притваряхочи пред волана и отбих в едно крайпътно бистро, да пийна нещо
освежаващо. Бях толкова скапан, че съвсем не обърнах внимание, че
бистрото е твърде странно.
Въпреки отдалечеността си бе претъпкано, а друга паркирана кола освен
моята нямаше. Сред посетителите цареше видима апатия, но малко след като
влязох се оживиха. Настроението постепенно започна да се вдига, докато
стана завидно добро и весело. Въпреки, че бяха пръснати по всички маси,
хората говориха един с друг като стари познати...Не усетих как и аз се
включих във веселият разговор. Поръчах си кафе и кола. Усетих нелепото
желание да остана завинаги в това бистро, на този стол. Някак по-приятно
се чувствах от всякъде другаде. Приятно опит имах чувството, че летя и
сънувам реалност преизпълнена с красиви усещания.
От момента на влизането ми всички посетители бяха започнали да си
поръчват някакъв коктейл със странно име. Пиеха много от това неизвестно
за мен питие и сякаш с всяка изпита чаша желанието ми да си тръгна
намаляваше.
Изпълни ме неясна тревога. Те не изглеждаха като другите.
-Какво пиете?-попитах въпреки уплахата си. Забелязах, че коктейла не е
течност. В чашите имаше облаци...
-Ние го наричаме “съдба”-рече ми едно плешиво човече, явно доста
подпийнало. Днес е много силно. Хем сладко, хем с тънка горчива жилка. А
на теб харесва ли ти, страннико?
-Но аз дори не съм го опитал-отвърнах озадачен, а човечето млъкна
отведнъж, сякаш изтървало нещо нередно.
Прозрението дойде внезапно. Бях в шок.
Разбрах, че тези хора са мъртви. Можеха да почувстват живота единствено
като пият съдбата на другите. И тук на грамове се поднасяше моята
собствена съдба. Понечих да си тръгна, но се спрях. Осъзнал се бях твърде
късно. Твърде много бяха изпили от мен. Бях забравил накъде пътувам.
Опитах се да си спомня: за миг проблесна някаква искра, откъслечни
картини, пътни знаци, но после всичко изчезна в небитието. Скова ме ужас.
Щях да остана завинаги в това проклето бистро и да чакам да мине някой
случаен минувач, за да пия чаша по чаша него.
Келнерът ми донесе от страната напитка.
-Опитай-каза, -днес черпи заведението.
Бях ужасен, отвратен, ала нещо задвижи ръката ми към чашата. Беше
невероятно вкусно...Тогава, като че ли стреснат, се събудих от дълбок
кошмар. Видях мъртвите лица около мен и злобата, изкривила чертите им.
Тежко отвращение ме изправи на крака. Не си спомнях пътя, но разбрах, че
на всяка цена трябва да се махна оттук.
-Не си отивай-каза ми едно момиче. Бе привлякла погледа ми от самото
начало.-Моля те не ме оставяй сама. Аз вече нямам съдба, нека споделя
твоята.
Беше красавица, а думите изтекоха от устата й с такава простота и
наивност, че ме омагьосаха. Тя се приближи, дъхът й бе невероятно нежен.
-Ако искаш да споделиш съдбата ми ела с мен-казах.
Силна омраза разкриви нежните й черти. Тя не желаеше да напусне това
място и ме ненавиждаше, че имам сили да го сторя. Не каза нищо, само
презрително изфуча в лицето ми.
Обърнах се и се запътих към вратата. Нахвърлиха ми се. Бяха силни, а
омразата им даваше още сили. Смееха се изродски в лицето ми. Захвърлиха
ме в един килер. Сега вече имаха достатъчно за пийне и можеха да
отпразнуват. Без тъга, без отчаяние, без трепет на несъгласие усещах как
жизнеността ми чезне капка по капка. С нея изчезваха ужасът и
отвращението. Унасяше ме сладка дрямка, когато усетих, че нещо става.
Някой ме мъкнеше нанякъде. Постепенно сетивността ми се възвърна и аз се
опомних в колата си. На волана беше момичето. Когато видя, че се свестих
ми каза:
-Знаеш ли, премислих и разбрах, че наистина ще споделя по-пълно съдбата
ти, ако те последвам.
Прецених я с поглед все още невярващ.
-Виж ти! Как се реши?
-Ние, жените, сме непредсказуеми. Пък и да ти кажа честно, видя ми се
отвратително тези изродени вампири да пият тъй чистата ти и натурална
съдба.
Усмихнах се. Красивата вампирка също се усмихна. Сега лицето й не
изглеждаше така мъртвешки и бе много по-чаровна.
-Ти май, че стана съвсем обикновено момиче – засмях се аз.
-Да, трябваше да победя себе си. Твоята огнена съдба ми помогна да го
направя. Никога не съм предполагала, че ще стане така. В началото ми се
искаше на всяка цена да изпием до капка съдбата ти, а после реших, че
никой освен мен и теб няма право да я вкуси.
-Добре, спри за малко – казах аз.
Изгледа ме изненадано, но въпреки това спря. Отворих вратата и я
изхвърлих навън. После потеглих...
Понякога ние, мъжете също сме неразгадаеми.
1993
Няма коментари:
Публикуване на коментар