Замисляли ли сте се, че стената може да бъде живо същество. Нелепо е. Не за него, защото неговата стена стана негов домашен любимец, сутрин палаво котенце което се бори сред сянката от кестена с ранобудните лъчи, обед куче пазач със зъл характер, ръмжеше като
потрошени стари коли, трамвайната линия отвън, кашлящи автобуси и клаксони, следобед беше близък човек с тежка форма на мултипленно его, бърбореше с хиляди гласове, повечето от които вбесени от нещо или от всичко крайно невротизирани, пияни, непораснали, клюкарски, гласове на побъркани агитки и разгневени лелки с мрежи, гласове на откачалки и нормалки, на влюбени високи токчета, червени и черни, на свирещи гуми на велосипеди и стара бракма ударила току що бронята си в будката на вестникаря, понякога и той се напиваше, младо момче, а правеше глупости, цветарката от среща също беше младо момиче, но правеше още по-големи глупости, лелката в минимаркета долу не правеше глупости, но гласът й бе глупав. Незнайни и знайни гласове. Гласове през плач и повръщане. През песен и през прегракнал от футболен мач глас. Прегракнал след хеви-метъл концерт или след ангина, от викане по семейството или по ученици, или от нещо друго прегракнал. Звънки гласове на ученички-птички, с подскоците с жаргона, с необяснените чувства и необяснимият изказ на обясними неща. Хилене на момчетии и преобладаващото култово приятелско обръщение: “Абе, тъп!”, доста приличаше на хиленето на трите непорастващи ченгета и изобщо не приличаше на хиленето на няколко бараби които по-късно се навъртаха, нито пък на кокошето коткудякане на проститутките нощем, не бяха много тук, но и техните гласове бяха след идентифицираните отдавна.
Надвечер съвсем се побъркваше стената. Вече вярваше, че е дресиран слон изправил се на двата предни крака и издаваш звук отзад и през хобота. На вторият час слоновете ставаха два и свиреха дуо, но само с хоботи и ги обичаше, защото бяха умни слонове, негови слонове, а и мелодията им го унасяше, имаше в нея някаква чудата хармоничност която в началото не може да се възприеме, трябва да се свикне с нея за да се стигне до дълбокият й смисъл. После слоновете изчезваха и съществото се превръщаше в разгонена съпруга която успешно симулира оргазъм и почти го убеждаваше, че е направил нещо. Съседите пак се чукаха. След това съществото бълнуваше насън, разпокъсани спомени от деня, но объркани и по-остри. По-остри бяха звуците от червените и черни токчета, по остри бяха смеховете на нощните труженички от тези на ученичките, и гласът на колите приличаше на вик за помощ. Дори в сънят си съществото не бе спокойно, сега го обичаше, мило му беше искаше му се да го завие за да спи спокойно, но то беше това което го завиваше, а той се чувстваше като духът на съществото.
Не помнеше от колко време не бе излизал. Храна му носеше една трътлеста пенсионерка, получаваше за работата си нещичко което я удоволетворяваше. Пари имаше достатъчно. Учуди се колко много са се събрали като ги изтегли. Беше забравил за тях, защото ги мразеше. Някога ги нямаше, а после му се гадеше, че са го взели в робство. Нямаше как служеше им доколкото можеше, но все ги избиваше от ума си. Все едно, че отново нямаше нищо общо с тях. Знаеше, че не е свободен, че никога няма да се откупи, но поне можеше да си фантазира. В това време те се бяха трупали, трупали и щяха да му стигнат. Разсипа ги под канапето, подаваше през верижката толкова колкото искаше жената без да разпитва за цените. Неприятен глас имаше и беше клюкарка, но пък беше честна жена. Въпреки развързаният си език за него обаче нямаше да каже. От страх някой да не се опита да й отнеме работата, вместо за двама да готви за трима и да препечелва от това.
Не помнеше и кога реши да не си показва носа навън, нито пък очите и очилата над тях, оредяващата коса, посуляните дрехи или пък каквито и да е било дрехи, нито пък да се показва и без дрехи.
Защо го реши също не помнеше, а кой беше постепено забравяше и реши, че това е добре.
Нямаше смисъл да разбива телевизора и без друго не плащаше ток-а и му го изключиха. Водата обаче бабката плащаше, защото съвсем без вода никой не можеше. Данъците също плащаше тя, но той беше забравил тази дума. Отначало когато се разбраха и каза когато и потрябват повече средства от тези за храната, да не се смущава, да казва цифрата, но да не се обяснява много, много. Тя не злоупотреби. Имаше нужда от него. Постепено го възприемаше като рожба студент, на който пращаше нещо полезно без да се интерисува какво прави с живота си, защото в крайна сметка живота си е негов. В началото беше сигурна, че става въпрос за някаква перверзия или за нещо престъпно или и двете, бе чула, че и видяла по телевизора за някакви технически работи които използват младите за да продават телата си от растояние, но той нямаше ни ток, ни телефон, а никой и не влизаше, никой нямаше връзка с него, само тя. Реши, че е писател, стана й още по-мил и беше сигурна, че някой ден ще прочете името си в книга.
Не, не беше писател. Сам не знаеше какво е. Забравяше и това което искаше да вярва, че е създал и беше. Някъде нещо се обърка. Какво не беше на ясно. Тревожеше се от нещо. Адски се тревожеше, мислеше само за това от което се тревожи без да знае точно какво е то и спря да се бръсне. Струваше му се, че се движи по някакъв отвъден слой на битието, под повърхността му, не в отвъдното, а някъде в междинното. Не можеше да се усмихва истински все по-често усещаше, че не разговаря, че думите на другият не достигат до съзнанието му, а пак до някакъв негов слой, но повърхностен. Преминаваше във все по-дълбок слой в отвъдното, а общуването му на все по-повърхностен. Изпитваше нещо подобно на тъпа болка, нещо което не можеше да сподели, не можеше да изясни и пред себе си, но то го тревожеше. Дърпаше го в себе си и единствено живееше вече с него. Не разбираше какво е точно, липса на споделеност, дребен материален проблем или нещо в живота което не можеше да промени, а беше отвратително или пък липса на любов или страх от несигурността или тежко предчувствие, че нещо се случи. Нещото бе тревога с неидетифициран характер, може би нямаше даже общо с човешките. Или не ставаше въпрос за тревога, а за отвращение. Или свян, свян да се покаже такъв какъвто е. Да се покаже дори и под дрехите. Имаше чувство, че те не крият нищо, постепено спря да се грижи и за тях, виснаха, омърсиха се, джобовете на шлифера му бяха скъсани и висяха, а и вече беше топло за шлифера му с цвят на пилешки дрисък. Вървеше като прошляк, като пияница с тежка абстиденция. Не го болеше главата, повдигаше му се, но иначе, не като след препиване. Повдигаше му се още от сутринта и не повръщаше, но не спираше да му се повдига до вечерта.
При всяка тревожна мисъл имаше чувството, че в корема му квакат алуминиеви жаби, а неясната тревога мутираше в хиляди ясни и в повечето случаи безпочвени тревоги. Най-честата беше, че ще изгуби стената си. Веднъж го сънува. Първо бе някъде в неопределеното движеше се пак като всеки ден, но лишеното му от цел движение го превръщаше в призрачно витание. Генераторът на живота вече не произвеждаше енергията която му предаваше насоченост и той бе част от хаотичното, в изключеното от мисълта, излюченото от самото себе си. Сънят се объркваше носеше го в юношеството и желанието му стените да ги няма, да пътешества, да предизвиква природата, природата да го предизвиква, да предизвиква света, а света него и тъй да живее с бясна скорост отвъд пределите на това което допуска въображението му. В екстремалното, в платната на брегантина, по хребет миг приди лавина и миг след като е паднала, в казиното на метафизичното, в откровението на пустинна буря, из парковете на любовта, из алеите на чувствително неопределимото, на капрата на ветровете, на върха на камшика свистящ над всичко това което мързеливо би предпочело да не води сетивата му никъде, а има мощта и физическата възможност. Искаше да пътешества като всеки на неговата възраст и излегнал се на пода подпираше стъпалата си в стената и си повтаряше напевно, че иска тези четири стени да ги няма.
И желанието се сбъдва когато всяко друго е провалено.
И иначе сънува, че стените ги няма. Загубил се е, не помни пътя към дома си, както не помни и лицето на отдавна изгубена любов. Опитва се да си спомни лицето, а после и пътя обратно към дома си, докато си спомня лицето губи представа за пътя, докато си спомня пътя губи представа за лицето. В един момент това става възбуждащо, а после преминава в лудост, в ужас и накрая вече не помни нищо.
Друг път сънува, че намира вратата си заключена, ту с тайнствен код, ту с обикновен печат и документ, че града е обявен за разпродажба. Пише “града”, но в съня си разбира, че става въпрос за дома. Не го е ипотекирал, но си спомня това доста след като се е разсънил и даже още не е сигурен. Сенките от кестените играят, подскачат слънчеви зайчета и стената изглежда толкова лъчезарна като от годините в които желаеше да я няма. Спомня си всеки белег по нея и от кога е. Веднъж беше избила влага, колкото пъти и да я пребоядисва оставаше петното. Резката от пръснатата бутилка водка не махаше. Имаше подобна резка и по лицето, веднъж при бръснене доста дълбоко се беше порязал, а белега на стената му напомняше за друго. С едно момиче хубаво се бяха забавлявали. Тя беше я и изписала с еротични стихове, той рисувал смешни човечета и четирилистни детелини, удариха три празни бутилки водка в стената. По-късно разбра, че приятелката му в тази нощ вече е била омъжена, но е искала да бъде изживяна. Пребоядиса стената, но резката от бутилката която разби на следващата вечер, не не искаше да махне. После дълго пътува, когато се върна и баща му си беше отишъл. Намери си обаче бързо работа, но се връщаше все много късно, много скапан и когато погледът му се забиеше в онази резка си казваше в полупросъница, че наистина е нямал време, но утре ще намери. Изпи зад нея много бутилки, някои и с жени, но никога повече не разби в нея ни бутилка, ни сърце. Следващите белези бяха от мърлящина, но наистина нямаше време. Изписани белези от скоростите на ежедневието, от вятъра довял дим и прах от отворените прозорци, а върху него с ноктите от течението между неоплатнетата тераса и входната врата надраскал неясни иероглифи. Приличаха на бръчици, на древен календар който не разбираше.
Сънят, че не помни дома си взе да се сбъдва. Веднъж изпита ужас, че се е изгубил. Изведнъж като, че ли се събуди и изпита чувство на неяснота и че не знае къде се намира. Под кожата му даже зациври дете. Близо беше, но изпита ужас от мисълта, че можеше и да не си спомни.
Имаше и други, много, много други тревоги, най-общи, най-обикновени и познати, всевъзможни, ежедневни, познати, налудничави, всеобщи. Когато го погълнаха и смляха в себе си изпита приятното усещане, че вече се е освободил от тях. Едва ли не, че присъства без да съществува, че напълно го е погълнал дълъг сериал, а каквото и да се случи с героя му, то, ще си остане макар и реалистична художествена измислица.
Постепено откри живот в стената. Котенцето, злият пес – пазач, откачалката с гъмжище самоличности, откачалката която се мисли са слон, самият слон, двата слона, съпругата – нимфоманка и лъжкиня която после се оказва комшийката и сънят на умореното от ежедневието си животинче.
Една сутрин, животинчето не изчезна, нито се превърна във въображаемото котенце.
То посърнало го гледаше. Сивееше омърлушено. Истинско. Въпреки, че беше цяла стена, че закриваше от погледа му всичко изглеждаше малко и жалко, дишаше на пресекулки, трудно, едва си взимаше дъх и тогава му проговори с човешки глас:
-Остави ме да умра само…
Не можа да му отговори, опита се, но сам беше забравил да говори.
-Ти ми предаваше живот, но вече няма какво да ми предадеш.
Пак се опита.
-Излез, може и да не е късно. Може и да се приборим с болестта си.
Вратите на кооперацията се отвориха и навън излезе едно все още, въпреки всичко, жалко, изоставило се, но живо същество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар