понедельник, 5 марта 2012 г.

Букет

Търсех място където сълзите ми нямаше да значат слабост.
Прикриването им нямаше да бъде самонаказание. Свидетелите щяха да са
безпресъствени както са безприсъствени сълзите ми когато има свидетели.
Често плача защото не мога да си го позволя.

Често прекривам сълзите си защото не желая да го сторя. Когато се
разплача все трябва да обяснявам защо, а аз се разплаквам защото не искам
да давам обяснения.
„Докато не ми дадеш отговор, защо съм нещастен като имам такъв прекрасен
син няма да те пусна от мазето!”
Сънувах крясъците на баща ми. Може би тогава е говорил на себе си, пред
огледалото. Той беше миньор и прекрасен човек.
След като стана онази злополука в мината често сънувам кошмари.
Бях шестгодишен, но помня, че си рекох, че отговоря ли на този въпрос ще
излеза от мазето. Минаха двадесет години и продължавам да виждам нещастни
хора. Не мога да отговоря защо са нещастни и не искам да плача защото ще
пробудя у тях същият въпрос предизвикал сълзите ми.
В онази вечер ужасно ми се преплака и търсейки спокойно място се досетих
за гробищата. Плакох дълго. Питах се защо и още по-силно се разридавах.
Плаках докато спрях да се питам защо, докато забравих, че хората са
нещастни и не могат да си отговорят защо са нещастни...
Почувствах странна лекота. Състоянието ми напомняше и не беше унес.
Заразхождах се из гробищните алеи и се чувствах все по-лек и лек. Като,
че ли кръстните знаци бяха грабнали част от душата ми, тази част на която
принадлежаха мрака и тревогата
Потискащи мъждукащата частичка щастие. Преиска ми се никога да не
напускам гробището. Да се отдам на приятното усещане и да витая из
алеите, докато изтощението ме повали и остана завинаги тук където
спокойно мога да плача и да бъда щастлив.
Загубих представа за време. Усещах само как ставам все по-лек, но
Изтощението ме събори призори пред една паметна плоча, съзрях я и очите
ми отново се напълниха със сълзи.
Тя беше с плътни чувствени устни изписали сякаш стих, създадени само да
целуват и да шепнат поезия. Почти право носле, съвсем леко, някак
хитровато вирнато в края. Извити като атагани вежди. Пъстри загадъчни
очи, някак шеговити, някак опиянени от бликащият в тях живот. Безброй
изрази се гониха, любеха, оглеждаха и създаваха нови реалности в усмихнат
спектър. Стори ми се, че трептят и премигват.
Лицето й беше спокойно, но кълна се, разбираше се, че е набраздено от
възбуждащи трапчинки когато се зясмее. Стори ми се, дори, че чувам
звънкият смях и виждам трапчинките.
Овалният портрет сякаш придоби за част от секундата плътта на живо момиче.
Под него пишеше: „Ани. 1974-1992”
Овладях сълзите си. Исках да побягна и побягнах.
Не отидох на работа. Изтощението ме повали в безпаметен сън. Събуди ме
привечер телефонно позвъняване. Не вдигнах слушалката и побързах да
напусна дома си за да не реши някой и тук да ме потърси.
Приятелите ми са големи купонджии, аз не съм, но също минавам докато не
се разплача. Тълкуват ме погрешно. Вярно е, че пия доста, а понякога
вземам и транквилизатори, но не съм с "опържен мозък". Плача си от малък
защото не мога да си го обясня...Никак не ме задоволява отговора, че
човек е нещастен защото "съвършеният стремеж достига до несъвършенни
цели". Никак не ме задоволява какъвто и да е било друг отговор, а и знам,
че всеки отговор е даден от плачещ който е искал да спре сълзите си. Аз
пък не желая да спирам своите. Някой ден плачещ ще нарисувам толкова
картини, че ще открия "изложба на сълзите", но сега и рекламите с които
си вадя хляба ме уморяват много. Май наистина ще трябва да спра алкохола
и транквилизаторите...
Видях я. В края на улицата. Втурнах се колкото и глупаво да изглеждаше.
Застигнах я...
Няма смисъл да казвам, че не беше мъртвата Ани, но много ме хареса.
Вечерта пихме заедно и въздържах сълзите си. В такива моменти изглеждам
много весел и много се смея. Дори заразявам с привидното си настроение.
Някой от приятелите ми бе измислил определението "катализатор за
алкохолното действие".
Този път не стана точно така. Весел бях, но не задълго.
Не помня, как, зарових в любимата си тема, но Лора, изрази мнението, че
хората са нещастни, защото увяхват преди да са обикнали истински и изобщо
смъртта е по-силна от любовта.
Прекарахме с Лора една прекрасна нощ, но вътрешно ревях.
Изглежда усети защото ме попита дали има друга. Отвърнах и, че се казва
Ани и е мъртва от седем години.
-И след седем години ти я видя? Припозна ме с нея, нали! Нарече ме Ани...
-Мозъкът ми е опържен от транквилизатори и алкохол!-засмях се, а сълзите
ми напираха.
Разказах и цялата история за запознаването ми с Ани, само ми беше трудно
да обясня какво съм търсил на гробищата в предишната нощ, тъй като
премълчах и за сълзите.
-Не са виновни пороците ти. Вие сте цветя за една ваза. Ти и Ани.
Увехнала е преди да обикне истински, затова вехнеш и ти. Това е всичко.
Можеш да ме срещаш пак. Аз трябва да тръгвам. Остави ключа под прага.
-Цветя за една ваза?-попитах, но Лора вече си беше тръгнала.
И този ден не отидох на работа. Вечерта тръгнах към Лора, но краката сами
ме поведоха към гробищата. После бликнаха сълзите, след тях въпросите и
по-бурните сълзи и по-острите въпроси и отново сълзи...
Търкалящи се бутилки...
Смях, изкривен през демонична гримаса.
Празни опаковки...
„Синът на героя на социалистическият труд, днес открива първата си
самостоятелна изложба, едва шестнадесетгод...”
Бутилки...
„Страхотна изложба, бейби! Ама какво бейби, ти си мъж и половина. Не
приличаш на шестнадесет...Искаш ли да продължим купона в къщи? Забрави,
че съм твоя учителка! Ти вече направи самостоятелна изложба и сам можеш
да бъдеш учител. Иначе още мога да те науча на туй-онуй...”
Цигара в леглото. Закашлям се.
„Не пушиш ли, още? И аз пропуших късно, но сега унищожавам по две кутии и
половина. Това е защото съм нещастна!”
Запратена в стената ваза. Пръснати цветя и мрамор.
„Не всички цветя са да стоят едно до друго, а и тези бяха преждевременно
повехтели като мен. Няма да ги спаси свежа вода както и мен свежо
тяло...Мога да вкарам в леглото си всяко младо гадже, но пак пуша по две
кутии и половина...”
Сълзи. Плачехме и двамата. Тя май от алкохола.
„Онази дърта чанта, те вкара в леглото си!”-плачеше Рени, букета който й
бях подарил плуваше в дъждовна вода.
Ани приличаше на Рени. Забелязох го веднага. Прецених го с прецизността
която бе изградил у мен художественният занаят. У Ани обаче имаше нещо
друго. Нещо което липстваше на Рени и то ми пречеше да я обикна. Тя
отдавна се беше омъжила и овехтяла, но и преди това не я обичах. И тя не
ме обичаше. Харесваше ни да страдаме заедно.
На зазоряване отидох на работа колкото да разбера, че съм уволнен. До
обед си стоях в къщи, без да вдигам телефона когато позвънеше.
Изпуших една кутия цигари и когато отворих втората вече твърдо бях
решил...
Разбира се, можех да мина през Лора и в нейните прегръдки да забравя
разрушителните си мисли. Можех, но нямаше да го направя...
Ани беше твърде млада, а с нея бяхме цветя за една ваза...
Метафорични глупости и разбита в стената ваза от една вехнеща
сладострастница...
Метафорични глупости и сълзи...Много, много сълзи...
Ани беше твърде млада!
Може би болест, злополука, а може би...
Трябваше да разбера и ако има виновен да го открия! Защото я обичах,
макар да не я познавах!
Пуших седнал на пойка удобна за наблюдение на гроба на Ани. Фасовете се
трупаха под краката ми. Свечеряваше се. Спусна се нощта.
Плаках, после прегърнах плочата й...
Фасовете продължиха да се трупат под краката ми. Спусна се нощ.
Видях я да прелива на гроба. Чертите издаваха. Беше майка й.
Заговорих я лесно. Когато мога: мога да бъда общителен. Казах й, че съм
загубил млада приятелка.
Оказа се, че не е било злополука, нито болест. Самоубийство и виновен
имаше.
-Тя излизаше с него, но мислеше да прекъсне. Бяха различни и тя не искаше
животът му да обсеби нейният. Той беше...мутра...
Разплака се, а аз за пръв път почувствах желание да не плача.
-Искаше да прекъсне и не можеше...Боеше се от него...Смела беше, но
изгуби сили...Мъчеше се, а той вече не беше нежен към нея, надсмиваше и
се, но не й позволяваше да скъсат. Превърна я в птиче в клетка...
Продължихме разговора в едно кафе.
-Не знаехме какво се случва с нея. Разбрахме го когато беше твърде късно.
Тя имаше характер и воля, но когато ни призна всичко говореше с
безразличие, а разсъжденията й като, че ли не бяха нейни. Самоуби се със
служебният пистолет на баща си. Той работеше при военните.
-А сега?
-Военен инвалид е. Влачи се от лудница в лудница.
-А пистолета?
Въпросът ми видимо я смути и тя се опита да отклони разговора.
-Веднъж надникнах в едно нейно писмо до най-добрата и приятелка от
детинство. Сега тя живее в друг край. Споделяше с нея нещо което беше
премълчала от нас. Една нощ е присъствала докато той го прави с някаква
курва, накарал я да помага и тя. Пишеше, че е приела всичко с безразличие
и че не се е случвало на нея...Не помня всичко...Не го разбрах
дори...Приятелката й сигурно също не е успяла да разбере. Ани не получи
писмо от нея. Когато я търсеше по телефона все получаваше отговора, че не
е в къщи. Веднъж дочула гласа й, да казва: "няма ме". Понесе го много
тежко.
Попитах отново за пистолета.
Жената избухна в ридания, а аз отново не изпитах никакво желание да плача.
-Мъжът ми искаше да го застреля, но вместо това изпадна в онази
депресия...-жената сви устни-Един куршум може да сложи на място и най-
страшният човек...Мъжът ми не може да убива. Аз също.
Отново заплака, аз не. Продължихме в друго кафе. Интерисуваше ме дали при
пенсионирането пистолета е издаден или не. Мога ли да го получа?
Отговорите бяха положителни.
-Във фаталната вечер Ани каза, че този път каквото и да и се случи излиза
за последен път с него. Върна се много разстроена. Близо час се бави в
банята. После изглеждаше добре. Успя да ни увери, че всичко е наред.
Посред нощ ни събуди изстрела...
-А пистолета?
Хвана в шепи пръстите ми и ме изгледа в очите. Не прочетох нещо в нейните.
-Ще го получиш, но трябва да чуеш.
Да три след полунощ, сменяхме заведенията и говорихме за момичето. После
ми даде пистолета.
Цял ден дремех. Вечрта държах дулото върху слепоочията на мъжа който бе
довел Ани до самоубийство...
Мислеше ме за много други които биха го убили, а когато застана пред
паметната плоча глухо въздъхна:
-Ходехме малко повече от година. - говореше искрено и бе толкова убеден в
правотата си, че не чувстваше страх.-Мислех, че и тя ме иска. Не съм я
удрял. Тя ме искаше. Не може да не ме е искала. Една жена не може да се
мъкне с някой ей така.
-А последната нощ? Преди да се самоубие? Ти си я изнасилил.
-Една жена не може да бъде изнасилена ей така. Не съм я удрял. Тя го
искаше.
-Сигурно се е дърпала и е викала за помощ?
-Кой си ти?-вече се боеше. Не ме познаваше от миналото на Ани и това
изглежда го ужасяваше.
-Не отговори на въпроса ми!-изсъсках.
-Беше в границите на...-не завърши.
-На?!
Не можа да отговори. Треперяше.
-Вземи онази лопата и копай...
-Ама...
-Грабвай лопатата! Зад оня кръст е.
С механични движения изпълни заповедта ми. Може би, проплакваше. Едва
когато лопатата удари ковчета и срещнахме погледи видях, че не плаче, а
той видя сълзите ми.
-Абе на теб кво ти е!-попита объркан.
Скочих в гроба, вдигнах капака на ковчега, легнах до изгнилият скелет. Не
затворих капака за да държа копелето под прицел.
-Сега заравяй!
Объркан беше, но побърза. Предпочиташе това пред другото което си
мислеше, че ще го сполети.




любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email