четвъртък, 29 март 2012 г.

Павлина


Все сядаше на една и съща пейка, треперящите му ръце се шмугваха под сакото, ровеха го, не знам как не хвръкваха копчетата, дълго търсеше нещо вътре в него, после забравяше. По някое време на носа му се материализираха
очилата. Честно, наблюдателна съм, това е освновното при мен, но не забелязвах кога ги поставяше. Както ги нямаше и изведнъж, хоп. Мислих си, че е фокусник, защото ако не е, значи - аз съм луда. И друго имаше чудато. Той сядаше в най-скапаната част на парка. Пейката като изгонена от другите като лошо другарче се свиваше в най-занемарения край. Толкова прогнила беше, че ако седнеше друг сигурно щеше да стане на прах, но той тежеше сигурно колкото петльова перушинка. Зад нея зъбати храсти, приличаха на риби кости, изхвърлени от буря, сред водорасли и химически отпадъци. По клонките висяха кутийки от кисело мляко, кесийки със засъхнало лепило, всевъзможни чорапи, а веднъж и комбинезон вдигнат като бойно знаме. Мърлявиха се чупени крака от мебели и стари манекени, гуми, калник от фолцваген и накрая като страж между парка и тесният тротоар, боклукчийски варел който никой не ползваше. Тук всичко беше сухо, не видях и едно листо, дори омърлушено. Точно в тази част паркът беше пълна печал, но когато омъкнатият старец седнеше всичко се променяше. Невидима усмивка политаше през клоните. Толкова бях съсредоточена, че чувах как сухите клонки се чупят от вятъра, но все ми се струваше, че нещо ми се губи, нещо не улавям. Сред сивите цветове, сред миризмата на изгорелите газове на кисело измърморващите, при превключване на скоростите коли, на метри зад гърба му, сред наглият ексхибиционизъм на мазните боклуци, сред анемичните стебла, натрошени и прогнили, с накичени чорапи и без чорапи, имаше нещо живо. Само когато старецът седнеше на пейката. Аурата му сигурно, но нея нямаше как да нарисувам, а и да си призная честно той нямаше особено излъчване. Имаше нещо интересно и толкова. Опитвах се да хвана бръчките му. Не беше кой знае колко трудно, но докато скицата се получи моят непознат приятел вече имаше такъв детински вид, че и на мен щеше да ме досрамее да го видя в огледалото, а за сведение съм на седемнадесет. Уча в художествена гимназия и ми е интересно да правя скици на особняци. Такива едни, обикновени на пръв поглед, не им личи, че са особняци. Има ги и понякога подозирам, че са агенти от друг свят, преструват се много правдоподобно на всички останали хора, но има нещо, има нещо което ръката ми улавя и разконсперира в рисунката преди тя да подскаже на очите ми върху какво да се съсредоточат. Оттук нататък откривам цял свят. В съзнанито ми заработва първоботният прожекционен апарат, лентата е цялата надраскана, машината жужи, някой от кадрите са бледи, звукът на места заглъхва, на други става писклив, картината избледнява и имам чувството, че селският киномеханик ще влезе всеки момент и ще каже, че прожекцията е прекратена, но гледам, гледам живота на особняка, отпечатъл пътечки и пътеки по лицето, напълнил очите му с видения, присушил ги от влага, направил ги непридирчиви, способни да виждат много неща и да не се надяват, че ще видят нищо повече. Измислям си биография на модела си и после, най-често забравям за скицата. Търся следващият, а следващият може и да си ти, но това вече е друг въпрос. Обикновено не ми отнема много време. Бързичка е ръката ми, мисълта ми бодра. Очите ми попиват, а въображението ми работи. Този обаче наистина си беше особен.


Казвам ви, имаше някакъв фокус у този човек. Прегърбен доста, единият ръкав с тежестта си го бе наклонил в ляво, костите му пукаха също като клечките зад него докато сядаше на пейката и ми ставаше жал и ме избиваха лудите докато го гледах как търси нещо си. После очилата му се материализираха и най-после намираше тефтерчето си в десният джоб на панталона. Изпадаше в медетативно състояние, карамфил цъфтеше върху устните и пишеше любовно писмо. Откъде знам ли, преди да ми го каже го знаех, ако му видехте физиономията и вие щяхте да се сетите. Оттук нататък почвах щрихите. Улавях, че старика навремето доста се е забавлявал, даже до доста дълго се е забавлявал, усещах, че някъде нарочно си е пускал масни тъкани, за да не чувства на тези места, докосването по тях би събудило нещо за което не искаше да си спомня. Въобразявам си, не стават така тези неща. Голяма фантазьорка си. Но, майтапа настрана, не е ли възможно нарочно да затлъстяваме, защото искаме да затворим нещо в себе си като в сейф от жив материал, за да остане неизопачено от развитие, такова каквото си е било като първо усещане. Не знам, нищо не знам. Сега просто си скицирам, минават ми такива неща през главата. Идентифицирах възраста му, на осемдесет и седем години е, по всяка вероятност е роден в началото на септември, това пък откъде ми хрумна. Бръчиците ми казват, те говорят повече от линиите на ръцете, само трябва да се научим да ги четем, не че аз мога, но докато ръката ми държи графитчето закачам по нещо. Да продължим, кожата му е бледа, не се е потил много из полето, има библиотекарски тен, кожата му е опъната от размисли. Обратно на всеобщото внушение, размишляващите хора по-бавно остаряват. Защо, питате? Защото умственото напрежение опъва лицевите мускули, затова. На места издълбава каньони, но няма подпухналост, ситни неориентирани пътечки, получили се от каприз, аз им викам, плевелите сред бръчките. Кой ми казва, че това не е материал за размишление на седемнадесет годишно момиче? Няма значение, почти го завърших…Имал е тежки удари в живота, едното му око е леко по-малко, свито е от напрежение. Почти незабележимо е, но да се постигне това е свиквал много с една асиметрична болка, нещо което не може да изхвърли от мислите си, а е в приоритетите на емоцията. С едното си око се е налагало винаги да преценява по-дълго, да проверява дали първият поглед не е погрешен. Недоверчив е бил към красивото и обаятелното. Нащрек е стоял като пред Плода на изкушението. Свивал е едното око като, че ли с него да вижда по трезво, сякаш се прицелва с него. Надолу хлътване. Скули-скали над духовните пропасти, прохлада и миризма на скреж. На това си мирише все старостта, над прикрити спомени под върховете на немислими дървета. Все пак въпреки печалта, предава с нещо живот на цялата опустушеност зад гърба си. Вече е готов. Сега трябва само да го поразгледам и лицето му ще прожектира филма на живота му.


Точно когато си мислих, че съм го постигнала той се е променил. Бръчките са същите, устните свити по същият начин и очите му пак са с различна големина, но това е един млад човек с лице на старец. Инфантилен, чак до глупост, инфантилен млад зелен мухльо. Продължава да си пише и влюбеният му израз е глупав. Трия и рисувам пак. Няма смисъл, той е същият. Онова което се е променило в него, не може да се предаде с графита, то дори не е видимо. Доловимо е някак, но не точно визуално, като корона на визуалното е, като нещо което украсява видимото без да е видимо. Сменил си е невидимите шапки. Ще ме побърка. Първата беше ловджийска с перо, втората е клоунска със звънчета. Образи които нямат общо с реалните представи. Просто ми хрумват. Опитвам се да намеря някакъв ориентир. Нищо не се получава и не се получава. Пак ще опитам. Старецът е станал. Заминал си е и е оставил тази част от парка спокойно да си прилича на бунище.


Обикалям и си мисля за недоловимото което е над бръчките. Не това което е под тях. Това което е под тях се научих да разчитам, колкото и да съм млада. То е история, минало което и днес се повтаря. Под бръчките е техният скулптор, навярно над тях е следващата творба. Знам ли, сядам и рисувам пияниците край едно открито бистро. Искам да си убия времето или да не мисля или се упражнявам или ми се рисува или не ми се рисува и трябва да се правя, че рисувам за да не рисувам истински. Или всичко правя на куп. Излизат лица, после разбирам, че рисувам изповеди. Разказани накъсано, развълнувано, без последователност във времето и пространството, нещо пляскащо с криле в мрак и мъгла и приличащо на тъжна мъжка изповед. Хвърлям скиците измежду другите. На другият ден пак е там. Пак боклуците зад него престават да бъдат боклуци, нещо свежо се разхожда между тях, а той пише ли, пише. Затворих очи. Реших, че ми пречат. Щях даже да ги завържа, но кой знае колко перверзници дебнат из парка само една млада художничка да си завърже очите. Нищо не излезе. Ръцете ми повтаряха видяното от очите както бръчките му преодоляното в живота. Невидимото не можеше да се предаде, ако си затворим очите то няма да стане по-видимо, нито да престане да бъде невидимо. То си витае, то е като характера и някак трудно ще влезе в една ученическа скица. Е, ама аз съм упорита понякога, даже съм си голям инат. Опитах се да направя сравнение между неговото и лицата на мъжете в кръчмата. Имаше нещо общо, щипещата тръпка, парещата самодива която пощипва по бузките, пари с целувки очите, плува в съзнанието и го замъгля с дъха си. Магията на опиянението. Част от невидимото което предаваше характер на видимият му образ. Претръпналост състояние на дистанцираност от обграждащата го среда. Нега. Лутане из полите на върховете на нирваната. Наркоза без наркотично вещество. И още нещо имаше и образа постоянно се изменяше. Сравнявах всичките скици, бяха едни и същи, но се различаваха. Имах чувството, че на различна възраст съм ги правила. Тук ръцете ми са изсъхнали и очите отегчени. Тук твърде страстни и доверчиви. Тук съм като копирна машина, май много ме боля глава и рисувах без вдъхновение. Тук…Какво ставаше. Старецът изглежда ме беше омагьосал.


Един ден реших да го заговоря, да го поразпитам, може би ще разбера. Умея да развързвам душите на хората. Понякога даже като разхлабя връзките и спира да ги убиват. Мазолчетата които правят душите са болезнени понякога. Имам си и аз някоя друга магия между моливите и картоните. Не го заговорих. В последният момент реших да надникна над рамото му да видя какво пише. Имах чувството, че цял свят ме гледа. Защо не се бяха грижили за тази част от парка, толкова съм открита, а ей го там германският снайперист, право в сърцето ми се цели, още крачка, струваше ми се, че не клонка пукна под крака ми, а се срути сграда, още една и още една, вече бях близо до рамото на стареца, сърцето ми биеше в ушите. Затвореше ли тефтерчето имах чувството, че ще затвори книгата на живота. Сигурна бях, че в това което пишеше е ключът и наистина беше…и докато четях, биех мозъка си да забрави, чувствах се…Все едно дете което не разбира нищо е видяло родителите си, изпълняващи тайнството на зачеването или майка неподозираща за странните наклоности на сина си или болезнено чувствителен човек надникнал от любопитство в учебник по съдебна медицина, самотник подслушал случайно единствените си приятели да казват злобна клюка за него, или жена хванала мъжа си в изневяра или мъж хванал жена си в изневяра…Просто това което четях не беше за мене, за друга…Той разкриваше цялото си сърце и душа, с кратки редове, във всяка дума се опитваше да се побере и да се нареди до сравнителният си образ, нижеше се в безкрайно дълга строфа обяснение и просто се надяваше, че тя е зад гърба му и чете. Почувствал беше присъствието ми и още повече се беше разгорещил. Изповядваше се, с най-силни думи изказваше как ме чакал, как често си мислил, че вече ме няма, че отдавна съм си отишла, мислил си дори, че никога не съм била, а си ми е измислял, че въпреки това заставал и се опитвал да пиша както някога за да забрави, че съм измислица и аз пак да надникна в тефтерчето му както някога и той да ми открие с любовен стих сърцето си…Това не трябваше да го чета аз. Това беше за друга. Ако побегнех веднага, щях да счупя много клони, можех да се препъна в ръждивият калник,някоя пръчка да ми убоде окото и да изпискам и той щеше да се обърне да ме види и да разбере, че това не съм аз. Глупости, аз съм, но аз не съм тя. Това щеше да го разочарова, можеше и сърдечен удар да получи и със изтръпнали крака започнах да се отдалечавам, а един противен вятър точно тогава се появи, остана само отнякъде да цъфнат хлапетии и да почнат да ми ръкопляскат. Отстъпвах заднешком назад и продължавах да чета, без да желая дори. Душата му беше разтворена като една голяма изсъхнала рана с посинели кръвоносни съдове над която още витае живо сияние. Отстъпвах, а като излязох на тротоара побягнах и плаках. Много неща прочетох, много неща които още не бяха за мен, тайни които бавно трябваше да ми откриват годините, смъквайки було след було, разкривайки ми бавно тайната си, позволявайки да свикна с мрачният изглед на дълбините. Научила бях и чужди тайни. През нощта непозната идваше край мен и двете се лутахме сред гора от непогребани кости, те се трошаха около нас и издаваха стонове. Гледаше ме без очи, тя беше младата, а върху мен бяха нейните бръчки и си ги искаше обратно, но те вече бяха впити в мен, дълбоко. Не можех да откъсна пиявиците без част от плътта си. Имах температура през целият ден. Не биваше да надничам в тефтерчето на лудият старец.

Реших да му се извиня и нямаше как, отказах се.


-Вчера я почувствах.-заговори ми направо за нея-Беше зад гърба ми.


"Не! Не е била зад гърба ти, зад гърба ти бях аз.”


-Трябва да сме били на твоите години, както и да е, не и признах колко съжалявам за онази нощ. Не успях, тя все се криеше, все се разминавахме, лежах и в болницата от жълтеница, после тя хвана шарка, с всеки изминал ден обясненията които трябваше да си даваме ставаха все по-дълги, по-неестествени и неискрени. Нямаше да стане и с писмо, не тя смяташе писмата за скучна работа, но знаех, че е любопитна…


"Оттогава са минали толкова години, опомни се старче!”


-Понякога чувствах дъхът й, връхчетата на косите й ме докосваха по ушите й по врата, друг път смеха й. Въобразявал съм си, но вчера не…


"Това не беше, тя, аз бях.”


-Знаеш ли, ще ти призная нещо. Сега ме слушай, много, много внимателно, защото живота е пред теб. Чуваш ли ме. Вчера сутринта си бях приготвил едни хапчета, едни хапчета от които няма да ме заболи, няма и да ми поникнат криле, но всичко ще свърши. Разбираш ли ме, вчера сутринта го бях решил. Толкова дълго съм я чакал, си казах, толкова много години, а не се е появила, няма и да се появи. След обяд, обаче я почувствах зад гърба си…


"Трябва ми нещо в ръката, гумичка за стискане, или молив, два молива единият да чупя, а с другият да рисувам.”


-Исках да ти кажа, че всяко тотално решение е прибързано. Ето една поука от моят живот. Разбра ли я. Аз не съм живял със заблудата както си мислих сутринта, защото тя след обяд се появи и беше истинска.


"Боли ме главата. “


-Сега ще те помоля да ме оставиш. Тя сигурно пак ще дойде и ще трябва да си завърша историята.


Цялата бях в олово докато се отдалечавах. Мислите ми бяха оловни, жилите ми бяха оловни, дробовете капеха оловен въздух върху бъбреците ми, а оловни сълзи дрънчаха из мозъка ми, докато оловните крака ме тътреха. Свих се на мястото от което всеки ден напоследък го рисувах. Съвсем се обърках. Измамих един човек и той реши да живее и не намери по-ефектен начин да ми докаже, че целият живот е една измама. Разсърдих му се. Сега разбрах напълно защо портрета му не се получава. Който не се е простил с младостта не заслужава бръчките си.

Започнах пак да го скицирам.

Виждах как накланя глава и се подсмихва на една страна, като че ли да открие листа си за тази която надниква зад рамото му. Нега се изписва по лицето му, сладост, слабост, лекомислие, бръчките се превръщат в игриви рекички, в сенки под круша докато някакво игриво хлапе си играе като маймунка с клоните. Движат се, лудуват и изведнъж застиват.

Нещо не ми хареса в усмивката му. После се килна. Затичах към него. Нямаше пулс, зашлевих го и набрах бърза помощ, замолих се да се събуди.

Не се събуждаше, а и не дишаше, но лицето му беше истински щастливо.

Помисли си, че е дошла. Беше написано на лицето му и нямаше нужда да го прочитам в тефтерчето му.


Паметта ми върна няколко кадъра назад и ги пусна на забавен каданс. Когато наклони глава, вдигна ръката към рамото си, все едно, че я поставя върху невидимата ръка, разстлала се по него. После се изписва страст, забелязах въпреки растоянието настръхването. Дишаше тежко, обърна леко глава, все едно, че да я хване в периферията на зрението си…

Чувах сирената на линейката.

Как щях да си го простя. Ако не бях постъпила така предишният ден, той нямаше да си въобрази така силно, че да я почувства като истинска.

Парамедиците се появиха.


"Аз не съм живял със заблудата както си мислих сутринта, защото след обяд тя се появи и беше истинска…”

Запуших ушите си, но думите му кънтяха в главата ми.

Какво страст беше изписана на лицето му. Все едно тя го докосна, а виждах, виждах, че зад него нямаше никой.


"…не съм живял със заблудата, тя беше истинска…”

Едва когато го качиха на носилката, забелязах на врата му отпечатъка от дискретно, много бледо червило.


любовна и еротична психо - драма

Хорър, трилър, социална драма


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email