суббота, 31 марта 2012 г.

Четири бенки



Да бе гадателка й предвистила, нямаше да й повярва.
Лекар, ако беше, да помисли, че е сбъркал диагнозата.
И да беше потвърдена, щеше да се подложи на нови изследвания, без да се тревожи, докато чака резултатите.

Чувстваше го, гонеше черните мисли. Искаше да се спаси от тях, наричаше ги параноични, влагаше цялата воля да ги прогони, подтискаха я, но и даваха сили да се превъзмогва, да не вярва в предчувствието, а в рационалното. В тревогата й нямаше нищо рационално, подобно птица вееше с крила, черна птица в тъмна доба, намираше си клонче същност сред ежедневието й, кацаше на него и го извиваше под тежестта си, свирукаше като нощна птица, гласът й я разсичаше, потъваше към костите, раздираше я отвътре, драскаше по здравите й мисли, а по тях като кръв потичаше изречението: “Махни бенката. Махни бенката. Махни бенката.”

Коя бенка, тя имаше четири.
Налудничава мисъл. Нелепа. Винаги ги е имала, от дете. Никога не се е тревожила за тях. Ако не й напомняха щеше да ги е забравила. Защо сега трябваше да я тревожат. Какво й става. Беше натоварена май напоследък.
"Махни бенката”-свирукаше совата.
Махни бенката”-свирукаше совата.
Пробуждаше се, наистина вън имаше сова. В парка ли, та това е в самият център на града. Как ли пък не, сова…
Коя бенка? Глупаво е. Трябваше да си поспи. Има още два безкрайни разкошни часа. Мъжът й прохъркваше.
"Махни…”
Махни…”
Стрескаше се. Бяха гумите на автобуса. Едва не падна. Пътуваше права.
Това е нелепо. Шантаво. Изгони думите, но тревогата продължи. Безмълвна. Неясна. Потискаща. Тъпата болка е най-неприятна. От острата премаляваш, затваря те в себе си, убива те, няма вече мисли, има само болка. Тъпата ти позволява да се движиш, дори да забравиш за нея, да свикнеш дотолкова, че да загубиш представа какво е бил живота преди да започне. Неусетно краде цвят след цвят от видимото. Мъкне го като пера. Опустошава го като есен. Душата заприличва на дом който постепено с последователност навяваща обреченост обеднява. Изчезнат първо картините, домакинските уреди остаряват, оредяват книгите, напукват се стъклата, стените се олющват, постелите се разкъсват, а под тях зейват прогнили дъски, после се разнася мириса на безнадеждност. Тревогата й приличаше на тъпата болка. Тя се движеше от работа до вкъщи, смееше се с приятелки,
подаряваше крайчица усмивка на значително по-млад колега обожател, не сериозно, не заради спорта, а за да си доказва, че е истинска, пиеше кафе и бира се по магазините, понякога се задържаше в музикалната книжарница и разглеждаше нотите, а от детство не свиреше, но и беше приятно, смееше се на безразборните хрумвания на малкия, дефектолозите казваха, че с годините говора му ще стане напълно нормален. Всичко приличаше на каквото си е било, но бавно, бавно усещаше, че е дистанцирана от него, сънуваше сякаш, а в този сън понякога почти наяве виждаше листо което се откъсва. Листо с четири тъмни петна. Спомняше си за бенките и пак забравяше и колелото се завърташе.
Направи си изследвания. Нарече си хипохондричка. Засмя се на глупоста си. Реши да лекува не бенки, а нерви. Нямаше злокачествени образувания. Просто бенки по рождение.
Все повече погледът и се спираше върху рекламите за козметични операции, за безболезнените премахвания. Разтърсваше глава. Нямаше никакъв смисъл. Всичко и си беше в мисленето й. Болест на мисълта.
Доста е ужасничка. Трябва да излекувам мисълта с мисъл. Кое трябва да си помисля първо? Или по-скоро трябва да забравя да мисля. Замаяваше и се свят, объркваше се. Стигаше до въображаемо дере, доста нелициприятно. Страховито, а вътре чувство за липса на всякакви ориентири. Лъхаше ужасяващо.
Това май не се лекува от само себе си, а трябва. Мисълта ще поболее и тялото.
Опита се да увеличи ежедневните обороти. Цигулка не посмя да си купи, но една хармоника си взе. Не й бяха необходими ноти. Качваше се на покрива и свиреше на гълъбите. Два дресира за беквокалисти. Своенравничеха и трябваше тя да съобразява своята мелодия с тяхната.
тяхната.
Разтвори и старите учебници. Безнадеждно остаряли. Изхвърли ги, защо още ги държеше. Смени си прическата. Настояваше тя винаги да шофира. Смени бирата с вино. Мислеше над плана си да се алкохолизира, но само се подсмихваше. Взе да сърфира из интернет. Четеше до премаляване, но гледаше да се събужда с усмивка. Имаше и малък флирт с младият интусиаст колега, но се спря точно преди да е започнало да не й харесва.
А бенките, макар и забравени, започнаха да я сърбят. Върна се мисълта. Тревогата беше още по-страшна. Не можеше да е случайно, опита всичко да ги забрави. Защо толкова дълго, вече мина повече от година, мислите й бяха свързани и се въртяха единствено около бенките.
бенките.
Та те бяха красиви.
"Махни бенката…”
Махни бенката…”
Коя?
Е, ще ги махна. Ако е кармичен дълг, ще го изпълня. Ако е болестна мисъл, ще я ампутирам. Ако е излишно, голяма работа. Защо още ги държа. Трябваше веднага да ги махна.
Замисли се. Знам, знам за какво ги държа. Страх ме е от по-големи страхове. Като ги отстраня, глупавата ми тревога ще се превърне в нещо друго. Ще ми се поиска да отсеча ръка или крак. Да, няма да махам бенките. Няма, те си ме пазят.
И отново продължаваше да се бори, докато разбра, че е безсмислено. Това не беше хипохондрия, приличаше, но не беше. Може би в бенките имаше съдбовен знак който трябваше да промени. Или трябваше просто да промени нещо независимо има ли съдбовност или не. Щом бенките я изкушаваха към нездраво мислене, ще ги отстрани.
Четирите ли?
Ще видя. Трябва да махна поне една.
Мислеше си, че ще е тази на прасеца. Тя не се виждаше и без друго.
Не разбра, защо отхвърли веднага мисълта. После си спомни, но първо се замисли за бенката на гърдата си.
Той вече и без друго не я целува.
А как я целуваше!
Умора, стрес. Може би аз съм виновна. Ако я махна, може и да го накарам, да ме целува и без бенка. Ще ме убие! Не, не заслужава такова наказание. Вината си е в мен, а и да не е в мен. Никаква смъртна присъда за капризът му да я целува. Хубав каприз е. Не, нея не.
Рамото. По нея си пропомняше, че е лято. Със слънчевите лъчи чувстваше й погледите. По рамото, по бенката.
Онази на бузата беше немислимо. Детето много я харесваше. Малко радости имаше с този говорен дефект.
А прасеца. Имаше чувство, че на нея стъпя. Някога и тя имаше дефект, стъпяше на криво, стъпалото и се килваше. Правеше го неусетно, а баща й забележеше ли, викаше просто: "бенчицата". И тя изправи крачето. Не разбра кога спря да чува зад гърба си "бенчицата". Вече отдавна беше забравила и гласа му.
Все пак ще махна тази на гърдата.
Отложи.
После реши да махне друга, защото той показа, че още обича бенката. Скоро щеше да настъпи лятото, а тя трябваше да усети, че е настъпило. Детето говореше по-глатко и се радваше много на тази на лицето й, а онази на прасеца й напомняше вече да изправи крака си, а какво е да бъдеш добър родител.
си, а какво е да бъдеш добър родител.
И до днес носи бенките без да съзнава, че са разположени като кръстен знак.


магически реализъм



еротична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email