вторник, 6 марта 2012 г.

Привличане

“Хубава си, моя мила, като Тирца,
прелестна като Йерусалим,
страшна като войнство със знамена.”

“Песен на песните”

От пръв поглед разбрах, че няма да й устоя, а тя ме желае. Привличаше ме тъй силно сякаш изкривяваше пространството, просмукваше го шумни през овлажнените си устни, поглъщаше
го дълбоко, дълбоко, заедно с паметта ми и душата която почувствах, едва сега когато губя. Топли и хладни ръце, десетки момичи и женски ръце ме галеха, лееха се в мен, щипеха, раздираха до кръв, лекуваха. Побъркани тръпки, тръпки по кожата, тръпки под кожата, тръпки по костите ми, под костите ми, във въображението и невъобразимото. Тръпки като игли, през които в мен се инжектираше наркотик, непридобит наркотик, наркотик на неизбежна зависимост, на извънземно желание, на бяс и наслада, на ужасяващи видения с най-красиви лице. Наркотик на пълната забрава, след която заживявах във всичките си инкарнации от мига на внезапното прераждане приятната кратка милувка на мрака, след която отново се превръщах в плод, набъбвах и растях в утробата на майка си разтворил се в нега подобна на тази след еякулация, преди отново да ме прореже слънчевия лъч в очите и сърцето, за да всели в мен болезненото желание да търся тази която виждах сега. Да я откривам и любя, в пещери, в разрушени след бомбандировки скривалища, в замъци уханни на мирта и смирна, във задушени от опиум вертепи, в брачно ложе, в чуждото й семейно гнездо, на голата земя в бедняшка къща, край топлото семейно огнище, в студенска квартира, в спасителна лодка след корабокрушение, в тоалетната на самолет при кратка и единствена забежка в живота на двама ни, в храмове, край гробища, на морският бряг и в септични ями, в окопи и градини с рози, лектики, екзотични острови и будоари, пред фотокамери и неоткрити древни гробници, под земята, в небесата, сред избухващи и гаснещи като бенгалски огън галактики…Сега я имах във всичките й лица, изживявах всичките си мигове в които се срещах или се разминавах с нея, в които я имах и я губех, в които я любех страстно и исках да забравя, че ме има. Прегръщах я с ръцете на всички мъже и откривах в нея всички жени.
Почувствах светомаеж. Исках още на мига да я имам, да ме има. Пожелах да я прегърна, да обхвана цялата и желаеща необят, да потъна в нея, да се изгубя.
Биеха камбани. Побъркани камбани. Ускорени камбани. Биеха с кръвта ми, в ушите ми, в очните дъна, разбиваха гърдите ми. Пулсирах като сигнал за тревога, като тревожни там-там-и, като трус преди волкан.
Няколко крачки ме деляха от нея. Стори ми се, че се усмихва. Не бях сигурен. Никак не бях сигурен. Толкова загадъчен и откровено загадъчен беше израза й.
Престъпих и най –неочаквано се сковах. Сякаш за миг отрезнях и я видях такава каквато наистина беше. Опасна, бездушна, красива наистина, но някак сурова. Тя бе един риск, а не жената която влюбеният в екстремалността авантюристичен мечтател в мен я рисуваше. Като, че ли спомена за Лена успя да изгони умопомрачението. Знаех, че сега Лена ме чака, по-прекрасна от всякога, приготвила онази бутилка вино, разточително скъпата, която си обещахме да отворим когато се почувстваме някой ден по-щастливи, отколкото и без друго сме. Този ден не настъпваше и нямаше да настъпи. Минаха три години откакто се оженихме, а живеехме като в първата седмица на медният ни месец. Имахме си свой свят, един такъв, неуписуем, неизказен на друг човешки език освен езика на влюбените. Малко приличаше на детска въртележка в панаир. Въртележка на бързо преминаващи покрай нас дни, размазани цветове и ярки настроения. Весела глъч и какафония. Усмихвахме се на всички грижи, ту единият ту другият млъкваше за кратко сърдит и след минути отново бяхме прегърнати. Разбирахме се повече с погледи, а разговорите ни не бяха свързани с нас, бяха нещо като украшение, приличаха на ухажвания на двама които току-що са се срещнали, запознават се и се ухажват. Обичах я, обичаше ме и тя. Не можехме да бъдем по-щастливи. Бутилката вино никога нямаше да бъде отворена, ако не беше тази сутрин. Лена плачеше.
-Не отивай! Моля те, не отивай! Опасна е! Никога няма да се върнеш.-крехка като порцеланова кукличка, мъничка и ефирна приличаше на дриада, понякога се чудих дали наистина не е дриада. Не можеше да има толкова съвършена жена. Красива беше и като плачеше.
Прокарах длан по лицето й.
-Не вярвам, че ревнуваш.
Сви устни и като, че ли времето потече обратно и поточетата сълзи се върнаха обратно в очите й. Красива беше и когато беше гневна. Като пъстро диво зверче. Хвана дланта ми и загали бузата си в нея.
-Някой ден няма да се върнеш, знам го…Няма да мога да я убия. Извън способностите ми е…А някой ще трябва да умре. Сигурно ще съм аз. Не, не си мисли, че ще се самоубия. Не искам да бъда прокълната дори и заради теб, но бавно, бавно, бавно ще угасна. Не отивай, моля те.
Исках да я прегърна, да я любя, да не преставам дотогава докато остарея и изчезнат всичките ми желания. Само я прегърнах нежно. Сви се като котенце в прегръдката ми. Удари ме леко няколко пъти с юмруче по гърдите.
-Защо! Защо! Защо! Защо си такъв, защо съм такава. Защо се боя за теб, защо си мисля, че не си благоразумен и дори се опитвам да огранича свободата си.
-Време е да тръгвам.
-Ти никога няма да се върнеш.
-Колко пъти си ми го казвала?
-Този път наистина го чувствам. Тука в гърлото. Ако някой ти каже, че чувства със сърцето значи или те лъже или сам заблуждава себе си. Тялото чувства с различна своя точка при всекиго, но никога със сърцето. Сърцето само мисли.
Разсмях се. Обичах когато си фантазираше.
-Да знаеш, аз, чувствам с гърлото си.
-Защо толкова време не си ми го казала.
-Не е смешно. А и ти казваш ли ми всичко.-пак щеше да се разплаче-Никога, никога не ми е горчало толкова.
-Ще се върна.
-Ако се върнеш, ще отворим бутилката. Тази сутрин се почувствах толкова нещастна, че няма начин да не бъда по-щастлива от всякога когато страха от нещастието отмине…Няма да те чакам в къщи. Ще си купя нова нощница, по красива от всички, по тънка и прозрачна от всички. Ще купя и свещи, и най-добрата вечеря ще направя, и виното ще бъде по-студено от всякога…Не й давай да те отнеме от мен. Върви и си спомни за мен когато застанеш пред нея.
Спомних си и понечих да си тръгна. Привличаше ме, дяволски ме привличаше, но предусетих риска и ме овладя тягостно предчувствие. Почувствах го физически. Ако Лена го правеше с гърлото си, при мен бяха стъпалата. Тръпки в стъпалата. Когато ме чакаше нещо приятно когато очаквах и без да имам логично обяснение, знаех, че ще се случи тръпките приличаха на въздушни топли мравки. Полазваха стъпалата ми плъзваха отдолу нагоре, превръщаха се в топла вълна, сякаш влизах в морето все по-дълбоко и по-дълбоко. Приятната тръпка загръщаше прасците ми, бедрата ми, после навлизаше дълбоко в диафрагмата ми и изведнъж въздуха се превръщаше във весели лъчезарни духчета. Когато обаче ме чакаше нещо зло мравките бяха с метални зъби, по същият начин плъзваха нагоре и разкъсваха вътрешностите ми.
Тя щеше да ме погуби. Трябваше да си тръгна, да се върна при Лена. Стана ми тъй мъчително сантиментално като си спомних думите и:
“Върви и си спомни за мен когато застанеш за нея”, че почувствах, че ще се разплача и се разсмях.
Кратко. Изкуствено. Смехът ми прозвуча като пласмласов, а после дъха ми отново секна. Бях възбуден, а тя ми се усмихваше. Като, че ли и нейният дъх бе стаен в очакване.
Мравки ме лазеха целият, но това вече не бяха мравките на предчувствието за зло, а други. Разкъсваха ме фибра по фибра, а всеки къшей пламтеше в сладост. Бездиханен и безволев тръгнах към нея. Не знаех с какво тя превъзхождаше Лена.
Всъщност не я превъзхождаше с нищо. Просто беше различна и бе готова да ми даде нещо различно. Трябваше просто да го взема.
Защо ми беше…А защо не…Какви са тези въпроси…Тя е толкова близко…Наистина е прекрасна…По-прекрасна от всички останали…Всички останали които са ме плашили и съм покорявал…
Красива, бездушна и сурова.
“Ти никога няма да се върнеш!”-чух отчаяният глас на Лена и разбрах, че този път наистина ме губи, губя я и аз.
Нямах сили да се върна. Тази пред мен ме просмукваше. Усмихваше се.
Исках да проникна в нея. Целият. Да ме погълне. Това бе единственото желание което в този миг имаше някаква власт над мен. Вървях като зомби. Безволев, покорен, отдал се на безумната си страст.
Опомних се едва на ръба й.
Това беше най-прекрасната пропаст.
“Ти никога няма да се върнеш!”
-Май ще се окажеш права, Лена!-не знам през плач или през истеричен смях го казах и казах ли го изобщо или само си го помислих.
После скочих в бездната.
Мрак скърцане със зъби.
Парашута изплющя над мен.
Всичко беше свършило. Реех се под най-чистото и облекчено небе.
“Ти никога няма да се върнеш!”
“Връщам се и скоро ще отворим виното.”
Рязко се смрачи, но не небето. Просто си помислих.
“След този скок, част от мен, остава в пропастта.”


любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email