Стига си се чудил, тези последните сто грама бяха от мен. Хубавкото момиче от ъгъла. Какво предпочиташ да съм някой пияница с набола брада и мазно около устните, дъх на чесън и овчи поглед. Забавен си ми и сладък и как така се случва да ти се пие, а да нямаш пари да си поръчаш още едно, а? Хайде, не се комплексирай, шегувах се. Сладък си, не ти се свалям. Не съм оттук, ти също. Познава се по това как си седнал. Влакът ми е след час. Къде отивам ли? Не знам, да търся
отговори. Само на двадесет и една съм. Живях в едно планинско градче, рядко съм го напущала, но сега. Преди да получа отговора няма да се върна пак. За какво ли? За живота и смъртта, за любовта, за истината, не ми се смей. Хич не е смешно, сериозно ти говоря и не съм пияна, още. Добре, ще ти разкажа, а ти ми дай отговора.
Имало едно време, един човек който тъй обичал съпругата си, че когато тя починала при раждането, ръката му се парализирала. Дясната ръка. Давал мило и драго за подрастващото си момиче. Трудно му било. Много трудно. Помагала му една съседка и още една любовница в отглеждането на детето, но на младият баща не му трябвали временни майки за детето, а такава каквато ще е като истинската и една вечер наистина е видял. Същата като изгубената. Очи свежи като кипариси, ръце изящни като източни орнаменти, глас плътен като топъл вятър над спокойно езеро, ненадейно появила се като сън, страстна, очарователна и интелигентна, с известна прилика с покойната, нещо в характера или нещо в излъчването или просто по същият начин запълваше празнината, но той разбра, че това ще е тя. Тази която ще бъде майка на детето и всичко онова което младоженката не е успяла да му даде.
И ето, че тя се съгласила. Обикнала го въпреки недъга му, дори не го забелязвала, но трудно му било с него да се грижи за една млада жена и за една подрастваща дъщеря. Основните поминъци в градчето са свързани с две здрави ръце. Той и с една се справял добре, но все му се струвало, че не е достатъчно добре. Започнали угризенията, търсенията на изход, сменянето на работните места и охладняването в отношенията му с новата съпруга, започнал и да пие, но това не е същественото, даже е маловажно в историята която ти разказвам.
Лекарите не давали много надежди. Нещо необяснимо и нетрадиционно имало в парализа му, свързано с тежкото изживяване, с душевната болка. Не знам, не знам точно диагнозите. Така и не ги научих, но медицината се оказала неспособна. Народните лечители също. В нашият край има много. Природата ни е дала какви ли не билки и лекове. Чувала съм за някои, че и мъртъвци възкресяват. Това разбира се са приказки и ала бала, но наистина има хора с доказани качества. Не успели обаче да му помогнат и те и веднъж той решил да се излекува сам.
И в крайна сметка го стори.
Трябва да пийна малко, гърлото съвсем ми пресъхна, а и…Та така, пропуснах да спомена, че момичето също не беше в блестящо здрава. Беше диабетичка. Живееше с инсулин.
Имаха вила. На десетина километра от градчето. Нагоре край местността: “Бели страдания”. Има пропаст, а тя е от другата страна на пропастта и трябва да се мине по въжен мост.
Валеше и сняг. Не много, но в планината винаги може да натрупа. Непредвидимо е. Съпругата не знаеше, че е там с шест годишната. Момиченцето мислеше, че всичко е игра. То си и беше игра. Една зловеща, зловеща игра със съдбата, изпитание на Господа, действията на един безрасъден родител или влюбен до дъното на душата си съпруг и баща. Не знам, не мога да го преценя. Затова съм тръгнала. Искам да разбера отговора. Да открия някъде другаде сходна история, хора които са преживели нещо подобно или самото пътуване да ми даде отговор.
Казах вече, че до града има десет километра. Цели десет километра, а и шест годишно дете няма да се оправи дори километрите да са по-малко и при положение, че не вали сняг. Изобщо беше премислил като, че ли всичко така, че да няма никаква възможност да стигне само до някъде, да изпълни целта си само отчасти. Всичко или нищо.
За малката играта вече беше започнала, тя мина подскачайки по моста. Пропастта би трябвало да уплаши дете, повече от двадесет метрова е, а под нея, зъби, зъби, има и един водопад, по-скоро зловещ отколкото красив, напомня на дяволски език който се стича в преизподнята, а растителността гълта образа на реката в дъното. Тя обаче беше преминавала по моста неведнъж и не предполагаше колко е реална опасността този път.
Трябва да го разбереш. Той беше един много способен дърводелец, строител също, боядисваше прекрасно, какво говоря той рисуваше и само с трион и чук правеше все едно дърворезба. Самоук архитект и художник, такъв е бил и баща му и чичо му и дядо му. Умееше да прави още много други неща. Ловуваше, а после сам подготвяше така дивеча, че нямаше вегетарианец който да не се изкуси да опита. Като младеж е имал хоби да поправя и часовници, правил е и нещо като скулптора от скали. Накратко нямаше нещо което да не са можели някога двете му ръце, а сега имаше две жени за които не можеше да се грижи с тях. Възприемал е болестта си като проклятие, като признак на слабост, като нещо което трябва да преодолее, а ако не го стори и без друго няма да е жив.
Пак трябва да пийна. Наздраве. Момичето вече е било на другият бряг и е очаквало таткото да мине когато той с подвижната ръка си е пришивал джобовете, така че да не може да пъхне нищо в тях. Снегът вече е покривал моста. Плъзгало е, много е плъзгало появил се и вятър, а той не бързал. Смрачавало се е и момичето вече се молило на баща си да побърза, но той е искал моста да стане още по-хлъзгав, а вятъра по-силен. Следял е в предишните дни синоптичните прогнози.
И оттук нататък забавното свършва. Прешил и пазвата си, така че и в нея да не може да пъхне нищо. Сменил обувките си с по-хлъзгави и с поставени специално за случая дълги близо метър връзки които дори не завързал.
Вече било тъмно. Единствено неизключените фарове на колата осветявали моста, когато той викнал на момичето.
“Когато ти кажа, разлюлей моста, скачаш като маймунка на въжетата и започваш да го люлееш…”
И тръгнал по моста. Веднага се плъзнал, но се задържал на крака. В лявата си ръка държал пакетчето с инсулина на момичето. Никъде другаде не можел да го пъхне. Всичко било зашито, по тялото му. После, често е разказвал, че след втората крачка едва не се отказал, но точно тогава се препънал и да запази равновесие направил три или четири крачки напред, подхлъзнал се, подпрял се с рамо на едно от въжетата и му се сторило, че напред да продължи е далеч по-лесно.
И използвал енерцията. Плъзнал се повторно и излетял към другото въже. Блъснал се в него и едва не изпуснал лекарствата на момичето, а то още не разбирало, че заради ръката си той рискува и живота на двамата. За нищо на света не би изпуснал лекарствата, за нищо, но излети ли в пропастта ефекта пак ще е същият. Момичето пак няма да получи спасителните си лекарства, а и няма как да се прибера обратно. Връзката от десният крак оплитала левият, връзката на левият оплитала десният, а той още крачка и още…По средата на моста изкрещял на момичето.
“Разлюлей моста!”
Тя му имала доверие. Странно й се струвало поведението му, но разклатила моста и пак си помислила, че е само игра.
От този момент нататък, казва, не помнил. На няколко пъти му се сторило, че пропастта го поглъща, че е изпуснал лекарствата, че върви назад, а не напред, че сънува кошмар и не е извършил безумието. Падал е на моста и се е изправял, за да се спъне отново на връзките си. Пак се изправял, докато в един момент се опомнил, че се държи за въжето. Стискал здраво въжето с пръсти. Първо си помислил, че е изпуснал инсулина, но осъзнал, че е стиснал въжето със здравата си ръка…
Трябва да пийна пак…
Животът им се променил. Семейното щастие разцъфтяло…
Наздраве.
Наскоро научих историята и трябваше да тръгна. Малко трябва да попътувам.
Не, не съм момичето. Аз съм нейната дъщеря. Откакто ми разказа, изпитвам странно усещане като се здрависам с дядо. Имам чувството, че вися над пропастта.
Изтръпвам цялата. Виждам пропастта под себе си. Трудно ми е да се здрависвам с дядо.
Наистина, наистина трябва да си отговоря на много неща.
любовна и еротична психо - драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар