понедельник, 5 марта 2012 г.

Бащино сърце

Бележка:
Много поети имат общо с героя ми. Мисля си често за тези, чиито стихове, никой никога няма да прочете. И за всички онези стихове, които затрупани с бит, още на ниво подсъзнателно, никога няма да бъдат написани. Разказът е писан 1998 година. В психодиспансера на "Пещерско шосе". Тогава, уж, влязох доброволно да се лекувам от алкохолизъм. Не излекувах нищо, но се запознах с доста печални съдби. Отдавна вече не употребявам алкохол и имам живота си, посвещавам разказа си на тези, които не се справиха с реалността. И тези, които не се справят и ще изгубят войната си с нея, но все пак я правят малко по-красива.



Свита между лъкатушещите шосета вилата приличаше на уединена старица.
Беше сумрачно и хладно, летаргично възбуждащо желание за сънуване и топли
прегръдки.

* * *
-Бутай, бутай нагоре....-хилеше се истерично и садистично, ужасяващата и
красивата и го налагаше с бич по гърба. Краката му се подвиваха,
мускулите му се пръсваха, но той й се подчиняваше и тикаше вагонетката по
стръмнината...
Сълзите се разтваряха в пот, настоящето отдавна бе разтворено в миналото,
а всичко останало бе болка и неистова умора...

* * *

Те бяха весела компания, а вилата малка и уютна. Само едно момиче между
тях изглеждаше вглъбено в себе си, някак тъжно и записваше нещо в
дневника си.
-Ще кажеш ли, накрая, какъв ти е проблема!-удари яростно струните на
китарата момчето което до преди миг свиреше нещо весело и от известно
време търсеше интимност с посърналото момиче.
Не отговори. Вдигна глава от бележника си. Обърканост, смут и неразбиране
изразяваше лицето й.
-Някой ден от теб може да излезе знаменита писателка, но нали сме тук за
да разпуснем, да се позабавляваме.
-Не охлаждай вдъхновението й - провлачи русата и доста пийнала, най-добра
нейна приятелка.
-Чухте ли за лудият който вади пръст и чакъл от изоставената мина до
хижата?-попита момичето затваряйки дневника.
-Чувал съм за много луди.-обади се приятелят на русата.
-Аз също-отвърна спокойно момичето продължавайки да подмята химикалката
между пръстите-В този има нещо различно. Скоро ще забравя за него, но
искам да си запиша това с което ме е смутил.
Прилича ми на Сизиф. Представяте ли си само? Цял ден пълниш вагонетка с
камъни и пръст, а после я буташ по стръмният наклон на галерията за да я
излееш отвън. После пак същото...И отново....Не разбирам силата!
-А аз смисълът-най-сетне, за пръв път я прегърна момчето с китарата.

* * *

-Бутай, не спирай!-съскаше тя. Наричаше я Кралицата на сърцето. Лицето й
беше проядено от червеи, на места покрито с обгорена полиетиленова маска,
но имаше някаква красота.
-Нека свърша!
-Не можеш!-хилеше му се демонично зад гърба му, а той всеки миг щеше да
се срине под тежестта на вагонетката.
-Кралице, моя...
-Още няколко метра, а после обратно!
Наистина оставаше малко когато го напуснаха и последните сили. Би пуснал
с облекчение вагонетката, за да го прегази под колелата си, но Кралицата
на сърцето бе зад гърба му и също щеше да е прегазена.
Нейната смърт за него бе по-лошо и от живота му.
Обичаше я. Тя която не преставаше да го измъчва беше Кралицата на сърцето
му. Неговата дъщеря която веднъж вече уби и се боеше повече от всичко
това да не се случи повторно.
Отдавна малката кралица на сърцето му се беше превърнала в демоничната си
противоположност, но все още тя беше всичко за него
-Хайде! Хайде! Живо, нещастник такъв!-крещеше му през присмех-Още много
въглища трябва да подготвиш за казана в който ще гориш, защото ще трае
вечно. Много! Много въглища трябват за казана!
Краката му отказаха да изпълнят. Подгънаха се. Изпущаше тежката
вагонетка. Щеше да прегази и себе си и нея...Не трябваше...От онзи
слънчев ден все буташе вагонетката. Отначало се надяваше да я открие
жива, но неговата царица излезе изпод срутената пръст демонична и диреща
мъст...
В онзи далечен ден в който всичко приключи, двамата бяха излезли на
излет. Имаше право да я вижда веднъж в месеца, но не винаги успяваше,
защото майка й правеше всичко възможно тяхната среща да пропадне.
Малката обичаше екскурзиите в планината, но беше много буйна. С нея човек
трябваше да е винаги нащрек.
Някакъв стих го тормозеше от сутринта. Стиха изби цялостен в съзнанието
му, точно когато тя се беше отдалечила.
Когато разтвори бележника си да го запише момичето още беше в
полезрението му.
Не траеше и минута, потърси я с очи, но нея вече я нямаше.
С часове я издирва преди да се озове до изоставената има. Дълго
призоваваше името й и обикаляше около мината с плахата надежда, че тя не
е вътре. Познаваше добре Царицата на сърцето си и макар да искаше да
допусне обратното, знаеше че тя е вътре.
Любопитна като котенце тя надничаше и си навираше навсякъде където свари.
Вътре беше! Вътре...
Краката му омекнаха, като че ли от този миг започна безкрайното тикане на
вагонетката...
Издаде нечленоразделен звук.
Припомни си присъствието й, почувства загубата. Светът се превърна в
мрак, влага, хлад...изоставена мина...

* * *
Още щом остави бележника и забрави лудият, тя разбра, защо е приела
поканата за излета. Първо се почувства някак страно и изненадана от себе
си. Компанията окапваше. Кой пиян, кой уморен, кой с някой друг се
прибираше в стаята си. Накрая остана само тя и този който от известно
време проявяваше особено внимание към нея.
Осъзна, че иска да му се отдаде. Тук във вилата.
-Искаш ли да запомниш тази нощ?-попита го съвсем прямо-Ако пожелаеш, ще
разбереш защо за мен, ще е незабравима.
Той малко се смути, но я целуна. После всякакъв смут и недодяланост
изчезнаха...
Двамата лежаха един до друг, взаимно излели до край желанията си. Тя
престана да си играе с пръст по гърдите му и потъна в нещо неясно, но
познато. Чувстваше желание да пише, а момчето беше твърде щастливо за да
забележи, че тя пак е замислена и мрачна.
Нещо си припомняше, нещо й се губеше, опитваше се да го улови...
В главата й се въртеше натрапчиво, някак нелепо и не на място кой знае
защо хрумналият й въпрос:
"Какво значи неудачник? Какво значи неудачник..."
* * *
Вагонетката не го прегази. Изправи колене. Мускулите му станаха железни.
Направи крачка напред. Втора. Трета...Преди четвъртата краката отново му
се огънаха. Зад него беше тя. Не искаше да я прегази.
Не я виждаше като звяр, а като лъчезарното същество което изчезна в онзи
ден. С руси буклички, големи сини очи и звънко гласче което често
преминаваше в ситен смях.
-Мама все казва, че си неудачник-рече му в колата докато пътуваха към
дяволското място.
Не й отговори. Помисли си, че бившата му съпруга може би е права. Никой
не четеше стиховете му, а в бизнеса изобщо не му вървеше. Смени няколко
дейности, фалира няколко пъти и все се връщаше към стиховете си.
В началото жена му го бе обикнала заради тях. Или май обикнала тях. После
кой знае защо, точно заради тях го намрази.
-Какво значи "неудачник", тати?
Тези думи бяха искричката от която започна фаталният стих който от своя
стана причина за трагедията.
-Какво значи "неудачник", тати? - гласът на дъщеря му извъня...
"Какво значи, неудачник, отче?
Благословен от теб прокълнат от света..."
Стихът продължи като блещукащи, цветни ноти които трябваше да облече в
думи, за да спрат да звънят в главата му...
-Но аз те обичам, тати! И не искам пак мама да ме открадне когато трябва
да се видим...

"Какво значи, неудачник, скъпа?
Презрян от теб, а озарен от любовта...
Какво значи, неудачник, дъще?
И аз се питам, какво ли е това..."

Шарените ноти започнаха да рисуват някакъв смисъл. Трудно му беше да
шофира.
-Тати, как се нарича това място?
"Някои неща нямат имена, миличко. Някои имана пък нямат значение..."
Разтвори бележникът. Русите буклички все още се виждаха...
Оставаше метър до края на галерията...
-Ще ми кажеш ли какво значи: ?неудачник?!-хилеше се изчадието което
някога беше негова дъщеря-Хайде, трябват още много, много въглища,
неудачнико...
Прииска му се да пусне вагонетката и да смаже и себе си и малкият демон.
Не можеше! По-силна от омразата към мъчението беше самоизмъчващата
любов...
Изкрещя и избута вагонетката. Изля я. После я заспуща отново към дъното
на мината където отново трябваше да я напълни с въглища за казана в който
щеше да ври, че бе допуснал смъртта да влезе в бащиният чертог и да
отнеме живота на "кралицата на сърцето", че бе неудачник неопазил живота
на дъщеря си, че бе се разсеял в дребнавото си занимание и погубил едно
невинно създание...
-Нагоре, неудачнико! Нагоре, убиецо! Трябват още въглища! Още много
въглища!

* * *
Изпусна бележника в просъница. Не помнеше кога е станала от леглото,
облякла нощницата, слезла в сутерена и застанала до прозореца с
дневничето си в ръка. Зазоряваше се. Струваше й се, че вижда нещо познато
и питаше някого за името му. След туй видя, че някой друг пише в
бележника й.
В полупросъница изби детският спомен.
Това не беше нейният бележник, а на баща й. Той пишеше в него.
Тогава майка й и нейният любовник излезоха от храстите...
-Хайде, остави, този неудачник!
-Но мамо...
-Млък, глупачке! Не искам да ставаш като него...Да вървим!
Още следващата вечер тримата преминаха нелегално границата...
Колко години минаха от тогава? Много. Не си спомняше.
Зазоряваше се, а природата рисуваше онзи стар, забравен пейзаж.
Преди да се събудят останалите тръгна към мината...
"Това е глупаво! Внушаваш си и много приличаш на някого на когото не
желаеш..."
Колкото повече се приближаваше към мината толкова по-силно ставаше
вълнението...

* * *
Краката му го предадоха. Коленете му тежко се стовариха върху острите
камъни, ръцете му едва издържаха препълнената вагонетка. Слънцето
изгряваше, но отдавна изгревите бяха престанали да бъдат изгреви. Само ги
забелязваше, но не можеше да разбере какво са.
Болката беше по-силна от всякакво разбиране, а жестокостта не се нуждаеше
от разбиране.

-Напред, грешнико! Напред!-крещеше дребният демон. Казанът ти иска още
много въглища. Погуби ме, а сега ще те погубя аз.

Коленете ужасно го боляха, но се изправи. Напрегна жили и продължи
нагоре. Все по-малко метри оставаха...

"Какво значи, неудачник, скъпа?
Презрян от теб, озарен от любовта...
Какво значи, неудачник, дъще?
И аз се питам какво ли е това..."

Двете лица се срещнаха в края на галерията. Светът се преобърна. Демонът
изчезна. Въглищата се превърнаха в пръст и камъни...
Тя виждаше едно изкривено от лудост лице, безумни очи, съсухрено жилесто
тяло...Позна го.
Той позна порасналата си дъщеря. Силите го напуснаха, или бе от изненада,
или просто се опита да я прегърне...
Вагонетката с цялата си тежест блъсна тялото и премина през него...


Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email