Воайорът

                                             Колаж: Elfi Elfida

Всяка вечер в единадесет часа бъркам във вълшебното си сандъче, имам го още от детство, но предметите в него са други, бинокъл имаше и тогава, но този е мощен, много мощен. Изпратил съм вече момичето, ако е имало такова, леглото може още да е топло, но не ме блазни. Нищо,
че е опито още от аромата на тази, която сега чака на спирката и мисли за мен или не мисли за мен, или вече таксито й е на път и иска да мисли за мен, или иска да не мисли за мен, или върви пешком, защото живее наблизо и изобщо няма никакво значение за мен какво си мисли, и изобщо не мисля в тези трепетни минути за нея, колкото и скоро да е била в прегръдките ми и да съм бил в прегръдките й. Даже не мисля за нищо, не съм на себе си и ръката ми държи бинокъла като фетиш сексуален, но и фетиш на езически обред за връзка с божественото. Страхува се да не го нарани, да не го стисне твърде силно, за да не напусне духа предмета или да го държи твърде слабо и той да падне да се строши. Знам, че бинокъла е удароустойчив, разработката му е за военни цели, използват го и пътуващи по екстремални маршрути, но сега ме е страх, че и с допир го наранявам, защото той ми е връзката с нея. По-действителната от тази, която съм галил в тялото си, която се е галила в моето, на чийто парфюм все още ухая и чиято пот още приятно ме щипе и вкусът на червилото й е по устните ми. Ако е нямало в тази вечер момиче и съм бил с приятели, ако е било някъде близо преди около половин час съм станал от масата, възможно е и да не съм допил водката си, преди не оставях недопита чаша, но когато пия на екс, погледът ми е по-разфокусиран и качеството на преживяването ми е по-лошо. Напоследък намалих и чашките, май прави впечатление. Ако сме запили някъде по-далече, още по-отдавна съм напуснал компанията, буди интерес вече тайната ми, правя, наистина колкото и да не ми се иска, правя впечатление, но не мога вече да скрия, че има нещо, не мога да замаскирам различното, не мога да не го покажа с поведение, не мисля, мисля си само за бинокъла, сигурно съм се изпукал с по нещо, я пред приятел, я пред някое от момичетата, така си мисля, не мога да бъда сигурен, трябва само да съм с бинокъла в единадесет, няма значение друго. Знам, че тя пак ще изпълнява ритуала си, знам, че е невъзможно да го пропусне, до най-малки детайли го знам, но не ми е скучен. Искам да се повтаря, искам да е същият, Господи, как искам да не мимолетно като всичко останало, понякога имам даже чувството, че спирам времето, но после разбирам, че пулсът ми си прави шеги или е спряла напълно мисълта ми. Каква мисъл, каква? Та аз не мисля, всичко е разпиляно. Облак африкански месоядни насекоми съм пръснати във въздуха, хаоси, гонят се и са се нахвърлили едно на друго. Това чувствам, това е тялото ми. Естествено е да не помни скорошната си гостенка, дали изобщо е имало или тази вечер е правил нещо друго. Точно в единадесет и две минути е започнала ритуала си. Седнала е пред огледалото, оттук прилича на призрачна, прокарва гребена по косата й, косата й е дълга, лее се до кръста, като лавина на много, много забавен кадър, мощна, тежка, изсипваща се със страховито великолепие по наклона, от чиято форма ми се замайва свят. Имам чувството, че ще я скърши, толкова е крехко тялото й. Всеки път си мисля, когато разплете строгия си кок и лавината се разпилее, че я виждам за последно и адреналинът ми е вдигнат като че ли очаквам тази лавина да се изсипе върху мен. Не издържам. Вън от себе си съм, от стъклото на перваза, птичите гласове вибрират по мен, виждам се отстрани, губя я от поглед, цял съм в поглед, който я гълта в себе си. Всеки път ми се струва, че все повече се огъва от тежестта на косата и скоро ще е нощта, в която ще ме напусне завинаги, но не искам да мисля за нея, избивам си мислите, закичвам ги на някое безчувствено място, несвързано нито с настояще, нито със спомени, закътано кътче в стаята или място на географската карта, на което няма да стъпя. Сега нощта е вечност.

Още я имам. Ще я имам през следващите два часа и четиридесет и пет минути. Реше се, гребенчето е дървено. И рамката на овалното огледало е дървена, майсторска дърворезба, листа и надничащи измежду тях дриади, няколко луни и гроздови салкъми. Между тях е тя.

Далеч, и не можеща да изпита вече насладите, обградили образа й в рамката. Може да си спомня за тях, сигурно си спомня, знам, че си спомня. Не може да ме привлича така, ако не ги е изпитала. Тя сигурно е над осемдесет, възможно е и деветдесет да е надскочила. Бръчките й са дълбоки, като че ли стигат до костите й, очите й блещукат на границата на мъртвотата, на която животът най-отчаяно се бори за себе си. Прилича на фигурка, издълбана от тебешир. Всеки момент ще се разпадне, но се движи. Едва-едва пристъпя и след като остави гребена, знам какво ще направи. Ще седне на старото канапе, ще дръпне с дясната си ръка чекмеджето под него. Там има книги. Има книги и в библиотеката в другата стая, но тя чете онези под канапето. Мисля си, че тези книги са били негови, тоест мои, защото аз не съм вече аз, а съм този, който е бил до нея и сега я наблюдава, взима си отпуска от онзи свят, на който се намира и я наблюдава използвайки очите ми. Не му се сърдя, нито се опитвам да изгоня стария демон, та той споделя с мен най-съкровеното, без в това да има извратеност, защото мислите ми са съвсем чисти, ако изпитвам желание към тялото й, то е да я хвана за ръка, когато сяда и когато се изправя или да целуна тази бяла ръка. С друга привлекателност ме кара да вземам бинокъла всяка вечер и да се лишавам от всичко друго, което можех да имам в тези часове. Не знам, не мога да си обясня точно. В тези часове имам чувството, че с нея съм изживял това, което е трябвало. Изживял съм го в пълнота, желанието е напуснало тялото, споделено е докрай с нея, тя го познава, помни и го е споделяла, нямаме никакви тайни, остарели сме заедно, като какъвто и да сме определяли живота сме го занесли като дете в раничка до място уютно и топло и вече няма за какво да се тревожим, каквото и да е било, отминало е. Още сме заедно и споделяме. Виждам я как чете, а тя знае, че нейният покоен съпруг я наблюдава от някъде. Знам, че книгите в библиотеката са нейните и общите, а тези под канапето са книгите, които е чел той. Сигурен съм, докато чете той не й липсва. Изписано е по лицето й всичко онова, което подсказва, че една жена има някого. Уморява се над книгата. Задрямва, но не може да пропусне останалото. Запалва кандилото на иконата. После отваря шкафа и вади албума. Знам, че гледа него, знам, че гледа мен. Знае, че я гледам макар да не знае откъде. Прошепва ми думи, които вече не мога да чуя, но мога да разбера.

После гаси лампата, а аз продължавам да вися като призрак и като крила, които бдят над нея. Много нежност има в обсебелия ме демон или нежността си е моя, а аз съм сантиментален фантазьор. Защо не, тази старица ме учи на обич.

Лягам и утешен заспивам, денят минава леко, защото знам, че вечерта тя ме чака.

Когато сестра ми се обади по телефона, преди още да сме си разменили обичайните любезности, преди да сме заговорили даже, още щом вдигнах слушалката с чувството, че ми се обажда тя, разбрах, че става въпрос за неприятности. Ужасно беше. Пак ги гонеха от квартирата. Искаше да го напуска. Казах й да не го прави. Още нищо не се знае, може и да стъпят на краката си. Молеше ме да им помогна с багажа. Не, не плачеше, но имаше нещо режещо в гласа й, нещо по-ужасно от плач. Разбира се, че щях да им помогна с багажа. Не ми се искаше да напуска съпруга си, не че беше китка, но кой ли е. Обичаха се, но живееха като вълци. Зима за зима, в скитане в житейската гора. Те и външно малко приличаха на вълци, диви, първични, симпатични, но не бяха хищни. За това не можеха ни да си намерят постоянна работа, ни да изкарат нещо прилично от продажба на картините си. В нас да ги прибера, не ставаше, отказваха. Съзнаваха, че ще е тясно. Каква ли по-голяма дупка от тази, в която живееха, щяха да намерят. Е, техен си проблем, аз трябваше само да им помогна с багажа. Какво можех да направя? Какво, по дяволите, можех?

Не си отговорих на този въпрос и когато влезнах в заложната къща и дълго се пазарях, докато получа цената, на която наистина си заслужаваше да се заложи бинокъла.

Въздъхнах, като излязох. Ясно беше като бял ден, че няма да мога да го освободя. И аз бях заборчал, но с тези пари щяха да запазят още месец квартирата и дано да продадат някоя картина.

Какво пък! Да не съм дете, а жената и без моите очи ще си продължи да е все тъй по своя начин красива.

През нощта изпих цяла бутилка в леглото, докато накрая по-скоро припаднах, отколкото заспах.

Не отидох на работа на другата сутрин. Направих се на болен и тъй като ми беше първото отсъствие от години, номерът ми мина.

Следобед малко опънах кожата, посъживих се. Пих само петдесет и изсипах остатъка от бутилката да не ме изкушава. Вълнувах се като при първа среща. Крайно време беше да се запозная със старата жена.

Измислях си хиляди истории, инкасатор, търговски пътник, даже намерих и достатъчно дефектни стоки които на мен ми бяха пробутвали. Отказах се, реших да импровизирам в последния момент. И се наложи, защото ми отвори млада жена. Грабна ме от пръв поглед, защото приличаше на нея и защото косата й също беше лавина, макар и кестенява лавина. Попитах я за старицата, казах й, че сигурно не помни, но преди години ми е дала пари на заем и не мога да си намеря място, без да й ги върна.

- Сигурно така е трябвало – рече кестенявата лавина - Не е било заем. Искала е да подари. Тя преди пет години почина.

- Чакай, чакай…Кой живее тук…

- Аз. Само аз. Съжалявам, но не се безпокойте, тя е желаела да си останат във вас, но щом и без друго сте дошли…Влезте, преди малко кафето стана.

магически реализъм