четверг, 29 марта 2012 г.

Пръстът на съдбата

Както ряза ноктите си една сутрин забеляза, че има шест пръста. Размърда ги, вгледа се почти въпросително в тях. Ръката изглеждаше съвсем нормална. Беше си неговата и белега си беше негов. Старо изгаряне от детските години, от онази вечер когато си играеха със запален найлон и едно момче както го завъртя накапа ръката му. С годините се сви, промени очартанията си,
поникнаха й косъмчета които го маскираха донякъде, но белега си стоеше. Имаше си и тик, да го почесва когато е неспокоен, тогава се боеше да не се инфектира и не докосваше раната, детското му въображение рисуваше страховита картина на ампутирана ръка и отблъскващо чуканче. Докато заздравяваше кожата ужасно го сърбеше, но не можеше да я почеше. Страхът преборваше физическото желание. Страхуваше се на сън да не го направи, а после когато заздравя, имаше ли притеснения все чувстваше сърбеж сам. Отдавна не беше го сърбяла. Не помнеше колко. Времето се изнизваше бързо в последните месеци. Пръстите му си изглеждаха както винаги. Средният пръст от ляво имаше издутина, от химикалка, след толкова рапорти и счетоводни отчети, след несподелени стихове и любовни писма, всевъзможни драсканици в част и извън час, нелепости и какво ли още не, но не клевети и доноси. Подутината си остана, въпреки, че химикалката отдавна беше сменена с клавишите. Харесваше тази подутина и тя някога интимно го засърбяваше и му се искаше пак да напише любовно писмо, защото си беше старомоден и изповядваше, че любовното писмо трябва да е изписано с личният почерк и на хартия. Не го пращаше, но си измисляше чертите й. Изливаше се и мачкаше листа, чувстваше се като къпан и заспиваше бързо след това, но и оттока отдавна не беше го засърбявал. Познаваше ръката си, тя си беше неговата. Ръката съвършеното творение на Господ или природата, изразителката на личната воля, доста хилавата ръка с дълги пръсти като на пианистка, но сега имаше два показалеца. Изглеждаше съвсем нормално и в този си вид. Нищо чуждо не чувстваше в излишният си пръст, само някъде над далака се свиваше нещо от отвращение. 

Размърда пръстите. Всички бяха послушни. Не можеше да разбере кой от показалците е фалшив. 

Заудря клавиатурата и забеляза, че всичките пръсти си имаха своя функция, излишният също.

Кога ли е станало? 

Сигурно е скоро, но как толкова бързо е свикнал с един пръст в повече? Не, не е от скоро. Шестият пръст бе настигнал в уменията си останалите. Нищо чудно, че не му е направило впечатление. В последните месеци беше страшно зает. Почти не излизаше от къщи. С шефовете стигнаха до общото заключение, че в офиса само заема пространство и губи част от времето си. Имаше толкова работа, почти не ставаше от компютъра, а най-малко му хрумваше да погледне в пръстите си и да ги брои като дете. Пръстът сигурно в началото му е пречел, но твърде е бързал, за да разбере откъде идва чувството за дискомфорт и забавяне, а когато се е включил в работата на останалите без съмнение му е помагал. Спестявал му е сигурно по няколко секунди на час, а това не е малко погледнато в по-дълбок план. После беше твърде уморен, а пръстите свити докато държат ножа с който режат хляба или чашката кафе или цигара или каквото и да е било друго. Жените с които се срещаше явно не са наблюдателни, може точно излишният пръст да им е доставял по-голямо удоволствие, а той и без друго обичаше сумрака при интимното общуване. Имаше една която засмукваше пръстите му един по един, но е толкова далеч от ума, толкова нелепо е да се замислиш в такъв момент колко са пръстите на партньора. Ако ги беше преброила като детенце, сигурно щеше да изписка, очите й да се разширят, да преминат в близък план като във филм на ужаса преди да изкрещи и побегне от чудовището, но не…Не беше ги преброила, а той нейните. Имаше седем бенки на дясната гърда, приличаха на съзвездие, релефни пъпчици, не ги виждаше, но ги опипваше и знаеше, че са седем, но пръстите…Пръстите не беше се замислил колко са. И да бяха седем нямаше да забележи, виж ако бяха осем може би, но шест в никакъв случай. Щеше да премине незабелязано, както се е случило и с неговите когато е подавал парите на магазинерката в супермаркета, в аптеката, в павилиончето с вестници. А той забелязал ли беше колко пръста имаха тези които го обслужваха. 

И банкомата няма очи, за да види колко пръсти пъхат картата, но пък ръкавиците…

Станало е след края на зимата иначе при опит да си вкара пръстите щеше да направи откритието си. После си спомни, че в тази зима не се беше налагало да си слага ръкавици. Малко излизаше и ръката винаги в джоба. И цветарката ли не е забелязала? Тя нейните очи виждат всичко. От далеч го познаваше кога е влюбен и докато стигнеше до нея му беше приготвила букет който би си избрал. Но откога не е купувал букет? От кога не е виждал цветарката. 

Не може да не е забелязала. Беше странно създание. Понякога си мислеше, че не е човек. Толкова слаба и бледа, а красива по един необясним начин. Въпреки очите, толкова големи, че предаваха чувство за несъразмерност на цялото лице. Въпреки острите скули, болнавият вид, но беше привлекателна. Не можеше да си го обясни. Сигурно е забелязала, но тя е тактичен човек и мило същество. Няма да го запита, защо ти са шест пръста, забелязал ли си, че си различен днес, не ти ли са се подигравали в училище децата. Какво ли си е помислила?

Май затова имаше слабост към него. Като на различен към различен. 

Ами клюкарите от входа, та те го измерват от глава до пети, знаят по-добре отколкото самият той какви са му доходите, колко дава за цигари и пиене, даже е научавал и имената на момичета които не е запомнил как се казват. 

Полазиха го хладни тръпки по гърба. Помисли си, че всички имат по шест пръста и това е нормално. Част от човешката трансформация е, като вторичните полови белези и смяната на млечните зъби. За тези които не е настъпила е прикрита в строга тайна, а и очите им преди трансформацията не могат да забележат пръста на зрелостта. Настъпило е най-сетне изменението, сигурен беше, че е закъсняло и изобщо не искаше да бъде посветен в тайнството на това в което се беше превърнал. Призля му, в гърдите му се забунтува нещо. Прииска му се да си отреже пръста, да скочи от прозореца или да се разплаче като дете, дори очите му се насълзиха, но това беше, че стовари юмрука в стената си и ожули кокалчетата, а и те бяха шест. Не искаше да е това което се искаше от него, а искаше да е себе си и с петте си пръста с които беше свикнал. Какво означаваше този шести пръст?

Защо всички възрастни са го криели от него?

Сигурно е свързано с нещо което ще го шокира, представите му за света ще бъдат преобърнати. Но защо на всички произведения на изкуството, във всички архитипи ръцете са само с пет пръста. Ако това е белег на някаква зрялост, поне боговете и героизираните хора следваше да бъдат с по шест. Нима тайната е толкова съкровена, нима толкова трудно може да се сподели с тези които не са достигнали този етап на развитие…

Въображението му съвсем се отприщи. Кръстосваше стаята като вълк в клетка. Пръстът не му пречеше, но мразеше цялото си тяло. Чувстваше се като негов заложник и не разбираше какво ще е следващото действие на похитителя си. Сега е решил да го изненада с шест пръста, а после може да започне да му изниква и втора глава, помисли си и за полов орган, втурна се към банята и започна да повръща, струваше му се, че има два езика. Изплези се, пред огледалото, но очите му бяха насълзени и не беше сигурен какво вижда. Стисна го с ръка, с шестте си пръста, стори му се, че има нещо нередно. Не, езикът си беше един, но пръстите бяха шест. Пак повърна. 

“Сигурно расте нещо друго в мен. Второ същество. Разделям се…Това е глупост.”

Наля си малко водка. Поуспокои се. Безспорен факт беше само излишният пръст. Случват се необясними неща. Много необясними неща, ако толкова му пречи ще го отстрани хирургически, но пръста засега само му е помагал. Печелил му е време, работил е с него по-бързо, изпълнявало си е момчето съвестно задълженията, защо да го маха, дори има полза от него. Голяма полза. Не се знае дали не пести минути на час, това за ден прави часове, за година месеци. Фактически този пръст удължава живота му. Може да е следващ етап от еволюцията. Пак му се доповръща. 

Както и да се увещаваше и да се убеждаваше от ползата на шестият пръст самоотвращението нарастваше и дълбоко, много дълбоко в себе си, мислеше, че точно с този пръст ще дръпне спусъка.

След две чаши, не пиян, но строго дозирано упоен, излезе за да се вгледа в ръцете на хората. Проверяваше версията за невидимият пръст който изниква в определен етап при човешкото развитие. 

Беше захладняло, повечето от ръцете бяха в джобовете. Стори му се, че пръстите на една жена която бута количката са шест, но това можеше да е от водката. Хвана го със закъснение.

Краката му сами го заведоха до павилиона на цветарката. Беше затворен. Поразпита за нея, в близките магазинчета. Казаха му къде живее. Разбра, че в последните месеци боледувала и почти не излизала от дупката си. Настръхна докато слизаше в подземието в което живееше. Тръбите на парното отопление му заприличаха на черва на лакомо чудовище което погълне ли някого с години го преживя.

“Като нея…То си е така…Откога ли живее така…При това заболяване…Истинският проблем не ми е, че не гледам в ръката си когато режа ноктите си…”

Тръбите изкъркориха.

“Ако бях и подал ръка, щях да забележа, кога пръстите ми са станали шест. Толкова рядко го правя.”

Избиха очи на пиянски сантимент.

“Откога не съм подавал ръка, за да забележа колко са пръстите ми. Нямах време. На клавишите ми все им се искаше да имам повече пръсти, а времето пак и пак и пак не ми достигаше. Не знам, забелязала ли е. Сигурно сега ще ми каже кога се е случило това с мен. Тя е странен човек който забелязва обикновените човешки неща, а обикновените само се взираме в нещо си, в нещо си, може би необикновено. Няма да пия повече. ”

Започна да чука по вратата. Жената му отвори. Приличаше на призрак. Разкашля се, когато я прегърна…Беше приятелска прегръдка…За кураж…

Почувства, че премина нещо от него в нея. 

Извади остатъка от бутилката, сипаха си помалко. Говориха дълго. Не искаше да взема парите за лекарствата. Твърдеше, че има, но той настояваше. Накрая й каза:

“Винаги имаш подадената ми ръка.”

И я протегна с жеста да подсили смисъла на думите си.

Пръстите си бяха пет. 





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email