Восъчно сърце

                                                         Колаж: Elfi Elfida

Откачена си беше и се кискаше като горска птица. Приличаше и на настръхнало котенце и на елемент от сервиз на богата китайска династия, в аромата й имаше на няколко подозрителни
среднощни момичета едновременно, погледа й често налудничав, а поведението непредвидимо. Наричаше се с различни имена и всички на стари гаджета. Нямаше откъде да ме познава и да знае миналото, в този град никой не ме познава, никой и не бих заинтересувал особено, това беше великолепно защото и аз не се интересувах от някого.

Нямаше, нямаше откъде да знае за тези момичета. Случайно си избираше имената. Съвпадение. В жестовете понякога ми напомняше за някоя от тях, и в мимиките, в блясъка на погледа, в някои типични като подписи привички в любовните игри. Не, въобразявах ги. Скоро щях да стана побъркан като нея, но тя се занимаваше с нейните играчки, даже се мислеше

за велика понякога, а на хората на изкуството им отива леката откаченост. Правеше свещи. Дълбаеше ги, мачкаше ги, оцветяваше ги и добиваха форми на тела, танцуващи и любещи

се, свършили танц или очакващи ласки, излежаващи се на плаж, под душ, разголени и съвсем голи, неприлични, еротични и съвсем естествени. Някои полуживотни, бикове, жребци, котки и пуяци, но пак хора. Други като растения. По двойки или на групи. Много бяха сладки, страхотно въображение имаше в направата на еротичните свещи. Даваше ги на консигнации в арт - магазините. Припечелваше по нещо и когато я виждах щастлива като дете от смешните пари които току що е взела ми ставаше много мила. Заразяваше ме с радостта си и лекомислието си към всичко. Целият живот ми заприличваше на нейните украшения. Имах чувството, че нейните ръчички го правят такъв, крехък, почти безсмислен, възбуждащо красив, създаден да пламне и да се стопи. Когато я обземаха бесовете ставаше зле. Целеше с прашки отсрещните прозорци, веднъж като котка се изкачи по антените до покрива. Не знам как я издържаха колкото и лекичка и ловка да беше, но не се случи най-лошото. На всичкото отгоре

капаците бяха отворени, домоуправителя го нямаше и трябваше да тичам да взема законният си пистолет и да стрелям по катинара. Седнала на ръба клатеше краката си тананикаше си

нещо и разперила ръце сгъваше пръсти сякаш мачкаше свещ или галеше…

-Ето, погледни ги…Те горят, искам аз да направя телата им…-сигурно гледаше светлините на града.

-Не можеш да направиш тялото на всекиго по отделно.

-Говоря зад телата над телата. Това в което се лутат много тела, наричи ги мечти или идеи или скапани квартали с опикани от котараци и пияници мазилки. За това над съзнанието където трепти едно пламъче което не можем да осъзнаем.

Имаше температура. Нищо чудно, че говореше отнесено. През останалата част от вечерта беше кротка, но на зазоряване ме поля с кофа студена вода. За благодарност, че вечерта и приготвих грог, завих я, масажирах я докато заспи и почти до утринта не мигнах. Когато скочих от леглото вече я нямаше. Толкова бързо беше изчезнала. Още кънтеше в ушите ми птичето кикотене.

Вечерта аз вдигнах температура. Проснах се омаломощен. Чак тогава се прибра и не помнеше нищо от сутринта, обръщаше се и на друго име. На всичкото отгоре прическата която си беше

направила наистина напомняше за момиче което имах и се казваше така. Сигурно ми минаваха шантави мисли от температурата, а тя говореше колко прекрасно е да имаш температура, да тлееш като свещ, за теб да се грижи човек който наистина се тревожи и те обича. Отмъсти ми, че предишната вечер бях мил. Трябва да си призная, наистина си беше приятно. Друг номер и беше да краде ключовете за колата, да я зарязва, а сама да се запилее и точно тогава да си загуби спомените. Намираха я на няколко пъти безпаметна, а след това както вече се досещате се казваше иначе. Замеряла ме е с предмети, правила си е художествени експерименти със стените, изтривала ми е цял твърд диск и е пращала идиотски електронни послания към всичките ми приятели, залагала е бомбички в тоалетната да се взривяват точно при пускане на водата и винаги се е случвало, когато имам важни бизнес-гости, нарязвала ми е костюми и ми е пълнила одеколоните с меко казано неблагоуханни миризми.

Разстроивала ме е с плач, не ме е оставяла да спя с шантавият си кикот, сменяла ми е сим-картата, изобщо не мога да изброя щуротиите й, но изневярата нямаше да й простя.

Никога не съм бил ревнив. И с първата си съпруга не бях.

Приех доста философски рогата, но се разделихме, защото просто вече не можех да разчитам на нея. Съжаляваше, но още я уважавах и даже малко я обичах. Преди това живеех с друга

която не изневеряваше, но ми даваше много поводи за ревност която така и не изпитах. Даже шеговито я симулирах. Рядко, много рядко и за много кратко ми се е случвало да бъда

ужилен от чувството. Сега обаче бях бесен. Не знам с какво моята сладка ненормалничка до такава степен ме беше обсебила. Може би точно за това, че беше различна, че не вярвах нещо подобно да е достъпно до другиго, шантава беше като моя скришна мисъл и я чувствах и толкова интимна.

Мълчах, а на лицето ми беше онази усмивка, онази която и конкуренти и партньори и всичките ми момчета често срещаха в кошмарите си. Знаех какво причинява, сам щях да се боя с

нея, ако не бях разбрал отдавна, че тя вещае лошо наистина, но не и за мен. В такива моменти не знаех какво точно ще сторя, мислите ми и движенията ми бяха твърде бързи, осъзнавах ги след време. Като, че ли си спомнях филм, действах точно, сухо, аналитично, често дори жестоко.

Психически прегазвах човека пред мен, нямаше смисъл да му посягам, но ако се наложеше щях и да го убия. В такива мигове нямах сърце, иначе съм доста лирична натура. Жена не ме е довеждала да подобна криза. Животът да.

Несправедливостите също. Неща които са по-силни от мен, а искам да променя, понякога са успявали, но жена никога е успявала. Класическа сцена. Бях се върнал ненадейно. Тя в

леглото, гола и рошава като мушкатото на дърт пиянка и нещо скърца в гардероба. Стана ми и обидно, и противно, и безсилно. Чак се почувствах дете, а после ми помрачня.

Усмихнах се. Целунах я Юдино по бузката, преди да убия онова което беше в гардероба и да я накарам да се разкрачи и да пикае отгоре му. Отворих вратите…

И това вече не можах да издържа.

Предвестявах си някой лигльо с травиститски китки и зализанка физиономия, космат нерез с мустаци на сом и топче на оная работа или черен жребец с паламарка колкото яда ми, сигурно

ми е минало през ума, че ще видя добермана на комшията, пони от зоологическата градина, робот, всичко друго, но не и това.

Отстъпих стреснат. Това беше лудост.

Извън границите на рационално, извън всичко което ми е минавало през алкохолни пари и юношески фантазии.Неочаквано. Фрапиращо.

Той беше при всички случаи по-красив или колебая се…

Можех да го смачкам и за миг си помислих, че ще го смачкам, но това беше след като осъзнах какво става.

Преди това беше учудването и объркването. Сигурно е траяло секунди, но ми се стори, че сънувам кошмар, че цял живот досега съм сънувал кошмар който ме е довел до този етап в

който е крайно време да се събудя.

Спомних си много стари кошмари. Имах чувството, че и този съм сънувал, но не бях сигурен.

Взирах се. Взирах се в себе си. Стоях и се гледах. В гардероба бях аз. Малко по-красив и по-нежен. По-топъл и крехък, но бях аз. Не мой огледален образ. Това нещо беше

тяло, но аз нямам близнак.

Трябваха ми няколко безкрайни секунди да осъзная, че това е мой восъчен двойник.

Показалецът му не беше съвсем завършен. Очите му бяха по-тъжни. Скулите не толкова остри, леко сладникави даже.

Устните с по-силно изразена чувственост. Много си приличахме, но не бяхме съвсем идентични. Това беше мъжът с който тя живееше, на който правеше номерата си и който

обичаше. Восъчният, топлият, идеализираният. Този който виждаше в мен, а не този който бях. Този който може би понякога ми се искаше да бъда, но който разрушавах защото не можех да си го позволя. Красавец. Какво търси в гардероба като е в апартамента ми и как тропаше като е

восъчна фигура. Сигурно му беше станало топло, разтопил се е, отмалели са му коленцата и се е килнал. Стана ми смешно като видях как му е натежала онази работа. Опънала се надолу разтегнала се и съвсем обезсилена. Поне в това го превъзхождах.

Усмихнах се, вече съвсем различно. Обърнах се към нея и видях, че и тя ми се усмихва съвсем различно. Сега вече наистина беше непозната. Далечна, чужда и охладняла. Права беше да ми се сърди. Усетила е какво съм си помислил, каква съм я помислил, как съм се почувствал. Усмихваше се, но я болеше. Беше по-красива от всякога, но красотата й бе изписана от болката.

“Какво толкова! Нормално е да те ревнувам. Обичам те.”-исках да й изкрещя, но и себе си не можех да излъжа. Имаше много, много други неща. Той изглеждаше иначе, така съм й изглеждал и аз, но изведнъж влизам в стаята друг, непознат, този който съм истинския.

Приклекнах до нея. Притисна главата ми към тялото си. 

-Глупаче.-промърмори, по гласът й разбрах, че потиска плача си-Липстваш ми с твоите постоянни пътувания. Докато работя над него, ти не ми липстваш. Знаеш ли, хайде да се любим.

Не мога да го правя с него. Той ще ни е свещта.

-Не. Недей.

-Свещите са ми за това. Да трептят и се топят докато хората правят любов. Хайдееее.-изведнъж се промени, стана дяволита. За няколко минути ме доведе до лудост.

Не помня кога запалихме огромната свещ. През дивашката възбуда и наслада виждах как той, идеала й за мен с топи, обезобразява, изродява, килва се смъртоносно ранен, смъртоносно болен, става още по-грозен и по-жалът и ни озарява със светлината си, а това още повече ме възбуждаше и се любехме докато огромната свещ се стопи. После си шептяхме до зазоряване.

“Знаеш, че трябва да си тръгна, нали?”-рече ми накрая и се съгласих.

Целунах я по косата. Гледах я за последно как се облича.

След туй в пода, от този който обичаше бе останала безформена маса разтопен восък.




любовна и еротична психо - драма