Едно щастливо запознанство

                                               Колаж: Elfi Elfida


Карах Росинант с двеста и десет, с толкова е летяла и тя. Без да знаем един за друг, всеки с бягството си. Аз от нещо неясно което ме следваше по-петите, тя от нещо което чувстваше, че я обсебило. Също не й беше ясно. Опиянявала се е от скоростта, опиянявах се от скоростта.
Спомням си стоповете на колата пред мен. Смрачаваше се и не познах каква е колата, дори не бях сигурен дали е черна, заприличала ми е на катафалка за миг, но миг по-късно бях забравил в следващият си припомних. Същата е била колата и пред нея. Тъмна неподобаваща катафалка, движеща се с голяма, но не чак толкова голяма скорост, че да не се наложи изпреварването. Тя беше семейна, аз не. Не бягаше от семейството си, скоростта която поддържаше в живота си беше достатъчно висока, че да се връща винаги навреме. Опитваше се да си обясни точно от какво бяга. Накрая стигна до образа на ципата, на атомната обвивка по която се движи като електрон без да успее да излезе навън. Стори и се несполучливо. Напрегна мисълта си, докрай, така както пришпорваше мотоциклета си, стигна за мигновения до предела й, готвеше се да разкъса мисълта си. Да се роди от мисълта си, изскочи вън от нея където това от което бягаше щеше да бъде обяснимо. Миризмата на улиците около дома й отдавна вече не я приспивали, вече не сънувала наркотичният сън на ежедневието. Не я разбирах, никога не съм имал подобни сънища. Моите си бяха сиви, спиртосвах ги понякога и цветовете ставаха преситени, но бързо достигах границата в която можех да възприема пъстротата и отново всичко посивяваше. И да си призная, тогава ми се струваше, че това от което бягам е зад гърба ми. Не беше камион като във филма на Спилбърг, по-скоро валяк който не спеше. Глупав, последователен, неуморен. Преобразяваше се в много неща. Коридори и счупени крушки на улични лампи край опикани стени. Цех за фалшиви бандероли и хора без минало. Хлебарката в любимата ми квартира. Страхът ми от вродената сърдечна недостатъчност. Сигурно и страхът от душевната ми недостатъчност. Всичко това беше валяка. Вървеше след мен. Бавно, но упорито. Всеки път когато заспивах, когато сядах на чашка, когато забравях във влюбена нега, че той е по-петите ми, когато се храних и си правих кафе или пък го пиех в тихо или не толкова тихо бистро, когато се веселях с познати или копнеех с приятели, когато се суетях и когато мислих, когато хладно пресмятах житейски ходове и когато вземах решения които не изпълнявах валяка бавно се приближаваше към мен. Приемаше какви ли не други чудати образи. Стягащи душата обкръжения, слабост при общуването, боязън и от самотата и от това да се разделя с нея, грозни стълбища, картонени кутии пред входа в които мърдаха нещо като живи същества, някога даже са имали и човешки лица. Превръщаше се и в мазни физиономии, на които виждах в огледалото, че започвам да заприличвам. В празни очи и празнодумие. Рекламни сънища, свалени незаконно от популярен телевизионен канал и излъчени без лиценз и плащане на авторски права в пространство в което не би следвало да бъдат излъчвани при тези условия. Всевъзможни глупости и полуграмотни проповеди. Състояния на безсилие и липса на вятърни мелници. Да, имах си моят Росинант, имах си го от юношеството, поправях го, грижих се за него, доста неща смених и се превърна от купена на втора ръка кранта в доста екзотичен и почти расов кон. Имах си мотоциклета, но изчезналите вятърни мелници също бяха материал и тяло на валяка. Материал и тяло на валяка бяха и думите на Чипоноска, “Романтизма е състояние на духа, не и самият живот, превърнеш ли го в живот, губиш романтизма. Погубен си, скъпи! Няма да се погубвам, разбираш ли ме, добре…”. Обичах я, а правотата й беше тяло и материя на валяка. Не спеше и когато бях гладен, не се хранеше когато спях, не се веселеше, нито спираше да обърше потта си и да види къде е стигнал, нито сядаше уморен за да събере сили или напълно обезсилен, докато от нечовешки недра изтръгне горивото за нечовешките си сили, не се разсейваше с доверия, не се отегчаваше и не гледаше след скапващ ден телевизия, не преживяше виденията си при разсънване, не се стискаше задъхан за гърдите. С каквато и скорост да летях, той ме доближаваше. 

Все пак доста щях да го поизмъча. Обичах високата скорост, а това, че му развалям настроението ме изпълваше със сили. И така до тази нощ.

Тя нямаше зад себе си валяк. При нея беше различно. Искаше да сподели несподелимото, да вкуси амброзия, да пипне перото на ангел и да усети присъствието на бурята в гърдите си, да я овладее дори. Познаваше законите по които се движеше, заръките на разумното които изпълняваше, съгласията между емоционалното и приемливо човешкото. Искаше да излезе от този свят, само за да види какво е да бъдеш гол и удрян от хладните дъждовни струи.

И двамата обичахме високите скорости.

Не се познавахме и нямаше как да си нарочим среща. Не знаехме и един за друг. Не си бяхме виждали снимки по интернет страници или списания, не бяхме чули един за друг от приятели и дори скоростите ни нямаха нищо общо, освен това, че бяха еднакви и насрещни.

Една стотна от секундата щеше да ни размине завинаги и да обезсмисли пътуването ни. Ако някъде аз или тя беше забавила или ако някой от двама ни беше натиснал по-нервно газта, ако беше пробягало животинче или дори сянка на животинче пред мотора на който и да е от нас, ако съвсем леко в последният момент бях сменил посоката си или тя бе го сторила, нищо нямаше да се случи. Просто всичко щеше да свърши със статистика на един нещастен случай. С два трупа. 

А ако не се бяхме опитали да изпреварим катафалките пред себе си, нямаше да има дори и нещастен случай, а все щяхме да следваме стоповете на катафалката си. Често се случва. Често. 

И двамата в този решителен миг, решихме да ги изпреварим и се срещнахме.

Нямаше време да се уплаша. Не почувствах и болка. И тя не се е уплашила, нито е почувствала болка. 

Скоростта беше толкова висока, че почувствахме и двамата нещо подобно на топло щипване. 

Телата ни се размазаха едно в друго. Сърцето й изби гърдите ми. Моето болното, изхвърча през гърба ми, мозъкът ми влезе през челюстта и в черепа. Мускулите ми обгърнаха ставите й, единият бял дроб беше неин, другият мой, нервните ни пътища се сляха, половите системи се разбиха една в друга. 

Почувствах сърцето й. Мисъл от моят мозък стигна до него. Превърнахме се в едно същество. Споделихме всичко свое. Уплашихме се, че би могло да не се срещнем и разбрахме, че не сме бягали от нищо, а сме се готвили с всяко свое решение, с всяка своя стъпка, мисъл или трепет, през дългите години, за този сблъсък.

Почувствах един-единствен удар на сърцето й. Имаше време само за една-единствена мисъл, но се споделих напълно.

Нямаше време да осъзнаем, че сме щастливи.



хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...