ще се намери някой екзотичен младеж, чиято самобитност и в облеклото, и в
нрава му ще ме хвърли в едно прекрасно настроение. Не знам на какво се
дължеше, може би плод на неизживяното ми детство.
Днес бе такъв ден, но напук на очакванията ми не можах да кача никой от
верните рицари на рока, дошли на поклонение на новия си идол на сцената.
Едва когато се бе стъмнило един ми махна. Беше се маскирал като Смъртта,
облечен в мантия, а в ръката си държеше коса. Качих го.
-Накъде метъл?-попитах го.
-"Блянове" № 10.
-Окъснял си?
-Да, иначе не бих използвал такси. Рядко се случва, но никой не може да
спази железният закон на времето.
-Добре си се маскирал!
-Това е униформата ми!
Вонеше отвратително, но това не ме дразнеше. Не всеки може да се пръска
всекидневно с "Ален Делон" или "8Х4".
-Ама тази коса?- засмях се аз- Изтъркана работа! Защо не я смени с "М-
16" или "Калашников", или "Узи" или, някакво друго автоматче....което
убива повече хора, за по-бързо....
-Човешки представи за надмощие! Мислите ли, че с него бихте прекъснали
стръка на живота или да промените законите му. Това е само част от косата
ми.
-Можеше да вземеш базука или самонасочваща се ракета, или пък атомна
бомба, например!
Непознатият мълчеше. Интересен ми бе, но тактично избягвах въпросите си,
както и емоцията си да му плесна два и да го изхвърля заедно с вонята ми
от колата. Все пак ми беше клиент, а да продължа с въпросите си значеше
да го раздразня. Скоро стигнахме до ?Блянове?. Помоли ме да го изчакам.
Май щеше да падне обикаляне. Това е добре. Днес щях да съчетая работа с
удоволствие. Разбира се, ако не убиех това хапливо наркоманче!
Не се бави дълго.
-"Надежди" № 13!-изрече сухо, после пак замълча.
В един момент свали качулката ки. Лицето му се откри. Това не беше
човешко лице. То бе мъртвешки бледо. Липсваха очи, а вместо тях зееха
огромни черни кухини.
Кожата по черепа бе разядена и по нея пълзяха гадни червеи.
Изплаших се, но бързо се овладях. Знаех, че това е номер. Това са
човешки образни представи за смъртта. Тя не можеше да има тяло.
-Добре си се маскирал!- засмях се нервно.
-Боиш се, защо?- попита непознатият. ?Смъртта е достъпна за всеки!
Стигнахме до "Надежди" №4. Отново трябваше да чакам. Този път по-дълго.
Едва когато запалих цигарата, забелязах, че ръцете ми треперят.
Но защо?
Какъв е този детски страх! Нима една шега при това толкова фентъзи е
способна да ме уплаши. Нима нямах разум да осъзная, ме това са човешка
образни представи за смъртта! Ама, че съм бил! Но страхът не изчезваше.
Здравият разум не успя да го победи. Познавам себе си и знам, че когато
разумът не успее да победи страха ми, то този страх е истински, а
опасността - реалност. Усетих, че изтръпвам. Две хладни ръце се плъзнаха
по тялото ми. Докоснаха врата ми, нежно обхвана с длани бузите ми,
спуснаха се по гърдите ми, по коремната ми преса, по члена който се сви
от от допра и по бедрата ми.
Мислите ми хаотично се разпръснаха из лабиринта на страха, а една
крещеше в черепа ми:
-Това наистина е Смъртта!
Устните ми повториха:
-Това наистина е смъртта!
Тогава тя отново се зададе. Клатушкаше се. Вонеше на алкохол. Бе пияна.
Видях го когато отвори вратата. Много беше променена. Сега вече бе
красиво дългокосо момиче, но с черти на уличница.
-Хайде, карай! - изсмя се цинично.
От косата й капеше кръв.
-Накъде?
-Хайде познай!
-Все едно и без друго няма да стигнем!
-Ха-ха-ха-ха! Можеш ли да ме спреш. И без теб бих стигнала до "блянове"
и "надежди".
Мълчах. Карах бързо.
-Не разбра ли, че без мен всичси други цели биха били безсмислени?-
изсъска в ухото ми.
Изглеждаше красива, но продължаваше да вони ужасно.
-Безсмъртен е само този, който не се е родил. Умрял е този, който е
живял. Живее този който ще умре. Целият живот е само един замах на косата
ми. Толкова трае той.
Не мислех нищо! Отвратителната миризма парализираше мислите ми.
Задушаваше ме! Бе миризма не евтина уличница, на плесен, на тоалетна в
евтина кръчма и съсирек.
-Карай към "Свобода" № 3.
Мълчах, а ауди-то летеше все по-бързо и по-бързо.
-Ако смъртта не бе достъпна за всеки, тя би била висша цел!
-Продължавай, продължавай, обичам те!
-Не, разбра ли, че ако ме нямаше всеки в живота, биха ме обожествили!
Засмях се нагло. Вече бях надскочил страха. За пръв път изпитах това
усещане, а то беше прекрасно.
-Говори ми! Искам да чуя философията ти! Не усещаш ли, че колкото и да
променяш фасона си, продължаваш да вониш ужасно!
-Спри! Ще намеря друго такси!
Колата ми летеше с повече от двеста.
-Спри!
-Няма да стигнеш до Свободата!
"Свобода" №3 беше моят адрес, но тя нямаше да стигне до там.
Една стена ми хареса! Натиснах педала. Видях, че съм вдигнал двеста и
тридесет. Завъртях волана....
1991.
Няма коментари:
Публикуване на коментар