Маеше му се свят и не от алкохола, сексуалната възбуда премина в нещо различно: несвойствено, фанатично, лунатично. Не можеше да се овладее, не искаше да се овладее. Губеха му се минути, не си спомняше казал ли й е някои думи или искаше да й ги каже. Бяха пред вратата й. Вълната го носеше на някъде. Ни воля, ни разум решаваха. Не вярваше, че се е случило, не вярваше, че
може да се случи. Струваше му се, че преди години се познават, преди много богати изпълнени с премеждия и противоречивости, лъкатушещи пътеки, аромати, цветове, форми, домове, мечти, разочарования, падания и изправяния на крака, преизпълнени със страст и лудост, еротика и дъх на прочувствена божественост години. Не, повече от години, от преди няколко карми. Карми в различни форми на живот, като прашец и листни тичанки, като вълци и птици, като изгнаници и осъдени да бъдат заедно. Веничките пръскаха очите му като стъкла, мислеше, че се разделят след толкова години, а се познаваха от часове. Срещнаха се в “Лунатици”, тя с черна рокля, твърде естранагатна, разголеното й под цепката бедро бяха далеч от мислите и ежедневието му. И косата й беше черна и кожата смугла, приличаше на прекрасен гарван, а той не разбра какво става, нито си спомняше как стана, както и сега не разбираше какво става, нито как става, но устните им се приближиха. Впиха се. Надавайки ужесен вик се изтръгна от нея, направи рязко крачка назад, спъна се и падна. Гледаше я удивен, а тя като, че ли се усмихваше…
* * *
-Веднъж завидях на едно дръвче. Над старата ми къща. Обикнала го бях отдавна, неусетно се бях превързала. То не разбираше и си цъфтеше лекомислено и прекрасно. Да можеха и нашите мисли да цъфтят така. Без да им пука колко са красиви.
-Ти си красива.
-О, да. Хайде чин-чин. Искаш ли да правим красиви неща. Красиви дечица или красиви зрелища или пък да се намразим красиво или ей сега да си разголя красивите гърди, не това няма да е красиво.
-Защо, много ще са на противното мнение.
-На моето дръвче не му пукаше и му завидях. Как може да е така безмислено красиво. Та кажи нещо за теб. Разведри с присъствието си лунатичната атмосвера.
-Влезох да пия водка.
-Ще ти призная на ушенце, че обичам цигари без филтър. Обичам да ми горчи по венците.
-Добре, аз пък обичам “Доорс”.
-Да гледам във витрина, но не това което е зад нея, а отражението на този който е зад мен.
-Пия водката чиста.
-Когато съм самотна е имало случаи да я смесвам и с бира, но в добра компания и аз я предпочитам чиста. Не съм докоснала доматеният сок. Какво предпочиташ да започна да го пия или да ти го излея на главата.
-Защо не ме държиш в шах. Остави го както си е.
-Грешен отговор. Ако го бях изляла върху теб после от теб щях да го пия.
-Тук ли?
-Вече няма значение, сега ще те държа в шах. Казах ти за филтъра. Обичам и братя Стругацки.
-Какво тройка ли правите?
-Глупчо, това са писатели.
-От тях харесвам най-много: “Натоварени със зло”, после “Обреченият град”.
-Значи обичаш и да се шегуваш.
-На водка и в шах от доматен сок.
-Знаеш ли, а аз не само цигарите обичам без филтър. Изобщо обичам без филтър.
-Комините на фабриката до къщи са без филтри, гарантирам ти отрова първо качество.
-Черното.
-Кармин.
-Мотоциклетите.
-Автостопа, но от Стругацки повече ми харесва Дъглас Адамс.
-Аз пък не обичам фантасти да присъстват на масата ми когато се свалям. Изобщо никакви писатели. И музиканти също. И актьори, и шофьори, и боксьори, искам да съм сама с него, а ако ми е недостатъчен да съм просто сама. Сега обаче не се свалям. Сега просто искам да го разбера. Какво търси на моята маса след като не го познавам.
-Да можеше да ти отговори. Не помня даже дали пих едно на крак, преди да се озова тук. Преди малко си помислих, че ти ме викна.
-Аз те викнах, но се чудя какво търсиш тук.
-Ти ме убиваш.
-Обичам котките.
-А аз слоновете.
-Мили животитки казват, че ги е страх от мишките.
-Сега доведе слонове на масата.
-Та с какво се занимаваш.
-Служебен задник.
-Какво…ох, извинявай, че се смея може да не е никак лесно да си служебен з…не, побъркваш ме, та какво е това.
-Задник май е взаймствано. По-правилно ще е служебен гъз. Когато шефа наистина заслужи да бъде ритнат отзад от подчинените си, а това е невъзможно, се явявам аз, заемам стойка “Г”, получавам един и всички са доволни. Той, че не си го е получил, те че са се разтоварили, а аз, че съм си получил заплатата. И обратно, когато той трябва да нарита някой от подчинените си, а няма достатъчно време да го намери, ме рита, а аз трябва да предам ритника на адресата. Как пък не! Не стига, че съм получил шут, ами ще трябва и куриер да ставам, пък ми е и жал. В свободното си време играя на лейка и лош съпруг.
-Второто сега не ме интерисува, а първото не разбирам.
-Ами пия, пикая и оставам на сухо. Това е.
-И откровен.
-Доста подпийнал.
-Завиждал ли си някога на дръвче?
-Бих се напил като талпа.
-Аз веднъж завидях, а сега ще чуеш какво стана по-нататък. Не издържах и реших да бъда като него. Отказах оферта за фотосесия, отказах се да пиша, даже и да пия. Реших, да не осъзнавам като него, но осъзнавах и сънувах, че така листата ми изсъхват. Първо започнах пак да пия, после да пиша от мъка, а накрая да се пудря и пак да съзнавам, че минавам за красива, докато вадя пари пред обектива. Все по-силно завиждах и завиждах и за това, че то не завижда. Защо не беше тогава да те ритна, че дръвчето и да ритна няма да го заболи.
-Сега съм на твоите услуги.
-Без да разбирам вече съм започнала да приличам на дръвчето. Малко, по малко, но съм заприличвала на него. Цъфтящо олицетворение на живота. Пъпки съм пъпила и съм ги пръскала в листенца и ми е било все едно колко погледа преминават край мен…
-И ти завиждат…
-Не, това си го знаех. Друго не чувствах, че той чувства. И като дръвченцето не разбирах, че съм обичана и съм искала да обичам. Сантиментални глупости, нали?
-Да, но продължавай.
-Сигурно съм била зелена, а той е искал плодове.
-Може ли без метафори.
-Добре де, чукахме се, чукахме се, но от това не излезе нищо.
-И какво сега вина, че се е побъркал ли изпитващ.
-Не от това, а и той не се побърка.Потъна в гората, изгубих го в гората, а можех да го задържа единствено със своето стебло.
-Май ти липства писането.
-Чуваш ли ме какво ти говоря, служебен задник такъв.
-Не ме карай да повярвам, че се самосъжаляваш. Не си жената която може да бъде просто така оставена от някого и тя да страда цял живот за него, нали? Извинявай, ако съм те засегнал, дълбоко, но не, не и не…Не мога да повярвам, че той те е оставил и повече не си погледнала никого.
-Да съм казала, че Той е един. Говорих за него като за обожаващият ме поглед. Той потъна в гората, а вместо обожаващият остана експлотиращият.
-Има ли разлика?
-Не и за дръвчето. Не за невинността. За нея няма разлика. И реших да бъда дръвчето. Бавно ставаше. Сядах близо до него. Не минават много хора. Може и да са ме видели, но какво пък. На дръвчето му е все едно дали го виждах или не. Струваше ми усилия, но забравях боязънта, че мога да бъда видяна гола, а и незащитена. Забравях и възбудата. Оставях вятъра да се опитва да ме извие. Там постоянно има вятър и е силен. Не винаги е и топъл. Зимно време се оставях да навее върху мен сняг. Да ме обвие, ставаше ми ту топло, ту студено. Знаех, че ще умра, но не умрях. Пролет ме полазваха мравки и други насекоми. Разни бръмбари се заплитаха в косата ми…и оси, и цветчета…Есента повече капещи листа, а дъждът и калта, обичах.
-Нямала си корени, обаче за да бъдеш дръвче.
-Корените са само паметта. Трябваше да се изтръгна оттам където съм засадена и да бъда посята там където желая. Една сутрин видях отстрани една жена. Гола застанала в лотос. Спяща или не съвсем. Не можех да разбера. Не успях да се позная веднага, нито осъзнах, че се виждам през клоните на дръвчето. Не мога да ти пресъздам цялото усещане. Невъзможно е. Ще го разкъсам, няма да е пълно, жалко ще прозвучи в сравнение с това каквото го изпитах, но накратко видях се такава каквато исках. Красива без да го съзнава, без да го търси и забравила, че го желае. Самородната, а не гравираната и туширана върху Себе Си красота. Не разбиращата се, просто красотата на живота. Трябва да се приживее. Заслужава да се прижевее.
-Сигурно.
-Станах и си тръгнах. Сега съм същата като някога и по-различна. И знаеш ли, днес видях в теб, погледа изгубен в гората.
Замълчаха. После пак заговориха пъстрите си приказки. Механично без да се замислят. Разговорът им нямаше дълбоко значение, той беше едно украшение която ангажираше малка част от тях.
“Наистина е дръвче което не осъзнава, не осъзнава очарованието си…”-помисли си преди изцяло мисълта му да бъде погълната от това очарование.
Искаше му се тя да живее някъде по-далече отколкото живее, това изпращане да е по-дълго отколкото щеше да бъде. Да, знаеше, че ще се целунат пред вратата, можеше и да не свръши дотук вечерта. Много вероятно беше даже, но искаше да се опомни, да разбере какво става с него. Не можеше. Като оплетен в клоните й, оплетен в очарованието и беше, дори си го помисли, а после хиляди мисли се разпиляха в съзнанието му като пътеки в гора, като мравките които са пъплели по тялото й.
Чувстваше се нереално. В мигът в който се целунаха изненадата и отрашението го накараха да отрезнее. Това което докосна с езика си не беше език. Допря се до разлистени пъпки. Направи крачка назад и падна.
-Какво…-изпелтечи той.
-Нищо-стори му се, че се усмихва-Не знам кога и как е станало. Толкова дълго бях в гората. Пръстта и праховете сигурно са проникнали дълбоко под езика ми. Сбогом, скъпи!
Не можеше да повярва. Тя се обърна и тръгна към вратата. Фигурата й силно напомняше дръвче. Спря се бръкна в пазвата си. Чу се звук от разкъсване. Хвърли нещо през рамото си и то тупна в скута му.
-Това беше за теб. Сбогом.
Затвори вратата зад себе си.
Не смееше от отвращение да погледне какво имаше в скута му. Помисли си, че е скъсала силикона си. Премина му и налудничавата мисъл, че наистина е скъсала сърцето си. Какво ли още не…
Но това беше плод. Непознат кървав плод.
Няма коментари:
Публикуване на коментар