Плаж

Това бях, като си помисля. Пошла привлекателност, която се и мрази на всичкото отгоре. Защо? Не знае. Защо пък не. Самотна ли съм? Де да бях. Така ми се иска понякога, ама дори като се скатая някъде, главата ми гъмжи от физиономии и гласове, които така са ми омръзнали, че ми иде да хвана склероза.

Съвсем беше се здрачило когато го видях. Играеше си в пясъка. Правеше въздушни кули. Що за родители.
Приближих се, но внимателно, за да не го сплаша. Не беше на повече от шест. Погледна ме с такива очи, че веднага познах, че от него ще излезе разбивач на женски сърца.
- Къде са вашите?
- Ами те са си у дома. Там й посочи към небето.
Горчилка сграбчи гърлото ми.
- С кого си тук.
- С тебе.
Засмях се.
- Имах предвид с кой дойде?
- Аз съм от тук.
Нищо не разбрах, но ми се стори, че разбирам.
- Аз те обичам - рече ми то - Желаеш ли да станеш моя принцеса?
- О, да! – засмях се - За това съм мечтала винаги!
- Тогава ела в моя замък - рече ми властно и мило, с власт, който бе вече на моя годеник и ме преведе през портата в замъка.
Не разбрах как стана. Докато мислих, че ще прегазя кулите и се превеждах, за да не изпусне ръката ми, изведнъж замъкът извиси прелестни стени, обковани в непознат величествен материал. Отрокът изведнъж порасна и се превърна в строен млад мъж в бляскави дрехи, а аз бях едва до рамото му.
- Какво направи! - попитах го уплашено.
- Водя те към замъка си.
- Но той беше пясъчни кули.
- Винаги и всичко в живота е така. Първо изглежда малко и крехко, но расте и стана огромно и здраво. Всичко е първо пясъчна кула.
- Но пясъчните кули рухват.
- Не и за този, който е роден в тях и за него са бащин дом.
- Тогава пък другите му ги мачкат.
- Не, великаните не са чак толкова силни. Понякога могат да съборят някой друг зид, но кулата започва дълбоко, дълбоко под пясъка. От сърцето на земята.
- Кой си ти?
- Твоят принц. Нали ти пожела да бъдеш принцеса.
- Но аз не знаех, че ще стана толкова малка, че да вляза в пясъчна кула. Не знаех изобщо, че ми говориш сериозно. Шегувах се с теб. Пусни ме сега.
- Имам всичко което си желала. Слугиня ще ти е плетачката на снеговете. Също и сестрата на Луната която живее в едно езеро в зимният ни двор, винаги потопена до кръста и разказва най-интимните мечти на всеки по света, който не спи, защото е преизпълнен с копнения.
Писателката на сънища ще ти е вярна помощничка която ще живее в скришна стая зад картина в будоара ти и ще ти служи вярно, за да награждаваш всеки който желае сърцето ти, а с него ще говори и ще изслушва тайните му рибката в кристалната чаша на прозрението. Ще ти подаря булото на млечният път, а семейното ни ложе ще е люлката от границата на пространството. Вместо вино ще пиеш изтекло време, а то опива прекрасно със забравените си изгреви и залези, подправени от хиляди влюбени или измамени сълзи.
- Не. Това е измислица. Ти си един артист и изобщо не е честно. Отивам си.
- Твоя воля.
- Не е честно, освен това кулата ти ще рухне, а ти си много малък.
- Не мога да те задържа, въпреки че те обичам.
- Не можеш, защото ще те напляскам.
- Не мога да те заключа в кулата, защото ще стана лош.
- Добре, тръгвам.
Рекох и го направих. Скоро бях на плажа, а той пак си беше мъничък сополанко. Най-сетне се появи майка му и го задърпа за ръката да се прибират. Сменихме си няколко учтиви изречения, даже се и запознахме, но забравих името й.
Останах сама край кулите. Много, много ядосана.
- Не е честно. Не е честно. Не е – стъпках ги, стъпках ги, стъпках ги, но не ми мина.

магически реализъм