петък, 30 март 2012 г.

Сенки







Шишенцето с грима който щеше да ми даде всичко, стоеше на тоалетката. Разорих се за да го имам. Как се снабдих с него, не ме питайте, достатъчно е да кажа, че струва много, много скъпо, малцина знаят за него, повечето мислят, че е легенда, скрита реклама на по-прозаична, но също скъпо струваща козметика, а доставката му, че дори и използването му могат да минат за
углавно престъпление
Най-лесно е да се нарече вълшебен, тази дума обобщава всичко от интимните ласки на умела истеричка, до вдъхновената нощ на шизофреничен композитор, обаянието на розите и вишнята и вкусът на широко рекламирани продукти.
Не е отвара на вещица с гнезда на нощни птици в косите и змии в ръкавите, нито е добит в колбите на средновековен алхимик в замък сред светкавици и гарвани.
Химийка, най-обикновена химийка която имаше поразителни ефекти. Две – три безумки са го използвали преди мен и са предизвикали фурор в седмицата до избледняването на грима, последствията не е знаела само първата, опитното зайче което още не слиза от рекламните билбордове и жълтите рубрики, а на останалите е било ясно, че ще ослепеят. 
И след това очите им оставаха изключителни. Дори като мъртви украшения, смея да кажа бяха къде, къде по-красиви. Брилянтите виждат, ли. Сами не могат да се насладят на красотата си, опияняват изкривяват зрителното към себе си, изяждат всичко друго видимо, заслепяват и по-стойностният блясък около себе си, но не виждат. И брилянтите и очите след използването на очните сенки за които говоря. 
Почти безцветни са, ефекта се придобива по друг начин. Не знам точно какъв е, въздействието им е необяснимо, може да отделят слаб аромат или светлина извън диапазона на човешкото зрение или попиват под кожата и стигат до очите за да ги превърнат в пленителните  скъпоценни камъни. Разбрах, че в началото започваш да виждаш по-добре, забелязваш неща които допреди това са убягвали от погледа, попадаш в изненадващ свят, изпълнен си с удивление и чувстваш прилив на нов живот, като прероден в собственото си тяло, но не е чувството като при алкохолно опиянение, наркотично въздействие, душ, добър секс или добро наспиване, а нещо далеч по-приятно и провокиращо недостъпни до преди това размишления. Цветовете са по-преситени, плътни, красноречиви. Формите значително по-емоционални наследили голяма част от характера на сътворилото ги движение. Всяка форма освободена от тиранията на останалите, но в същото време по един чудат, влюбен начин взаимодействаща си с останалите. Перспективите са увеличили стереоскопичността си. Забелязват се и неидентифицирани необясними неща. Прилича малко на халюцинация, но не е. Смятам, че това е първа крачка към очи от следващо поколение. После следва отслабването, зрението спада до обичайното, задържа се с часове. Разочарованието, че е изгубен онзи виденият за кратко свят е твърде краткотрайно защото следва по-голямото. Зрението продължава да отслабва и се стига до пълна слепота, а очите стават все по-красиви и по-красиви. 
Вълшебството е продукт на голяма корпорация и бързо се потули. Неизвестен брой шишенца обаче щъкат насам-натам и доста шарлатани забогатяха и съвсем оредя броят на сектата от вярващите във вълшебният грим. Пак го нарекох вълшебен. Просто няма подходяща дума.
Честно казано не вярвам и в промяната на зрението, за която дочух. Казах, че това са очи от ново поколение, защото ми се струва, че някой ден очите ще виждат по друг начин. Светът ще бъде толкова систематизиран и съхранен между точката и нулата, че няма да имаме за какво толкова да се кокорим. Необходимото ще преминава по имплантираните процесорчета. Но това са си мои едни такива, как да ги нарека, черногледи фантазии и нямат общо нито с грима, нито с недоверието ми, че отваря някакви неподозирани възможности на зрението. Ясно е, че превръща очите в най-желаните, че след известно време те престават да виждат и че едно такова шишенце е пред мен и смятам да го използвам.
Не, да стана звезда, каквато беше причината да го използват тези които знаеха какво жертват.
Не и да се докопам до някой мъж от хай-лайфа. 
Не и за това, да придобия най-скъпият накит, за който ще платя с образите от цял свят, а защото исках да го погреба подобаващо.
Да, исках повече да не видя нищо след онази усмивка, в онзи следобед, преди два месеца и четири дни когато той като амурче от картичка заподскача с детският си лък към парка.
Докато траеше издирването не преставах да го виждам, не преставам да го виждам и сега, но образът му започна да се разтваря. Стана прозрачен през тялото му се виждат страховитите храсти в парка. Защо го пуснах. Можех ли да го спра. Можех ли да го спирам цял живот. Все се питам, а той леко е обърнат към мен и казва нещо, но вятъра е силен и духа срещу него, думите му не стигат до мен, макар да не съм много близо.
“Къде ти бяха очите!”-не свекърва ми не е лоша жена, питам се и аз това. Къде бяха наистина. Трябваше да видя още тогава, че тялото му става прозрачно. Не може в такива моменти майката да не вижда повече. Все с нещо световният промисъл трябва да й подскаже какво ще се случи. Трябваше да видя през тялото му, че храстите са враждебни. 
Къде бяха наистина очите ми. Можеха ли изобщо да видят във времето напред. Сега исках да ги фиксирам в онзи момент. Повече никога да не се отделят от онзи решителен момент. Детето ми трябваше да остане фотографирано в мига в който ми казва, доскоро, за последен път. Така щях да имам време да размисля, можех ли да видя или не тогава, повече от това което съм видяла и ми се е сторило безопасно. Щях да проследявам сцената ден и нощ, през кошмар и пролетна умора, през утаена апатия и незримо пладне, през някоя друга болежка и вкусът на кафето, на фона на хитовете които щяха да излизат през следващите години и на рефрените на проточеният живот. Очите ми щяха да променят живота си, щяха да омагьосат някого който не ми пука за миналото ми, а на мен не ми пука особено за него, но щях да му подаря накита без да знае историята на двата скъпоценни камъка. Те щяха да си се взират в дълбоко погребаният под кристалната им повърхност истински живот. По тях щяха да карат шейни далечните заснежени върхове, да се приплъзват размазаните от скоростта дървета, да подскачат слънчеви зайчета, играят сенките на духнатите от вятъра завеси, да цъфтят клонките, всичко онова което трябваше да види и амурчето.
Отворих шишенцето когато телефонът иззвъня. Съпругът ми. Драйфаше ми се от малодушието, а той цивреше като скопено котенце. Разкайваше се, ама така се разкайваше, че трябваше да го успокоявам. Разбрах, че са намерили хлапето. Вече е вън от опасност, държало се адекватно. Разказвало много, не не е станало жертва на извратеняк, някакъв откачен дядо го сбъркал с внучето си което крал от снаха си преди двадесет години, заприличало му и забравил, че това се е случило вече веднъж, доста отдавна и пак го направил. Позабавлявал детето ни, обиколили и страната, от влак на влак, от автобус, че даже и на кораб, накрая обаче доста го сплашил като получил сърдечен удар. 
“Искам да те видя, скъпа! Искам…Съжалявам…Искам да те видя…”
Не му казах, че аз не искам да го видя.
“И детето ще иска да ни види, да ни види заедно.”
Сигурно да ни види и щастливи. Какво ще си помисли като види, че в очите на майка му има разочарование от живота. Малките амурчета виждат такива неща. 
“Искам да те видя…”-продължаваше да циври лигльото и аз исках да видя детето си, но не и да види израза в очите ми, а те бяха твърде разочаровани от баща му.
Сложих сенките. Запечатах завинаги щастливото амурче под клепачите си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email