петък, 30 март 2012 г.

Дългата командировка

                                                     Колаж: Elfi Elfida

Почеркът не беше моят. Нервен, артистичен, със заострени върхове, боцкаха ме под очните дъна и мишниците, буквите наклонени, приличаха на цунами, издаваха някаква силна, достигаща до разрушителност мощ, плъзгаха се забързани по листа, почти го пробиваха защото натисках, някак ръбести, на места по дебели, на места по-тънки, като рисувани, със
завъртулки, развели знаменца, асоциации на усмивки, на камшичета, на змийски и целуващи се езичета, една буква написана по няколко различни начина, дори в една дума видях “а” написано и като колелце с ченгелче и като печатна малка “а”, но забелязах, че това не е случайно, че макар знакът да означаваше един и същ звук, в действителност ставаше въпрос за две различни букви, въздействащи по различен емоционален начин. Разтърсих глава и “д” беше изписано различно. Като цяло обаче буквите бяха подравнени и разстоянието между тях беше почти константно. Нямаше общо с моите разхвърляни търкалета. Небрежни, дебелички, крякащи и подскачащи груби дечица. Необходима, но неподдържана прислуга, на която не се отплащах добре, а тя не си гледаше добре работата. Прескачаше, изпълняваше езиковите заповеди без да ги разбере, почувства или възрази. Невзрачни и сиви въпреки синьото мастило, лекомислени, без значение за себе си, без характер и своя физиономия. Такива си бяха моите буквички. Тези имаха силен нрав, холеричен, деспотичен, избухлив, изпълнен със страст, в същото време интелигентни, познаващи добре обстановката, умеещи да преценяват ситуацията, да общуват с езика, чувстваха се като съветници и красиви наложници които му отдават и наслада, но и желаят от него нещо за себе си и знаят как да го подчиняват. Усетих го още докато изписвах първите редове. Този почерк не може да се види по бланка за глоба или неплатена сметка, за бележката къде е яденето/освен, ако не беше с Борджии подправки/, в трудова характеристика, меню в кръчма, счетоводна книга, дознание. Донякъде избираше какво да пише или по-скоро живота и дейността му го бе направил, твърде самовлюбен, самоуверен, малко арогантен, но разнообразието му и очарованието му изкупваха недостатъците в характера му. Това беше почерк на художник или на поет, не става просто за човек който рисува или пише стихове, а човек живеещ в картина или стих. Романтичен, психопатичен, понякога дори демоничен…
Тръснах главата. Засмях се и замерих със смачканият лист кошчето. Стига с игри. Приятно е да си мечтае човек и да открива неподозирани качества в себе си, много приятно. Нямах никаква представа, че мога да имитирам чужди почерци и да рисувам буквички. Листчето беше написано като от друг човек. Имах чувството, че този почерк ми е познат от някъде. Сигурно от фотоприложение на книга, писмо с много драскотинки, неясни пасажи, драсканици, строфи и хоризонтално и вертикално, напред и назад, по хода на коня, на черният и на белият, охлювовидно извити за да избегнат тази или онази драскотинка, приличаща на почерк на стар поет. Хайде сега пък мегаломания, може и да не е чак толкова стар и да не е поет и да ми е познат от другаде, ако изобщо ми е познат, а не си въобразявам. Само, че дотук с мечтите, трябваше да драсна няколко реда на жена си, поисках от рецепциониста още няколко листа. Исках да е с логото на хотела, не че щеше да се усъмни, ако не листа печатите щяха да покажат откъде пращам писмото, но така ми изглеждаше още по-убедително. Трябваше набързо да й обясня, че се е наложило да се отклоня по маршрута, получих нови нареждания. Скиталчествата ми се удължаваха с не по малко от седмица. До късно не се прибираше в къщи, а вечер тъй надуваше уредбата, че нямаше да чуе телефона. Не ми се е случвало за пръв път. От телеграма пък нямаше смисъл. Само щеше да се притесни докато прочете какво пише. Още не бях закъснял и писмото щеше да стигне преди да се е притеснила. Ако закъснение от моя страна изобщо будеше подобно чувство. Не знам, беше коректно да я предупредя. Най-малко. Въздъхнах, вдигнах ръката високо. Имах чувството, че ще извърша магоьснически ритуал, като пробождане на кукла в гърдите. Непознатият почерк будеше фантазии, чоплещи ги като струпей, нещо топло потичаше, обливаше ме, някакъв интерес се пробуждаше и чувство за опиянение и чувство, че се намирам в огромна библиотека или пред мраморно стълбище в приличаща на търбух зала с невероятна акустика и в гора и в себе си, наблюдавах се от страни и не бях в рецепцията на хотелче, а в кабинет с пишеща машина, от онези огромните, германските от време отпреди третият райх.
И “з” и “к” бяха изписвани по различни начини.
Притъмня ми пред очите. Нямаше как, трябваше да разпръсна фантазиите. Вече ми беше ясно какво щеше да стане подам ли им се. Почеркът щеше да ме води, да вая думи, които да слушам, да променя маршрута си, завинаги, нямаше да се прибера в къщи, този път никога и нямаше и да ми липсва. Сега съзнавах защо пращах писмо на благоверната си и защо не и се обаждах по телефона. Казвах и, че спокойно и на воля може да си купонясва с нейният, а телефона щеше да я накара да подскочи, можеше да събори и чашката и кафето да я опари по крака. Писмото наистина беше един много коректен жест от моя страна. Не убиех ли обаче почерка, той нямаше да напише това което трябваше. Може би щеше да напиша тъжен стих или може би еротичен, думите щяха да са в хармония с изяществото на почерка и характера който стоеше зад почерка, а аз щях да съм под силното им въздействие и да постъпя така както би постъпил лиричният им герой. Щях да тръгна нанякъде не знам къде, където ще съм чужд защото навсякъде извън изграденото си чужд, щях да си нямам нищо друго освен почерка и изтичащите от него думи и постепенно да се идентифицирам с този който имаше почерка, докато накрая напълно загубя себе си, но аз нямаше да го направя. Не, твърде обещаващо, твърде изкусително, избиха ме топли вълни, сякаш се плъзгах в мрак и потъвах в яма. Топла яма на желани тайнства, ставаше ми все по-топло, виждах се по-красив, по-горд, по-строен, заприличвах на онова което не си бих помислял, че бих пожелал да бъда. Все по-топло, хлъзгаво и еротично. Маеше ми се свят, миризмата на изгорели газове влизаща отвън подканваше, откриваше широки панорами и тесни интимни хралупички на уют, по-пълноценен живот, извън сивото боричкане по офиси, коридори, оскубаната кукла в дома, плазменият телевизор, играчките за големи, а между сексуалните и един пистолет който не знам за какъв дявол ми беше.
Най-после докоснах с връхче листа и забравих какво искам да й пиша. Изведнъж ми хрумнаха много неща, не знаех от къде да започна.
И “о”-то беше изписано по петнадесет или шестнадесет различни начина. Ту като нула, ту като отворена уста, от смущение, от изненада, от страх от “от”.
И ръката тръгна. Не знаех как мога да я спра. С всяка изписана дума знаех, че забравям по един ден от живота си. Все едно не съм го изживял, потънал е в бездната. Знаех, че се случва, но не можех да спра, а и не исках да спра ръката. Потъвах в чужди възприятия, опитвах се да разбера, недопустими за мен размишления и преживявах непреживяното, докато напълно се изгубих, забравих кой съм и къде съм. Помня, че само трябваше да напиша някакво писмо, опитвах да го сторя и с всеки следващ ред се отдалечавах все повече от първоначалната си цел.
Под краката ми бяха застелени листове. Няколко лалугера ме гледаха учудено, един насмешливо с дясното и враждебно с лявото око. Не обърнах много внимание. Събрах листовете, оправих всичките сметки и тръгнах нанякъде. Спомних си, че трябва да пусна един плик. Значи все пак бях успял да напиша писмото. После си спомних за всичко останало което трябваше да свърша в тази вечер.
* * *
Отвори пликът. Но това не приличаше на неговият почерк. Нищо не разбра, ужасяващи неща без смисъл. Разтрепери се, побиха я тръпки. Сви се като котенце до телефона, а когато позвъни и подскочи вече знаеше какво ще и съобщят.

* * *
Намерили го в колата. Прострелял се е през слепоочието, агонизирал е няколко часа.
Няколко месеца беше на границата между живота и смъртта.
Спасиха го по чудо.
Нямаше шансове.
Остана напълно неконтактен. Не можеше да чува и да говори, не виждаше, движеше само едната си ръка. Пишеше, пишеше невероятно красиви неща. Общото мнение на специалистите беше, че в това състояние не съзнава какво прави, а всяка сутрин ръката му започваше да пише и пишеше все различни неща, но накрая завършваше по един и същ начин и вече с онзи почерк, който тя, познаваше от преди злополуката:
“Съжалявам много, но първоначалният маршрут е променен. Налага се да удължа командировката си. На път съм, но скоро ще се върна. Чакай ме.”
И тя го чака. Чака го и до днес, а от останалото, написаното с другият почерк нищо не разбира.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email