Археология на подсъзнателното: Пътеката към храма
Археология на подсъзнателното: Тричене
“Изведнъж притъмняваше. Разклащаше се всичко, гръбнакът му се превръщаше в мачта, а косите в знаме. Дробовете бяха платна, разкъсваха се, искаха да поемат попътен вятър, а не можеха да издържат напора на бурята. Чуваше се между мълниите звук от пращене, платната ли се късаха или гръбнака се трошеше. Люлееше се, губеше посока, носеше се по гребена на
сивота и мрак. Още се опитваше да се овладее, макар че не вярваше, че е способен. И губеше битката. Голо
помръкнало съзнание сред вълните на житейското море. Хванало се отчаяно за последният отломък от себе си…”
Прочетох текста без да дърпам листа от валяка на пишещата машина. Понякога го правих, колкото да го раздразня. Като, че ли не му правеше впечатление, дори когато драсках отдолу
бележка като на класна работа и за да е по-силен ефекта, използвах червен химикал. Този път ме натъжи. Цял ден се чувствах като героя му, тъмно ми беше пред очите и в гърдите ми беше тъмно и учрежденията бяха сумрачни, даже ми приличаха на лабиринти в подземие на храм за
жертвоприношения. Не ме очакваше нищо добро, виждаше се, но после се сетих за него или…нея. Не знам, не знам, какъв пол е. Не знам какво е и как не успявах и веднъж да го/я засека. Дебнал съм, понякога дни не съм излизал от къщи. Втурвал съм се при най-малкият шум от към таванските. Все намирах нещо преобърнато, понякога и остатъци от храна, а те като,
че ли бяха единственото доказателство, че в таванската ми не броди дух. В началото си помислих, че е някакъв скитник. Една нощ доста ме сплаши. Тръгнах да търся арбалета,
припомних си, че нямам арбалет, разсъних се и се засмях, но пак ме беше страх. Нямах даже и газов пистолет, а ако имах нямаше да имам куршуми, както в телефона нямах импулси, а в
хладилника бира, но виж намери се в шкафа малко хляб, намерих и неголяма бучка сирене. Е, нямаше да наситя нощният си глад, нито пък той да ме изяде. Хрумна ми, че горе на тавана, онзи може да е гладен. Не посмях да вляза, но оставих храната пред прага. Повече и не изскърца и преди зазоряване пак заспах. След обед се качих. Храната беше изядена, можеха и да са мишки, но до старата пишеща машина намерих листа с изписани главни букви:
“БЛАГОДАРЯ”.
Забравих за него/нея. И животът ми тръгна бързо, намерих нова работа, намери ме една стара любов, обръснах си брадата, тя си изруси косата, спечелих награда от телевизионно състезание, няколко мухлясали млади поетични опити се усмихнаха от страниците на местен седмичник, но не си въобразих нещо и не свалих пишещата машина от тавана, а оттам никакъв признак на живот. Старата ми любов ме напусна, новата ми работа остаря, а от тавана пак нищо което да ми напомни за някогашният гост. На косъм спасих дома си от една ипотека, отсреща се настани една комшийка, която нощно време правеше по-добре представления от всяко вариете. Без малко да пропиша стихове, пак. Вместо това продадох колата и си купих мотоциклет, по-добър начин за разтоварване от бездарната ми поезия, доста помишкувах
докато накрая намерих и нацистка каска, нарисувах й един огромен кърлеж, и с нея карах хвърлящото като храчки масло старо БМВ. Не, изобщо не предполагах, че си е падала по
мотори. Имаше дни в които забравях кога гледам от прозореца си кога срещу прозореца си. Една сутрин ми стана тъжно, че от прозореца ми има какво да се види, а зад прозореца ми
не. Пак бях пуснал брада, мама се разболя, намерих и подходящ лекар, но трудно щеше да ходи. Седмица след това баща ми, здрав и намусен като брадато домашно животно почина. Учудващо, но дори не беше пил. Бях свидетел и на един уличен обир, стана почти пред очите ми. За малко да хвана крадеца за шлифера, миришеше на пор. Старата любов пращаше нови сигнали, но се чудих. Малко по-късно комшийката ми изчезна както се беше появила като, че ли не от земята. Видях обявена къщата й за продан. Нищо не ми намекна. Мълчалива беше, но винаги си е била такава.
Усъмних се даже и в името й. Малкото неща които беше казала за миналото си ми се струваха противоречиви, а и цялата беше едно голямо противоречие. Много време ми трябваше
докато разбера, че когато изпадне в онова състояние, в което ме заразяваше със смеха си и двамата ни заболяваха коремите, лицата ни бяха в сълзи от смях и ме поглъщаше забрава, тогава всъщност й е най-тъжно. Държеше се откровено освободено, понякога дори вулгарно, а само аз, единствен общувах с нея. Нещо криеше, така и не научих какво. Смених каската си с руска, пътувах още повече, все се надявах някъде да е зърна. Припознавах се, запознавах
се, някога даже се получаваше нещо. Нея така не видях.
Понякога си мисля, че тя е на тавана ми и прави фокуса с пишещата машина, но не мога да си обясня как се дематериализира. Заставал съм пред вратата, засичал съм пет минути в които пишещата машина трака, а когато рязко отворя вратата в таванската няма никой. Капандура има и не се затваря, но такава бързина изглежда невъзможна. Добре, че е капандурата за да има откъде да излезе необяснимото. Винаги и във всяко нещо човек трябва да си има капандура за да си обяснява как изчезват нещата от живота му, като вдъхновението за писането, жената с неясното име и времето в което не е разбрал, че я обича, а и самият живот също изчезва през своите собствени капандури, широки пръсти, широко разперени мечти, устни прегръдки. Мина ми през ума, че трябва да поправя капака, но бързо разбрах, че за нищо на света няма да го сторя. Трябва да има капандури.
Вече ни си пусках брада, защото се прошарваше и заприличвах на Дадо Коледа, с новоотпраното ми шкембе, не знам откога се превързах толкова към пържените картофи, но бирата спрях. Веднъж бях в клиника за алкохолици. Даже имах инжектиран и еспирал. Продадох и мотоциклета си за да не направя някой ден някоя беля. Руската каска обаче си я
запазих, заради червилата, покрита е цялата с устни, от различни краища на страната. Всяко червило е като етикетче на градче, помня всяко петънце от къде е. Сложих си я една
вечер от скука и май пак се замислих за изчезналата. Вече кой знае защо в себе си я наричах Вълчицата. Няма значение.
Стоях си с каската и не си спомнях какво червило си слагаше когато чух тропането, а после металното кълване на пишещата ми машина.
Спомних си за арбалета, за първата нощ когато пришълеца ме сплаши. С това и изтеклите години. Той тракаше ли, тракаше на пишещата машина. Не исках да го безпокоя. По мелодията
разбирах, че е вдъхновен. Напомняше на барабанчета, на засилващ се дъжд, на кастанети, дъждът се засили, унесе ме. В един момент му завидях. Искаше ми се да отида и да му
разкажа за пътешествията си през тези години, за двете катастрофи и за всяко червило поимено. И какво…След като съм забравил какво червило имаше Вълчицата. Но тогава носих
на каската си кърлеж. Утре сутринта ще му кажа да си върви, но сега нека да си пише, като му се пише.
Не го намерих, но на валяка имаше наполовина изписан лист и още десетки смачкани по земята. Разтворих няколко от книжните топки, а текстът беше един и същ. Тъжно звучеше и
ми се струваше, че няма какво повече да каже, а всичко е толкова незавършено. Защо си е тръгнал? Да точно, затова, че е имало нещо незавършено. Едва ли предполага, че съм
същият скитник като него. Да имам си тези тавански стаи над главата, но изреченията които прочетох тогава звучаха като написани от мен. Натъжи ме вида на капандурата от която влизаха ситни капчици дъжд, а над него небето като прогизнал стар пешкир. Сигурно е гладен, помислих си пак като първият път, и му е студено. Не мислих, че ще се появи по-късно, но пак се случи. Точно както предишната вечер.
Мислех си, за неговият глад, а аз чувствах. Един такъв, фалшив, нощен глад и завит с всички одеала чувствах студ, а на мотора никога не ми е било студено. Втурнах се по стълбите, но стигнах твърде късно. Все така се случваше.
После започвах да го дебна. Стоях с дни в таванската, а той не се появяваше. Скрих веднъж пишещата машина, но ми стана тежко и след няколко нощи пак му я занесох. Дебнех го пред
вратата, подкупвах го с кафе и бира, зачуквал съм и пак съм разбивал капандурата. Оглеждах като Шерлок Холмс следите, а не разбирах и не разбирах нищо повече от това което знаех и
в началото. Че е скитник, че си приличаме. Продължавах да дебна и да си представям по хиляди начини как се запознавам, да го виждам в хиляди хипотетични лица. Остарял учен, прошарилата се Вълчица, неуспял писател, малоумник който лекува по този начин влечението си към опасни за здравето пороци, одухотворен особняк, известен поет за който от дълго време не се е чуло нищо, монах дал обет сам да създаде манастира си по свое виждане и подобие за
общуване с бог, несмилаем откачалка, уличен хулиган с две лица, пощурял от скуката мъж на средна възраст, който живее с мечтата, че някоя нощ в него ще се озове духа на Хемингуей, човек който в останалото време пише доноси, а сега се крие от съвестта си…
Сега осъзнах, че съм се преструвал пред себе си, че съм се самозалъгвал, че винаги съм му давал възможност да избяга.
Не исках да го видя, както не исках мен да ме видят в истинското ми жалко положение, дълбоко в душата ми, закътан в таванската й с отворената капандура. Както аз не желаех да се открия такъв и търсех изход, търсих следващото изречение, и повтарях старите си мисли, той, пишеше с години един и същ текст:
“Изведнъж притъмняваше. Разклащаше се всичко, гръбнакът му се превръщаше в мачта, а косите в знаме. Дробовете бяха платна, разкъсваха се, искаха да поемат попътен вятър, а не
можеха да издържат напора на бурята. Чуваше се между мълниите звук от пращене, платната ли се късаха или гръбнака се трошеше. Люлееше се, губеше посока, носеше се по гребена на сивота и мрак. Още се опитваше да се овладее, макар че не вярваше, че е способен. И губеше битката. Голо помръкнало съзнание сред вълните на житейското море. Хванало се отчаяно за последният отломък от себе си…”
На сутринта след всяка от появите му със свито сърце се надявах, да прочета изречението, спасителното и за мен, което ще отвори и моите очи.
Не издържах и го написах:
“Иди си!”
И той повече не се появи. Първите нощи ми липсваше, докато накрая започнах да пиша сам. Спрях се на мъртвата точка, взех си дълбоко дъх и продължих….
По листа и изобщо…
Нищо особено, забравям и дните и написаното, но едно изречение си помня:
“В последният отломък от себе си, намери бряг който иначе не
съществува.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар