пятница, 30 марта 2012 г.

Зеленият телефон


Игра на звуци. Вятър намерил си пролука между клоните, свити като език при изсвирване, влажни от незасъхналият дъжд листа, птичка някъде и някаква буболечка. За две или три секунди гласовете им са се слели и в звук напомнящ телефон позвъняване. Събуди ме, не че спях, но и човек не може да е напълно буден в разцвета на пролетта в гората. На шега вдигнах невидима слушалка и казах:



-Ало…


-Чувате ли ме.-гласът не беше въображаем, чувах го съвсем чисто. Глас на подрастващ, вече започнал да мутира, дрезгавееше, но беше млад.


-Да чувам ви.


-Аз съм ням.


Имах чувството, че това ми се е случвало. Все едно си припомнях филм който съм забравил, че съм гледал. Обляха ме хладни вълни. Какво ставаше?


-Чувате ли, ме! Чувате ли, ме!-гласът беше развълнуван.


Сега си припомних, взех си дълбоко въздух. Не бях на себе си, маеше ми се свят. Припомнях си всичко, всичко. Отдавна го бях забравил, защо пак тази врата се отваряше.


-Чувате ли, ме?


Дай ми малко време момче. Дай ми малко време да се опомня.


-Чувате ли, ме. Моля ви, отговорете ми.


-Чувам те.-отговорих. Дай ми, малко време ми дай. Малко, съвсем малко за да събера мислите си за този разговор.


-Никой не ме чува, въобразявам си.


“Да, въобразяваш си. И аз си въобразявам. “


-Аз не мога да говоря, никой не ме чува-младежът продължаваше-Понякога си мисля, че гората е мембраната която ще възпроизведе гласът ми и ще бъде чут, но си въобразявам.


-Аз те чувам, не знаеш колко добре те чувам.


-Кой си?


-Сега това няма значение.-мислех, че чува горчилката. Имах чувство, че изливам отровна отвара. Устните ми изтръпнаха. Нямах време, нямах време да мисля, а това което можех да кажа, не исках, да казвам, но нямах никакво време да намеря думите и да изрека това което искам. Младият мъж, все още не беше сигурен, че съм истински. Мислеше ме за игра на въображението си. Дух от мълчаливият му свят. Материализирало се за кратко желание. Игра на гладните му сетива. Минаваха му и други през главата. Способен беше да повярва, че съм извънземен и сатир, но че съм човек не искаше да допусне. Чувах го как разсъждава на глас, знаех по какъв път ще минат разсъжденията му. Исках за кратко да млъкне без да прекъсва линията. Не знам как се беше получила, на какъв принцип работеше, такъв обяснен в учебниците по физика нямаше. Сигурно напомняше с нещо на обикновеният телефон, но вибрациите на гласът вместо да преминат по кабел, преминаваха от листо на листо, вместо електричество ги носеше живота който протичаше по клоните, но имаше и друго…


-Наистина ли ме чуваш?


-Чувам те, да. Измислен ли ти прилича гласът ми.


-Къде си?


Подадох се на инерцията. Всичко щеше да се повтори.


-Къде съм ли, някъде където ще стигнеш. Това няма да стане, ако се свиваш от страх сред стеблата и гледаш отвисоко, но страхливо към града. Знам къде си, много неща знам за теб. Тя ще отговори на чувствата ти. Трябва да го направиш.


-Какво?


-Много е просто. Проговори.


-Но…


-Съзнаваш, че няма причини да си ням, нали? Ето виждаш ли, че с мен се получава разговора. Имаш големи проблеми с говора. Много големи и предпочиташ да създаваш легендата, че си ням. Слушай, просто трябва да започнеш да приказваш. Тя ще отговори на чувствата ти.


Лъжех го. Нямаше. Щеше да се подиграва с пелтеченето му. Това щеше да стане. Момчето беше получило тежък стрес. Съседско куче, много лошо. Тогава е бил само на пет години. От тогава говори зле. За да не се измъчва, майка му измисли легендата. Спомогна и развода, произволният избор на местожителство. Тук никой не го познаваше, малкият мислител учеше заедно с глухонемите и макар да можеше да говори, предпочиташе да не го прави.


-Не знам какво да й кажа.-призна си.


-Да, по-добре е да се оправдаеш пред себе си с един несъществуващ дефект. Нищо особено, просто я заговори.


-Но като застана пред нея, наистина онемявам.


-Време му е да се превъзмогнеш.


Свиха ми се гърдите като му го казах. Как работеше този телефон! Не, няма никакво момче. Не то си има герой на въображението, а аз съм такъв. Аз съм самотникът. Аз съм онемелият. Да, ням съм въпреки, че езикът ми е много чевръст. Много, много бърз и чевръст обикновено. Не, сега защото сега съм развълнуван и объркан не по-малко от момчето, ако изобщо има такова момче.


-Чуваш ли, ме?-извиках в листата. Сега аз имах нужда да се уверя, че е истински. Аз бях немият. За разлика от него, аз исках да говоря. В началото, не. Също него. После се опитах и продължавах да се опитвам, не преставах, трудно беше. Едва ваях думите, докато извия езика си смисъла им се променяше, исках да кажа едно, изричах друго. Продължавах да се мъча, а умението ми да говоря ме отдалечаваше от желанието да кажа това което искам. Мелодичните думи се подреждаха сами, като по ноти които само дирижирах. Красиви, хипнотични, неискрени. Широки пъстри очи които поразяват, лъжат, че са прозорец към душата, а са отражение на взрелият се в тях. Опитах ли се да кажа истината, тази истина която е залегнала дълбоко в мен, се губеше мелодията. Когато възвръщах мелодията в думите си, губех нишката на това което исках да призная. Момчето симулираше, че е нямо. Аз симулирах, че умея да говоря.


-Чуваш ли, ме?-попита то.


-Чуваш ли, ме?-попитах през него.


-Чувам, чувам нещо, но не съм сигурен, че не е игра на въображението ми.


Всичко се повтаряше, всичко се повтаряше. Не исках да го лъжа, но сега разбирах, че не знам истината, че сега я създавам. Много грешки направих. Исках да не ги повтаря момчето, но не ги ли повтореше, какво…


-Не разбирам как се получава разговора между нас.


-Аз също, някакъв природен феномен е. Може би на едно-единствено място във вселената са подредени по такъв начин, че да се свържем…


Усетих смущения. Започна да вали. Нямаше време да шикалкавя. Исках да му кажа много неща, различни от тези които чух навремето. Не исках да повтаря всичко през което съм преминал.


Тогава чух куп лъжи и реших да им повярвам. Сега имах възможност да му кажа истината и да му спестя тежките разочарования. Как да започна?


Капките учестяваха. Пак ме попита дали го чувам, но имаше смущения. Трябваше да побързам. Какво, какво да му кажа. Вече го излъгах за момичето, но нямаше как. Ако не беше се опитал заради нея да проговори, нямаше да стигне до другата, а после до следващата и следващата…Все още не бях стигнал, но не можеше да не го премина…Сега знаех колко тежко ще е разочарованието му, след подигравките й с него, но не можех да му го спестя. Трябваше да повярва, за да надмогне себе си. Свих се от болка като си припомних…Тогава не бях сигурен, че разговарям с някого. Мислех си, че фантазирам, а гласът от гората ми изглеждаше реален, на реален възрастен мъж, на ироник преминал през много житейски перипетии, който добре съзнава какво говори и знае много неща за мен. Първо ми каза, че трябва да се опитам да говоря и тя ще отговори на чувствата ми…Това беше първото ми разочарование, след което вече не вярвах, че съм говорил с някого. При трудните решения обаче пак си спомнях какво съм чул и пак се вслушвах в съвета, някои от нещата в началото приличаха на верни, на скъпоценен показател в дебрите на живота, в последствие се уверявах, че ме водят до по-дълбоки заблуди. С годините все по-малко си спомнях, за иреалният разговор в гората, отдавна бях убеден, че не се е състоял наистина, а в последните години напълно забравих за него. Ето ме сега на другата страна на линията. Не, нерешителното дете което търси връзка с възрастният, а възрастният достигнал до предела и срива си, лимита на илюзиите, преситеният и отегченият, победилият и размазаният, с изкуствените думи, с гланцираната усмивка полепена с отдавна отпечатани в световната памет фрази, с нахранената до пръскане с грозде и мед душа, с упоеното от житейската си скорост, от дрогата на ежедневия, съзнание, от пътувания и начини за препитания, от болно чувство за свобода, до параноичен възглед за обреченост, от несъгласуваност със себе си, до пълно самоизключване от действията си, непретежаващият механичната кукла на тялото си, свързаният с дълбокото си мълчание което не може да изрази, полууспелият в попрището си, напълно проваленият баща и съпруг, погубени младежки години по клиники за алкохолици и учебници които отдавна са отречени, болният черен дроб, мисловните осички които понякога зажужават в главата му и му предават чувство за смисленост, но само когато забрави кой е и се отдаде на действието и гоненето на времето. От другият край на линията съм, възрастният който търси детето. Иска да му каже, да не бъде него, но няма време. Няма време да вземе толкова сложно решение и всичко отново се повтаря.


-Имаш една способност. Заучаваш много бързо чужди езици. Това ще ти помогне.-лъжех го, но като си представих какво щеше да е да не знам тези четири мъртви езика, които от практична гледна точка не допринесоха нищо в живота ми, все едно някой изтръгна цяла гора, до корен от паметта ми.


Защо му губя времето. Дъждът се усилваше. През пукането едва чувахме гласовете си. Изрекох нещо отровно. Препуши ми се точно в този момент и си спомних, че ако не бях дал тогава огънче, нямаше да се запозная със съпругата си. Абсолютен провал беше брака:


-Още ли не пушиш, ами започни.


Как успях да го кажа. Много пъти, докато съм се мъчил да отказвам цигарите ми е идвало със собствените си ръце да удуша оня дявол който ме е накарал. Съвсем бях забравил, че е възрастният който ми говореше по зеленият телефон.


-Докато пишеш, ще имаш доста самотни нощи. Такива в които целият свят спи, тогава ще пушиш по много. Да, правилно ме, чу. Имаш литературни заложби. Ще имаш и успех…


Приседна ми, но му го казах.


-Ще издам ли?


-Да, ще издадеш.


Книгата, първата, очаквах да излезе след седмица. Тридесет години след този разговор. Не, можех да не изрека тази лъжа. Още като я чу той си мислеше, че остава седмица и се чувстваше така както сега аз. Още изпитвах трепетното му очакване и ако не бях изрекъл тези думи, нямаше да има какво да очаквам и сега. Тридесет години се беше губил и все си беше мислил, че е стигнал донякъде…После горял листове, трил дириктории, унищожавал дискети, отказвал се беше, проклинал се беше, не помнеше думите по зеленият телефон, но трепета на листата преминаваше в пръстите му, пръстите му започваха да удрят по клавишите. Ето, че този път книгата се получи, цялостна и завършена и този път не посмя, не посмях да я унищожа, но ако знаеше какво го чака…Не, не можех да си отнема това. Не, можех.


-Въобразявам си. Не говоря с никого.


-Говориш. Аз не съм гората, чрез гората ти го казвам, но не съм гората…


Казвах го, а си мислих: “Въобразявам си. Не говоря с никого.”


Връзката беше почти прекъснала, но в края й успях да импровизирам. Все нещо не трябваше да направи като мен.


-Слушай има един учебник на д-р…Разучи го добре. Всичко е описано много добре, а знам, че умееш да четеш както трябва. Там са описани различни видове шизофрении. Симулирай си някоя по твой избор пред военната комисия, сигурен съм, че ще успееш. Няма да губиш две години, чу ли ме…


Връзката обаче вече беше прекъснала.


Пак не успях да се измъкна от казармата.


Усмихнах се горчиво.


Усетих как двамата тръгваме по своя път. Детето несигурно, че е разговарял с възрастният. Възрастният несигурен, че е разговарял с детето. То щеше да вземе за съвет думите на възрастният, а на възрастният му оставаше само да вземе доверчивостта на детето и отново да повярва в гласа си. В онзи който все не успяваше да изрази.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email