Шепот в мрака

Валеше. Бях прилепил лицето си до хладното стъкло, вперил поглед в тъжната сивота. Неусетно се смрачи. Тогава чух шепот:
-Ела при нас. Искаме да видим жив човек. При нас е само мъртвота и студ. Искаме да
почувстваме топлите лъчи на живо тяло. При нас е само вода...
  Стреснахсе, доколкото изобщо можеше да се стресне човек в дъждовна летаргия.
-Ние сме прогизнали. За нас няма слънчев ден и от теб не искаме нищо друго освен да дойдеш за минути край нас и с присъствието си да ни стоплиш...
Тръгнах. Шепотът ме водеше. Постоянно се усилваше, а аз като сомнамбул следвах посоката му...Излязох от дома си. Свих се под напора на студените струи и продължих в посоката на постоянно усилващият се звук.
-Ние сме дъждовните хора. Ние сме бездомници. Ние сме като локвите, има ни само тогава когато вали, а дъжда разяжда телата ни и след него изчезваме преди да дочакаме слънцето...и жаби крякат в раните ни...
Шепотът бе преминал в глас. Измъчен, молебен глас...
-Бяхме и ние някога като теб и се боим, да не би и ти да станеш като нас. Нищо лошо не ти желаем, затова помогни ни. Стопли ни с присъствието си.
Гласът премина в писък и тогава ги видях в едно бунище. Бяха голи. Прогизнали, не като живо тяло, но все пак живееха.
Кълна се, плачеха, макар сълзите им да не можеха да се видят под водните струи. Водата пред мен разкъсваше остатъците им от тела. Когато усетиха присъствието ми, писъкът утихна отново в шепот.
Благодаряха ми и се радваха, че съм ги стоплил. Беше ми също като тях студено, но в този миг и аз почувствах топлина....
Струите разкъсваха плътта им. Тя се превръщаше в крякащи жаби и се пръскаше по локвите. Стоях край тях много повече, отколкото бяха ме помолили и едва когато слънцето изгря и последният стон изчезна, аз си тръгнах.
Привечер отново заваля и аз отново чаках да чуя зова на дъждовните хора. Дълго очаквах , но едва когато реших да си лягам чух отново шепота и се запътих към бунището...
Видяха ми се много познати днес, но докато предишният ден у мен будеха само съжаление, сега доминираше отвращение...Точно когато мислех да си тръгвам, сетих, че потъвам. Мястото се бе превърнало в блато. Завиках за помощ, но нямаше жив човек да ме измъкне. Дъждовните хора заедно с мен призоваваха за помощ. Те ни ми искаха злото. Нямаше обаче кой да ни чуе. Ужасът ме караше да крещя. Докато се борих и крещях, докато все още вярвах, че бих могъл да бъда чут не усещах безнадеждността на цялата ситуация....Накрая викът ми се сля с този на дъждовните хора. Още миг и аз щях да се превърна в дъждовен човек, когато усетих, че ръката ми инстинктивно улавя нещо.
После усетих как излизам на повърхността...
Някакъв непознат в последният момент ми бе подал прът.
-Как си?-попита ме той.
-Прогизнал-засмях се.
-Да се самоубиеш ли искаш? Какво търсиш в това тресавище. Не знаеш ли, че миналата седмица се удавиха двама, а преди е имало и други случаи. Изобщо мястото има много лоша слава.
Не знаех какво да му отговоря. Шепотът на дъждовните хора бе изчезнал.
Трябваше да мине време за да се запитам кой беше непознатият.
"....Какво търсиш в това тресавище?"-бе ме попитал.
Какво пък търсеше той там?


1991


хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...