Ставаше въпрос за рядка аномалия. Не изяснена напълно. Всеки път когато я видеше
зрението му отслабваше. Възстановяваше се бавно.
За един единствен миг наслада
трябваше дълги месеци да стои в сумрак, да се лиши дори от цветовете, от
градинката пред дома си, от весело премигващите улични лампи, от рекламните светлини,
лицата и формите на толкова други жени и дори от книгите без които чувстваше,
че нещо е изтръгнато като със зъболекарски клещи, но някъде дълбоко от съзнанието
му и оставило след себе си една безболезненост по-лоша от болка и миризма
на дезинфектант, чувстваше се като морга, морга за души. След това
зрението бавно се възвръщаше с него и цветовете и усмивките, играта
на лъчи, дъгата и глупавите надписи по стените, но никога не се възвръщаше
напълно. Всеки път виждаше по-малко, а възстановяването траеше
по-дълго. Последният път си позволи да я погледне от лекомислие. Можеше и да не
го стори. Срещаха се само след свечеряване, не палеха ни лампи, ни свещи, ни
оставяха включен телевизора, а тя никога не се задържаше до призори. Все повече
я обикваше и реши, че се е излекувал. Дори му мина през главата, че това е било
проклятие, че е защото не я е обичал истински. Тя много не вярваше, нито на тълкуванието му, нито даже и на болестта му. За нея
беше един налудничав човек. Отдаваше му се като, че ли от отчаяние. Нямаше си
никого, никого с когото да сподели толкова от себе си. Веднъж даже му каза, че
изпитва и тя онова чувство като, че ли нещо е изтръгнато дълбоко от съзнанието
й със зъболекарски клещи. До преди година е имала съпруг,
почти не почувствала загубата му, живеела при родителите му за да запълни
загубата им. Правила го, но нея това не запълвала. Като каза тези неща плачеше,
а той реши да я види. Много искаше да я види. Това го лиши за близо година от
зрение.
Навремето физическата му
аномалия предизвика интерес. Обясняваха си го, че силната емоция, някакъв
непознат неврологичен дефект и ускореното кръвоснабдяване предизвикват временната слепота. Искаше и той да
разбере, но в последствие се умори да бъде опитно свинче, а и миризмата на
болници го потискаше. Освен това започна да приписва на слепотата мистичност.
Благословия или проклятие, кармичен дълг или оръдие на светостта му да надбори изкушението. Обичаше да чете и дълго
се опитваше чрез религията да намери обяснение. Различните учения си противоречаха и имаха много общо и с всяко можеше да
си обясни слепотата толкова бързо, толкова пълно както и преди да се задълбочи
в тълкуванията им. Отказа се да разбере на какво се
дължи. Искаше само да запази зрението. Всяка сутрин като че ли пипаше видимото
с очи. Наслаждаваше се на допира, чувстваше топлата тръпка
която преминава от всичко което не е в него във всичко което е в него. Всяка
форма и цвят чувстваше във всеки свой орган. Клоните на разцъфтяващата вишня гъделичкаха черният дроб и дванадесетопръстника му, снежните върхове плъзгаха
отразените по ръбовете си лъчи по дихателните му пътища, луната като масло се
топеше под езика му, снимките на морският пейзаж изпълваха дробовете
му. Пукнатината на стъклото, децата с велосипедите, пушека от колите, учрежденията и кишата през зимата, велите и
по-ярките изгреви, антените и мравуняците всичко за него бе като за гладен,
немислими деликатеси. Никога нямаше да се насити, защото се боеше, че ще
загуби. Понякога се съжаляваше, друг път гледаше философски на нещата. Все пак
аномалията му го направи способен да оцени красотата която може да се съзре.
Живееше в райската градина и можеше да храни очите си с всеки друг плод и имаше
само един забранен. Това беше тя. Видеше ли я и без друго щеше да ослепее.
По-скоро ще се самоубия.
Имаше толкова красиви жени. С
форми изваяни от гени и лъчи, от промисли и неведомости, от пространствени изкривявания и енергии, от фитнес и пластични хирурзи, от себе си и от
погледи като неговият. Жени с очи които омагьосваха и провокираха. С усмивки
които подкупваха, лишаваха от воля или съсичаха като с леден ятаган. С коси слънчогледови и житни, с гарванови и прокобни, с
кестеняви и алени. Всички можеше да вижда, не нея. Харесваше ги и не искаше да
ги загуби.
Харесваше и не искаше да
загуби и маргаритките и теменужките и магаретата и петлите и
олющените коли пред прозореца си и гланцираните страници на списанията и пожълтелите
на книгите.
В последният месец си го
повтаряше всяка нощ.
Токчетата й оттекваха по
стълбището. Звукът изписваше изпънатите й глезени, откриваше, че обувките са виненочервени,
че е с къса пола, чантичката й е черна, има малко неща в нея. Когато
преминаваше пред вратата му звукът ставаше тъй интимен, говореше такива неща,
разкриваше така горещо чувствата, че той вече бе готов…Тресеше се, маеше му се
свят, излизаше от тялото си и мислено отваряше вратата, виждаше я и губеше
всичко.
Токчетата се отдалечаваха,
изкачваха се нагоре, това го разкъсваше. Искаше да се втурне след нея.
Чувстваше като алкохолик пред пълна чаша който е отказал пиенето преди седмица,
а някой приятел го е вкарал в любимата им кръчма. Не беше на себе си. После
настъпваше облекчението. Токчетата замлъкваха.
Познаваше скърцането и затръшването на вратата й. Вече го познаваше. От
скоро живееше тук.
Падаше обезсилен на леглото.
Още не вярваше, че му се е разминало и поне до следващата вечер светът ще бъде
пред очите му.
За пръв път я видя когато беше
на осем. В детската градина до жилищният блок в който живееше тогава.
Свечеряваше се, малките отдавна ги нямаше и по-големите от махалата използваха
терена. Спомняше си, че играеха на стражари и апаши. Тя беше стражара и когато го догони…Осъзна го. Като, че
ли някой даже го продиктува, отвън и говореше за него в трето лице: “И тогава
той видя колко е красива.” Изведнъж тя стана по-различна от другите момичета.
Той се влюби и минути след това настъпи първата загуба на зрението. Върна се
бързо. Избягваше да я поглежда. Все вървеше с преведена глава. Още щом я видеше
с периферията на зрението си обръщаше очите си. Истински късмет беше, че няма и
месец по-късно заради съкращението на баща му трябваше да се преместят в
друг град. С времето забравяше за ослепяването. Още потръпваше цял
като си спомнеше за нея, но това бяха други тръпки. Наистина беше много
красива. Трябваше да минат години до следващото ослепяване. Сега тя се казваше
иначе и изглеждаше различно и имаше друго лице. Не играеха и на стражари и
апаши, а на ранни прегръдки, но когато почувства тръпката. Това пак беше тя.
Въпреки, че беше съвсем различна пак беше жената в която се е влюбил. Пак
ослепя. Седмици не можеше да погледне. Припомни си и за първото ослепяване.
Нямаше как да не свърже двата пристъпа. Повече не я видя и в това тяло, но
месеци след това пак я видя и пак ослепя. Мислеше си, че няма начин да опази
очите си, че тя ако не в една ще се въплъти в друга, че трябва или
да не вижда жени или да изгуби очите си. Очакванията му не се оправдаха. Можеше
да ги вижда, да им се наслаждава, да изучава всеки милиметър от плътта им, да ги обхожда с очи и да преброява
всяко настръхнало от възбуда косъмче, можеше да се увлича по тях, да се
възбужда, да ги люби, но не и да се влюбва. Разбира се, не можеше да го
контролира, но усетеше ли, леко боцкане под зениците, леко претъмнееше ли, извръщаше поглед. Няколко часа
между трептящи кръгове, ореоли, начупени линии и дъги образа и се явяваше и го
изкушаваше да я погледне. Неведнъж се подаде и страда. Лишава се от всичко
останало и в дългите месеци мрак се питаше и така не успяваше да намери
отговора заслужаваше ли си.
Научи се да се пази. Влюбваше
се. Постоянно се влюбваше. Виждаше образа й на снимки, а когато се
срещаха или превързваше очите му или беше в пълен мрак. Веднъж се случи дори,
че една от възлюбените му го подари на сестра си. Веднага разбра за измамата,
но не се издаде. Заради самото отмъщение, а хитрушата не погледна. Вече нямаше
опасност да го заслепи, но му беше станала неприятна. Повечето мъже ще
погледнат съвсем иначе на нещата, но за него това беше лъжа и подигравка с
недъга му.
В последните години се
случваше все по рядко. Все по-добре я разбираше. Тя му бе открила цялото разнообразие на всичко останало. Без нея то беше
прекрасно. Пресищащо, пълно с настроения и нюанси. Богатство което не всеки
осъзнава, на което може да се наслаждава безспирно. Да плува в съкровищницата си от образи, да възприема действителността дълбоко и пълно. Но без нея всичко
това изглеждаше и някак нереално. Несподелимо, скъпернически и безмислено спестено.
Гонеше тези мисли. Предпочиташе да има всичко и каляваше волята си да
го опази.
Наскоро се настани в жилищната
кооперация. Не беше я съзирал и отдалече, но токчетата откриваха много. През
дългите години в които бързо криеше погледа си и в месеците на слепота се
развиха и останалите сетива и въображението. Обувките й наистина бяха вишневочервени и роклята къса, чантата черна и в нея
имаше малко неща. Усещаше, че е нервна, неспокойна, че трябва да направи
решителна крачка, но избягва да мисли защото вече е достатъчно объркана и
изчаква да дойде последният момент за да вземе избора си хазартно, да се метне
с хищна инстинктивна точност в посоката. Уморена беше, но и
изпълнена с умопомрачаваща я енергия. Всичко издаваха токчетата.
Ето пак, тракаха. Беше
затворила външната врата. Изкачваше първият етаж. Ритмично, чувствено, като
клавиши като хаванче в което млада вещица разбива крило от прилеп, като копита,
като пулса му. Приближаваше се и знаеше, че ще издържи и тя ще
отмине. Трепетът отслабваше, преди две нощи беше в апогея си, достигнал до пълнолунно безумие, но отслабваше и вече не представляваше опасност.
Стигна пред вратата и я отмина
и той почувства тържеството и победата си, а после силно съжаление. Към нея,
която трябва да пожертва заради някакво си всичко останало. Към себе си, който
така и нямаше да я види.
“Ще я загубя завинаги или няма
да я видя повече никога?”
Беше последната му мисъл
когато отвори вратата и извика след жената.
Тя се обърна.
Тогава я позна.
Това беше момичето което го
накара да ослепее за пръв път. Съсухрила се, но не това го отблъсна. Не го
отблъсна и белега по брадичката й. Нито бръчките и това, че изглеждаше поне
с петнадесет години по-възрастна от действителната си възраст, изрисуваните й безвкусно очи, наплясканото червило, а нещо в израза й. Нещо
погубено, озлочестено, подменено, достигащо до вулгарност.
Не искаше да повярва, но не
можеше и да сбърка.
“Просто животът.”-помисли си,
заговори я.
Прекараха нощта заедно. Повече
не ослепя, но пък никога и не видя нещата както ги виждаше досега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар