.com

Желая те силно, но не идвай при мен.

Какво обичам, ли? Навярно дъжда. Той не мисли, че е необходимост изпълнява своята. 

Не знае, че за него се молят някъде, ни може да чуе молитви, а ги сбъдва. 

Толкова е просто да бъдеш дъжд, толкова е невъзможно да бъдеш. Освен това е и пианист.
Пред стъклото до което пиша сега, корнизът е ламаринен. Сега чувам как свирят лъчите, но те

са тихи, друго си е дъжда. Пръстите му са агресивни като на любовник, като ръцете на съдбата, знае така да пипа, че може и да нарани дълбоко да нарани, но музиката му лекува.

Не знам, кой ги пише тези ноти. Този който сега не с пръстите на дъжда, а с твойте пръсти отвори точно моята страница в сайта за запознанства и ти четеш това което пак той пише с мои пръсти. Той ме познава по-добре от мен, защото аз се опитвах да се опозная чрез него. Следвах странните му приумици мислейки ги за свои. Знаеш ли, обичам да пътувам. Сега също ще тръгна, желая силно, много силно, много, много силно веднъж да не пътувам сам, а да си с мен, която и да си, под което и име паспорта да определя социалният ти фалш, с каквито и черти да маскираш душевното и дрехи да криеш голотата си, какъвто и цвят да имат косите

ти и какъвто и да е цвета на рамката около зениците ти, стига да знам, че под тях ме виждаш ти. 

Стига да знам, че под тях си ти. Желая силно да си с мен, но ти не идвай…

Не идвай, ще дойдеш ли?

Трябва да ти кажа, че съм мълчалив. Особен също. Малко хора ме познават и никой не знае тайните ми, но обичам дъжда.

Странно за обява за запознанства. Знам, знам. Не знаех къде да напиша тези думи, за това пиша тук. Не искам да се запознаваме. Не искам да те познавам. Невъзможно е да ме познаеш. Има пречки, но искам да те докосна. Ей, така. Можем и някога да се срещнем. Абсолютно сигурен съм, че ще се срещнем. С тези и без тези редове, ще се случи, но като, че ли пръстите ми желаят да участват в промисъла. Следват нещо което е извън разума ми. Което е по-силно от мен.

Трябваше да пиша, че ценя искреността и чистите отношения.

Да, с това обикновено с започва.

Е, знаеш ли какво? Аз не ценя искреността. Не искам, да си искрена. Искам да си актрисата. Тази в която съм влюбен.

Тази която играе всички жени на планетата, а единствената и нейното име е Невъзможна споделеност.

Не ценя и чистите отношения, защото изобщо не ценя отношенията. Искам преливане, а не отношение. Сега обаче ще направя опит да бъда искрен и относителен.

Няма да се срещнем, бейб. Няма да се получи. Аз съм много, много болен. Една смъртоносна болест от любов. Причинена от любов и вече е късно по какъвто и начин да бъде спасен

живота ми. Трябваше да мразя любовта, но нещо не се получава.

Кофти, нали?

Не трябваше да пиша тази гадна обява. Няма и смисъл, нали това е сайт за запознанства, а аз не искам да се запозная с теб. Искам да те докосна през бариерата. През възможното.

И сега го направих. Толкова е невъзможно да бъдеш дъжд и толкова е просто.

Скоро ще тръгна. Много скоро. Да, трябваше да мразя любовта нали от нея започна болестта ми.

Няма лечение. И не е чумата на века. Де, да беше. Не, не е СПИН. Нещо подобно е, но е много болезнено. 

Ще ти призная, че във всяка болест, сигурно и най-страшната има няколко секунди в които се чувстваш по-прекрасно от всеки здрав човек. Няколко прекрасни мига в които си близко до живота, но не съвсем в него. Толкова близко, че възбудата от тази близост не прави нещо повече от жив. Правите влюбен в живота.

Обичай ме във всяко друго лице.

Това успях да напиша за себе си.

* * *

Побърза да изключи компютъра. Още беше под въздействието му.

Струваше му се, че е докоснал. Наистина не беше съвсем искрен. Каза, че не го интересува цвета на косата й, но предпочиташе черните коси със ситни къдрици и зелените очи.

Правилният нос и атлетичните фигури. Не си го признаваше съвсем искрено и пред себе си, но иначе нямаше много други илюзии. Прииска му се да добави няколко реда, но се отказа.

Нямаше смисъл, а и всеки момент щяха да се върнат. Щяха да са много изненадани да го намерят пред компютъра, а ако разберяха какво е направил…разтреперя се когато сам го

осъзна. Да пише в сайт за запознанства в неговото положение, в този стадии, та това си беше углавно престъпление.

Погледна часовника. Съжаляваше, че е бил откровен за болестта си. Искаше да махне тези редове, но нямаше. Нямаше никакво време.

“Поне е болест от любов. Защо да се срамувам от една венерическа болест. Защо всички се срамуват! Но искрен ли бях за болестта? Да, трябва да изтърпя последствията от няколко мига наслада. Наистина е болест от любов. Но поне ги е имало. Заслужава си. ”

Пак си помисли да направи корекции в писмото, но наистина беше късно. Идваха. Вратата се отвори и влезнаха майка му и сестра му.

Осемгодишното момче с огромна деформирана глава и слабо извито като ченгел тяло ги гледаше с безизразните си очи, а от устата му се процеждаше слюнка.

-Пак ли си сядал на компютъра ми?-попита сърдито момичето.

-Остави го, де. Знаеш, че не може да го включи. Хайде, олигофренче, идвай с мен…Защо го нарекох така.

-Не те разбира.

-Все пак защо?

-Че той си е олигофрен.

-Стига, моля те.

-Той нищо не разбира. Но щом желаеш. Хайде ангелче, идвай да ти сложим лигавничето и да папкаш.

Гледаше я с огромните лишени от израз очи и си мислеше.

“Един миг на наслада. Заслужава си.”

P. S.

И днес поради лошите условия и зле положените грижи по домовете за деца с умствени увреждания има смъртни случаи.


Хорър, трилър, социална драма
любовна и еротична психо - драма