сряда, 28 март 2012 г.

Пътеката към храма




Разказът в художествена мета - връзка с:

Археология на подсъзнателното: Тричене

Археология на подсъзнателното: Нощем по тавана




Целта на живота ми беше ясна. Да видя колко е пораснала. 

Трошах се. Разпадах се, клепачите ми всяка сутрин бяха парашути при рискован скок, миг преди да се разтворят си мислех, че този път времето е изтекло, твърде късно е и те няма да изпълнят
мисията си. После светът се разгръщаше, забавяше шеметната си скорост срещу ми, бавно и меко се приземявах, превръщах се в част от него.

Пътеките бяха завършени. Оставаше само да ги открие. Знам, че беше достатъчно голяма, но не знаех колко и исках да го разбера, да го видя. Заради това проправях пътеките вече толкова години. Отдавна не ги броях, те бяха без значение. Времето отдавна за мен има различни стойности, много от преди да се преселя в горичката и да поправя това което някога е било параклис. Забравен и порутен параклис. Не представляваше културна и историческа ценност, възможно е дори да не отговаря изцяло на каноните. Преди стотина години наблизо е имало няколко пръснати селца, по-скоро махали. Не знам дори и колко точно са били на брой. Най-вероятно хорицата са го построили за да имат къде да се молят без това да представлява в каноничният смисъл на думата молитвен храм. Затова и с разпръсването им се е разпаднал. Открих го някога като дете. Играехме често в горите над самите ни къщи. Оттогава ми бе нещо като скривалище което си спомних едва когато срещнах Вълчицата, а нея срещнах когато времето вече за мен нямаше значението каквото има за един жив човек. Веднага я нарекох Вълчицата и не поисках да науча името й. Не запомних и чертите й. Отхвърлях ги още в мигът в който се докоснеха до съзнанието ми. За мен означаваха само едно огорчение. Беше млада, с бял шлифер, мокра, краката й бяха по-скоро момичешки отколкото женски и се чувстваше ужасно. Всичко в нея го издаваше. Доста недоверчиво се качи в колата. Разочарование или нещо по-ужасно. Първото не ми се стори изчерпателно. Млада беше, но не чак толкова, че това да е причината да си плюе на петите, защото тя бягаше от нещо и бягаше на никъде. Просто бягаше. Затова ми и заприлича на вълчица. Усетих и нещо друго. Нещо което, ако бях в нормално състояние нямаше как да достигна. Наличието на близката смърт изостря инстинктите не само на вълците, а на всяко живо същество. Усетих много повече отколкото всеки друг човек. Тя беше ужасена, наранена, агресивна, без да е зла, готова на всичко, предала се сама изцяло на инстинкта си, но имаше нещо друго, трудно съвместимо с всичко останало. Като, че ли се тревожеше за нещо друго, нещо повече от себе си.

Като вълчица която пази отрочетата си.

Точно такъв вид имаше.

Младата жена се беше набъркала в някаква каша или се беше омъжила за изрод или бягаше от изрод за който дори не е омъжена. Честно, все неща които не ме интересуваха и не знам защо се забърквах в тях. 

Допреди да я кача смятах да се прибера в къщи. Купих си Вивалди, Брамс, Чайковски, избрах добре транквилизаторите, малко кичозно, но купих и уиски с черен етикет. Нямах намерение да отслабвам, да се предавам на кризите, да крещя без от това болката ми да намалява, а накрая едва ли щях да имам сили и да крещя. Шест седем месеца не бяха кой знае от какво значение след като бях достигнал до разцвета на възрастта си. Не ги усетих тези години, страхотно минаха. Страхотен тормоз и бягане по первази, две големи нощни къпанета, един развод и две издадени книги които никой не четеше. Не ги усетих, но последните месеци щях да усетя. С бръснач нямаше да стане, нямаше да се порежа като хората, с пистолет ми беше противно, но мисля, че добре изчислих дозата. Не е много мъжки, но хайде сега пък, суета. Нямах никакво намерение да се правя на герои, просто не исках да се гърча и да хапя устни. 

Когато я видях, не се замислих. Спрях. Нещо ужасно й се беше случило. Вятърът беше студен. Дъждът ситен. Мракът я обръщаше. Белият й шлифер ми заприлича на призрак. Едва се държеше, като че ли балансираше над пропаст с високите си токчета. До градът имаше най-малко десет километра. Не беше луда, още като я качих го разбрах. Твърде премерваха хищните й очи, предпазлива, стаила дълбоко каквото и да чувстваше. Не й се говореше, нямах намерение и да разпитвам, но усетих, че не е сама. Пазеше нещо повече от себе си.

Казах й, че така няма да роди живо дете. Изстрелях го направо. Шокира се. Външността й още не го показваше, но по реакцията й разбрах, че не съм сгрешил. Преди да намери какво да ми каже най-спокойно й обясних, че има едно спокойно място и наистина е спокойно, било е мой дом, но нямам близки и роднини, освен това и мен скоро няма да ме има. Не вярваше, че кой би повярвал. Продължавах обаче въпреки, че сам не вярвах на ушите си. Обясних й за заболяването и че преди часове съм получил потвърждение на диагнозата. Вече нищо за мен не е от значение, възможно и за нея много неща не са от значение, но виж за онова което е в нея, значенията още не са започнали. 

Казах някакъв безвкусен тъпизъм от рода, че разликата ни сега е само, че в мен има злокачествен тумор, а в нея развиващ се плод. Плодът на познанието и плода на живота. Тъпо беше, но исках да се усмихне. Май не разбра чувството ми за хумор. Казах и, че ще си тръгна още не следващият ден. Като оправим необходимите документи за собствеността. Изхвърлих транквилизаторите, а бутилката я отворих. На нея сипах само символично, колкото да се почувства, че черпи за новото си жилище.

Не вярваше. Искаше й се да ми издере очите, че се подигравам с нея и се опитвам да се възползвам от безпомощното й състояние. Въпреки това инстинктите я караха да се доверява. Казваха й да изчака преди да скочи и да разкъса и тя изчакваше. На другият ден се усмихваше, все повече заприличваше на жена, а не на вълчица. Жалко, бегълката като, че ли беше по-чаровна. Такива сме си мъжете, обичаме беззащитността. Каза ми, че мога да остана и в тази вечер. Много благодушно от нейна страна, но нямах такова намерение. Времето се беше оправило. Спомнях си за параклиса от детските си години. Там щях да прекарам добре. И аз като ранен или стар хищник, скрил се да не открие слабостта си. От какво се криеше, тя? Имаше ли някакво значение. В следващите дни въпроса съвсем престана да ме тревожи. Времето омагьосваше. Маеше ми се свят. Не чувствах болката и ме бяха изпълнили такива сили които не винаги изпълват и здрав човек на моята възраст. Започнах ремонта на параклиса. Заприлича на хубава отшелническа дупка. Вечерта слязох до града за продукти, за свещи, химикалки, хартия. Това щеше да ме заплесва. Имам си едно предчувствие което никога не ме е лъгало. Усещам признаци за настъпване на сезон в мен. Нещо вътре в мен като, че ли разлиства, топят се ледове, чуруликат забравени гласове, усещам прилива на топли вълни, думите стават различни опиянени са. Искат да ми разкажат нещо като, че ли са разказите на птичките напуснали ме по време на душевната ми зима. В общи линии такова ми е настроението преди да започна да пиша вдъхновено. Не мислих, че някога пак ще почувствам тръпката. Доста преди окончателната диагноза напълно я бях забравил, а днес отведнъж. Не можех да сбъркам…Драсках листовете с нелепици, задрасквах ги, мачках ги, палех ги, щях да подпаля още малко и параклиса и си повтарях ли повтарях, че не мога да сбъркам и ми се пише…Нищо не излизаше и на следващият и на по-следващият ден, а енергията и желанието ми не ме напушаха, докато накрая разбрах, че вдъхновението си е вдъхновение, но не и за писане. Беше ми хрумнала налудничавата мисъл, че искам да видя как ще изглежда дъщерята на Вълчицата когато порасне. Това беше абсурдно, но и забавно. Някогашният ми дом се намираше почти в гората. Между гората и града. Улиците за подрастващата щяха да са толкова познати колкото и горските пътеки. Защо ми хрумна, че ще е момиче. Не знам. Просто така ми хрумна и взех усърдно да се забавлявам с начинанието си. Ще и направя пътека. Такава каквато рано или късно ще открие. Тясна криволичеща пътека. Смятах на места да се губи, но да предизвиква любопитство. С какво не беше ми ясно, щях да реша по време на съграждането й. Пътеката щеше да е поставена до оградата на самият й дом. Откъм тази страна където започнат горите и само прескачайки оградата от това място човек може да попадне на пътеката. Човек който не живее в този дом няма как да достигне до нея. Нямаше да е точно до самата ограда, защото щеше твърде лесно да я открие, а това не биваше да стане преди да е пораснала. Пътечката щеше да лъкатуши нагоре, да се провира измежду дърветата докато накрая стигне до забравеният от всички параклис. Знаех, че няма да доживея да е видя пораснала, но мисълта тя да открие моето скривалище ме блазнеше. Възможно е скелетът ми да я сплаши, но най-вероятно няма да е останал вече и скелет от мен. Закупих си всички необходими сечива за да си проправя път сред дърветата. Не знам какви илюзии имах в началото, но било адски трудно да се отсече истинско дърво. Дори и когато бях здрав не съм го правил, а живеех до самата гора. Както и да е, полудял бях, вдъхновен бях и с по-налудничав план от всичките ми романи. По-безсмислен и някак по-желан за сърцето ми. Продължавах. Не се наложи да сека много дървета. Измежду тях открих достатъчно естествено разстояние за да се проправи пътека по него. Не се размина без това, но не беше чак толкова колкото очаквах.

Винаги е така. Пречките в началото все ни се струват повече, отколкото се оказват при реализацията. Оптимистично, пич, но нямаш много време. Имаш да омъкваш трева, храсталаци, всевъзможни тръни…

Това се оказа по-трудно. Всичко растеше отново зад мен. Отмъквах буренче поникваха сто, омъквах две никнеха хиляда. Заравях се в бурените. Разраних се целият. Ръцете повече боляха от раковите клетки, но не се давам лесно и това си е. Да не ми беше по-лесно пък като се борих с духовните си бурени и натрапчиви побъркани мисли насадени ми от ежедневието. Мъкнех, мъкнех паметта си, чистех я от всичко само и само да проправя нещо като пътека към себе си. Е, успях ли! Май нищо не успях, не знам, не съм сигурен, рано ми е още за такива дълбоки размишления. Сега трябва да мъкна и това е. Не може някакви буренчета да имат повече воля от мен. Неусетно неприятното чувство стана приятно. Исках да се докажа и това е. Съвсем забравих за малката и без друго нямаше да доживея да видя дали е открила пътеката ми. Дори не знаех дали наистна ще е момиче. Сега за мен беше да им докажа на тъпите бурени, че съм по-силен от тях. Хрумна ми да прибегна до отрови, но се отказах. Сърце не ми даваше да изсипвам химически торове сред дивата гора, а и това нямаше да е никаква победа. Мъкнех бурените, ръцете ми се подуха, заприличаха на червясали плодове, като че ли им бях нахлузил ръкавици от човешка плът. Неудобни, болезнени, слабо функционални. Болеше ги, но мъкнеха тръните. После влязоха в действие краката. Тъпнках ли тъпках пътеката. В това време ръцете ми зазравяваха, а краката ми се покриваха с мазоли. Докато почти вече не можех да ходя. Тогава запълзях и с чук трамбовах сантиметър по сантиметър пътеката. Мразя бавните неща с безкрай повторения. Водят до пълно затъпяване…Но разбрах, че отварят нещо в теб. Тръмбованите с чука на ежедневието мисли се пропукват от тях навън излиза нещо. Ако все пак доживея и видя малката ще и го кажа. Прекрасна метафора, защо нямам нещо под ръка да я запиша. Е, с чукчето ще я запечатам кодирана в самата земя. После засипвах пътеката с камъчета, но вече работата беше към края си и можех да гледам на нея по-творчески и да се забавлявам. Подбирах камъчетата харесвах си форми и цветове. Рисувах с камъчета абстракции, понякога укрепявах с тях някой мравуняк, понякога заради едно цветенце се налагаше да пренареждам метри и се ужасявах при мисълта, че накрая ще се наложи да обърна цялата пътека. Каква лудост ме беше обзела знаех точно толкова колкото от какво бяга Вълчицата, но едно беше ясно, че бях надскочил даденият ми от лекарите максимален срок и напълно забравих за болките. Преди застудяването заработих по параклиса. Вече това беше моят дом и трябваше да се погрижа, да не замръзна. Направих го уютен, оказа се достатъчно голям за да мога да пригодя огнище, да побера провизиите защото бе немислимо паднат ли снеговете да слизам редовно за храна. Заприлича на миниатюрна вила. Зимата пишех. В края й се наложи да изгоря записките. Дърветата бяха много сурови, температурата паднала много под нулата и за да не замръзна все някак си трябваше да разпаля огъня. Мислех си, че няма да се получи, но накрая клечките започнаха да пукат, покриха се с искри, спасителните огнени езичета запълзяха по тях, ту изтъняваха, ту оживяваха. Накрая огънят все пак пламна, но ръкописите ми си бяха отишли. Не тъжах много, нямах време. Пак трябваше да се боря с бурените. Растяха с нови сили. Изместваха чудноватата мозайка с която ги бях затиснал. Природата им се беше оказала по-силна от творчеството ми. 

Върховете им разместваха фантазиите ми от цветни камъчета, размесваха ги и вече не бяха толкова красиви. Не личеше да са редени от разумна ръка. И пак ги нареждах, вече различно. Сигурен съм по-умело отколкото предишните топли сезони. Стана ми любима украсата на тази пътека. Отадвна вече не мислих за близката смърт. Та тук изживях май много повече отколкото преди. За по-кратко време с много по-малко събития, срещи, лица, душевни перипетии, но по един друг начин много повече. Не знам кога повярвах, че мога да дочакам да видя порасналата. Вече бях сигурен, че ще е момиче. Цялата гора го чувстваше, а аз с нея. Възможно е майка й да й е разказала за странният човек който им е дал подслона. Дано не е била толкова неразумна. Това ще раздвижи въображението на момичето в неподходяща посока. Ще му мине през главата, че може и да открие онзи човек и ще тръгне да го търси из света, в реалните представи за живот, без да знае, че той е в гората, в реалността извън представата. 

Дано не й е казала. Не ми се вярва, тя е вълчица. Усетила е по-козината си, че няма да е удачно. 

Започнах да украсявам пътеката. Засаждах както диви, така и питомни цветя, грижих се колкото и природата и за едните и за другите. Смесваха се, получи се една чудата алея. Такава каквато трудно може да си представи човек, изобщо не може да си представи, а трябва да я създаде заедно с природата, заедно с природата на бурените и на раковите си клетки. Позволих на някои храсти да растат, просто за да маскират пътеката за всеки друг поглед. Спрях изобщо да говоря с хората. Знаех да пазарувам и да тегля пари от банковите си сметки по нови методи, но трудно разбирах какво става около мен. В последствие и това не правих. Гората ми даваше всичко. Зимата беше малко по-трудно, но като стар лисугер подушвах къде може да има плячка и отмъквах кокошка от някой кокошарник. 

В останалото време пишех по стените, над написаното пишех още, над написаното още и още, накрая рисувах орнаменти върху орнаментите и разбирах повече защото не разбирах нищо.

Имах си цел в живота и тя беше ясна.

Исках да я видя пораснала.

И ето, че чух стъпките й. Познах ги отдалеч. Станал съм не по-малък хищник и от майка й. Остри сетива си имам. Миришеше на нея. Вятърът духаше срещу мен и от далече ми донесе приятната вест. Добро приятелче е. Малко лекомислено и зимно време прави номера, но е приятелче.

Наистина много приличаше на нея.

-Кой си ти?

-Този който искаше да те види в параклиса си. 

-Ти си странен човек.

-Как е майка ти?

-Аз, такова. Аз не я познавам. Умряла е при раждане, отгледа ме баба.

-Чакай, чакай. Къде живееш?

-Тази пътека води до оградата.

Не разбирах нищо. Тя толкова приличаше на онази Вълчица.

-Знаеш ли как е изглеждала майка ти?

Извади снимката на около тридесет годишна руса жена. Това не беше жената която някога качих в колата. Заразпитвах я докато разбрах, че баба й е разказвала, че някога един странник намерил майка й по пътя и й завещал къщата. 

Не можех да повярвам като чух коя година е. Но я дочаках. Да, дочаках я. 



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email