професия, а призвание и разбира се, провалих се, защото някак не ми идва отвътре. За много други неща ме бива, за шофьор, бензинжия, каналджия, охрана, продавач на семки и фъстъци, портиер, стабиляга който върви зад гърба на големият шеф, бетонджия, крупие, весникар, клисар, застрахователен агент, моряк. През всичко преминах, мечта ми е да излетя и в космоса, за да опозная отблизо и нещастието на космонавта, ще ме обогати професионално. Имам чувство, че само това не съм правил. Е, ще си призная под секрет, че не съм се качвал и на Еверест, но това е допринсло за умеянията ми и творческата рутина. Така изпитвам нещастието на всички които не са се качвали на Еверест. Всичко, всичко ми е вдъхновение. Не знаеш колко щастлив съм, че навсякъде го откривам, че така ми помагат всички. Понякога тръгвам и се правя на просяк, не знаеш колко много ме обогатява това, колко много творчески импулс получавам. Или заставам пред някое гише, не че имам какво да плащам, но и без друго знам, че няма да ми дойде реда и попивам от хората пред мен, зад мен, от ляво и дясно, от прередилите ме, от тези които са толкова скапани, че не ме пререждат въпреки, че им съм дал възможност, от млади и стари, от слаби и разплути, от жени и мъже, от бастуни и тракащи челюсти, пукнати очила и миризми на нафталин, цигари, евтини одеколони и дезификтанти които се използват в магазините за дрехи втора употреба. 
Разбирам, че не ми е там мястото, защото аз сам си избрах да бъда нещастин, а тях ги излъгаха, че са такива. 
Не, няма да споря за нищо. Това е субективен поглед, чисто професионелен и разбира се лишен от дълбок психологизъм. 
Хайде време е, напоследък изучавам живота на една тумба бездомници, дето живеят в остатъците от изгореният театър. Споменах ти за него, нали?
О, моля, моля. Не се бъркай. Работното ми време беше изтекло, но вземи визитката ми. Чакай, чакай да напиша да не забравиш. Пиша под името: “Нещастник” 
Прибери я във вътрешният джоб на сакото. Да, точно над сърцето. Нека ти напомня, че винаги има и професионални нещастници. Точно там. Хайде чао и да не казваш на никого, че извън задълженията си съм доста усмихнат човек.

* * *
Гмурна се в тълпата. Като, че ли се стопи сред всички. Нямаше да позная физиономията му сред останалите. Беше ми и тежко и смешно когато се качих в таксито.
После, пред дома ми, дълго бърках за портфеила. Из всички джобове. Нямаше го, но открих визитката която стареца ми даде.
Беше моята. От тези които държах при парите в портфеила, под името ми беше написал:
“Нещастник”а, виждаш ли, широко се усмихвам. Какво пък толкова професионален нещастник съм и толкова, когато на някой му е много криво ме взима със себе си и първо му става още по-криво, започва да разказва колко по-нещастен от мен е, продължава да се задълбочава ли, задълбочава в разсъжденията си колко по-нещастен от мен би трябвало да изглежда, но не изглежда, преминава в нравоучителен тон и накрая дидактично отбелязва, че човек трябва все пак да намери щастие в нещастието си и той го е открил в еди какво си…Започва да си вярва…Подсмихва се, а аз изглеждам още по-нещастен и по-нещастен и той не спира ли не спира да ме утешава и да свидетелства колко радости има в тоя живот, накрая съвсем е забравил за какво е бил натъжен, а ти имаш глупава усмивка. Няма нищо налудничаво в професията нещастник. Платената любов ли е по-нормална. Или е по-нормална професията на войника който трябва да мрази за пари. Или пък е по-нормална платената справедливост. Да, това са неща дълбоки в културата, от как свят светува, но не си ли чувал за професия придружител по светски партита или за професионални купонджийки, ето и тази там на плаката да не мислиш, че й е толкова кеф, то не че не можи да й е, но не се е усмихнала щото й е кеф, а защото такава й е професията. Е, моята е да се цупя. В рядко случаи ме наемат и за да си развалят настроението. Последният случай беше един преуспял текстописец, сподели ми, че навремето бил и добър поет, но напоследък хич не му вървяло. Навремето живеел ден за ден, жена му го изоставила, децата му не искали да чуят за него, квартирата му капела, а на петата имал трънче, изобщо скапаните неща му вдигали духа. Не можел да пише напоследък и за да не стане още по-нещастен ме викна да му разваля настроението. Нещо като ваксина, заразяват те с не толкова остра форма на болестта да не стане голямата беля. Та той ме викна превантивно да се натъжи. Получи се, да знаеш каква балада пеят по текста му, текват сълзите като я чуеш, чувствам я като своя рожба, рожба на тъжната си физиономия. Ами такава си ми е по-рождение, сигурно съм от друга раса, някаква космическа дето прилича на нашата, ама не е точно нашата, защото явно там в широкият космос си имат и големи тревоги и с поколенията им се е отразило и на външният вид. В училище двойки не ми пишеха, преди мен учителките бяха готови да се разплачат, веднъж един строг даскал взе, че ми писа, а после цяла нощ се е чувствал като Родион Разколников, та побърза и ми оправи двойката. И гадже не ми е отказвало прибегна ли до дарбата си. Не, че злоупотребявах много, но ай стига покажи ми някой който да не си служи с даденост. Това си я моята дарба и даже жените които обичат да гледат мъжете нещастни не ми устояват, твърде беззащитна жертва съм, отнемам им цялата наслада от това да причинят нещастието, ставам им приятел, чувстват ме даже сродна душа и не могат да понесат това, че съм нещастен и без помощта им. Това ги съкрушава искат да ми върнат щастието за да докажат, че те са господарки на тези неща. Живеех с една такава, е разделихме се. Ти какво си мислиш, че цял живот съм работил като нещастник. Не, тази професия се овладява бавно. Тогава още бях сценичен работник и да ти кажа биваше си ме, по-актьор и от актьорите, но нашият театър яката я закъса, после пламна и сградата. Станаха и едни интриги и изобщо, наведнъж се случиха толкова неприятности, че даже забравям дали тя ме напусна първо, а после загубих работата или първо загубих работата и тя ме напусна. Чакай, чакай, все търкам така челото си като се опитам да си спомня нещо, но не става. Реших да стана професионален алкохолик, но това не е професия, а призвание и разбира се, провалих се, защото някак не ми идва отвътре. За много други неща ме бива, за шофьор, бензинджия, каналджия, охрана, продавач на семки и фъстъци, портиер, стабиляга който върви зад гърба на големият шеф, бетонджия, крупие, весникар, клисар, застрахователен агент, моряк. През всичко преминах, мечта ми е да излетя и в космоса, за да опозная отблизо и нещастието на космонавта, ще ме обогати професионално. Имам чувство, че само това не съм правил. Е, ще си призная под секрет, че не съм се качвал и на Еверест, но това е допринесло за умеянията ми и творческата рутина. Така изпитвам нещастието на всички които не са се качвали на Еверест. Всичко, всичко ми е вдъхновение. Не знаеш колко щастлив съм, че навсякъде го откривам, че така ми помагат всички. Понякога тръгвам и се правя на просяк, не знаеш колко много ме обогатява това, колко много творчески импулс получавам. Или заставам пред някое гише, не че имам какво да плащам, но и без друго знам, че няма да ми дойде реда и попивам от хората пред мен, зад мен, от ляво и дясно, от прередилите ме, от тези които са толкова скапани, че не ме пререждат въпреки, че им съм дал възможност, от млади и стари, от слаби и разплути, от жени и мъже, от бастуни и тракащи челюсти, пукнати очила и миризми на нафталин, цигари, евтини одеколони и дезинфектанти които се използват в магазините за дрехи втора употреба. 
Разбирам, че не ми е там мястото, защото аз сам си избрах да бъда нещастин, а тях ги излъгаха, че са такива. 
Не, няма да споря за нищо. Това е субективен поглед, чисто професионелен и разбира се лишен от дълбок психологизъм. 
Хайде време е, напоследък изучавам живота на една тумба бездомници, дето живеят в остатъците от изгореният театър. Споменах ти за него, нали?
О, моля, моля. Не се бъркай. Работното ми време беше изтекло, но вземи визитката ми. Чакай, чакай да напиша да не забравиш. Пиша под името: “Нещастник” 
Прибери я във вътрешният джоб на сакото. Да, точно над сърцето. Нека ти напомня, че винаги има и професионални нещастници. Точно там. Хайде чао и да не казваш на никого, че извън задълженията си съм доста усмихнат човек.


* * *
Гмурна се в тълпата. Като, че ли се стопи сред всички. Нямаше да позная физиономията му сред останалите. Беше ми и тежко и смешно когато се качих в таксито.
После, пред дома ми, дълго бърках за портфеила. Из всички джобове. Нямаше го, но открих визитката която стареца ми даде.
Беше моята. От тези които държах при парите в портфеила, под името ми беше написал:
“Нещастник”




хумор, сатира, разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email