воскресенье, 4 марта 2012 г.

Затворът

Целият вид издаваше страха му. Стори ми се за миг, че е луд, но ужасното
все пак съществува и е простено и на най-смелият да бъде толкова уплашен,
колкото бе в момента най-близкият ми приятел. Той изобщо не си беше от
смелчаците. Може би се дължеше на това, че беше прекалено малоагресивен и

не можеше да се противопостави на цялата жестока реалност, която по
безброй начини можеше да засегне една толкова ранима личност каквато в
края на краищата представляваше той. Личеше си от стиховете му колко
чувствителен беше. Те можеха да бъдат написани само от човек с акварелен
поглед. Вечно плачещ. Примирил се с размазаната картина пред себе си.
Сприятелил се дори с тъгата по света, за да я направи радостна. Беше
човек, който успя да превърне всеки свой недостатък в украшение и
страданията не го плашеха, защото това за него бяха стихове. Точно това
ме накара да се учудя в мига, в който го видях ужасен до смърт. Какво ли
толкова можеше да го уплаши, че да предпочете треперенето и издаването на
страха си пред това да въплъти тръпките си в поезия-нещо, в което се
беше усъвършенствал.
-Това не е халюцинация!-настояваше той-Затворът наистина съществува.
-Но това е метафора!
-Не е!-изкрещя истерично, но бързо се овладя и продължи с по-спокоен тон.-
Говоря ти буквално. Затворът съществува. Той е жив. Той броди и избира
жертвите си. Дебне ги като ловец. Затворът е навсякъде. Не знаеш кога ще
попаднеш на него. Прибираш се в своя дом и в своето царство. Сред
предметите, на които си вдъхнал живот, лишавайки се от част от душата си.
Поздравяваш познатото петно на стената. Правиш гримаса на огледалото и
посягаш към някой от ритуалите си. Кафе, вестник, възглавница...Мислиш,
че си в себе си. Само, че отведнъж се опомняш другаде. Сякаш отваряш една
невидима врата и виждаш, че всичко е непознато, че от него надничат
хиляди хладни, разноцветни очи, които са и безразлични, и те мразят така,
че искат да се насладят на болката ти. Прочиташ в тях, че искат да те
смажат, но бавно...
-Започнали сме да мразим, другите?
-Невидимата врата се е отворила, а любопитното ти надникване през нея те
е прехвърлило там някъде където законите са съвсем непознати и не можеш
да направиш и крачка без да нарушиш някой, а затворът те очаква...
-Престани!-срязах го.-Това е поезия!
-Не! Не е поезия. Понякога говоря поетично, но истината не е само в
изказа ми...Отваряш вратата и виждаш, че стаята не е същата. Познатите
кресла не са на мястото си. Отрупани са със загадъчни и зловещи предмети.
Някои от тях димят, други ти разговарят като живи същества, подхилкват ти
се, казват ти нещо с гримаса или с гримаса изразяват гнусна наслада,
болка, нещо което сам изпитваш ти, но преди да видиш, че то е изпитвано
не само от теб не можеш да наречеш с никакво име. Леглата, масата и дори
чайникът са изчезнали. Стените са безцветни, сякаш са боядисани с нищо.
То като че ли се опитва да изсмуче очите ти в себе си. Някъде зърваш, за
миг любимо същество. Главата му не е на раменете, а сраснала се някъде по
торса, бръщолеви ти нещо което не разбираш. Моли те за помощ или те
предупреждава. Чезне от погледа ти и повече не го откриваш. Опитваш се да
се върнеш обратно, но вратата се е отворила. Вече си в затвора със съд и
присъда, невъобразими за разума ти.
-Това какво значи?
-Наясно си само, че си осъден, а за какво и на какво не знаеш. Само
чувстваш. Виждаш уредите за мъчение. Виждаш ги с тялото си. За очите ти
са невидими. Или очите са слепи да ги видят. Това не са уредите за
мъчение на средновековната инквизиция или които и да е било други с които
цивилизацията се е калявала на обществено мислене. Никакви колела,
никакви вериги, никакви нажежени шишове, ями и махала...Просто чувстваш
как те унищожават. Сякаш те трият с гумичка и изчезваш. Болезнено е!
-Описваш, сякаш си го преживял!
-Преживях го, макар само на сън. Няколко пъти. Затворът намираше дома ми.
Затворът ме дебнеше в любимото ми бистро и затова напоследък ме е страх
да стъпя там. Затворът ме чакаше в квартирата на приятелката ми!
-За какво животно ми говориш!
-Кой знае?-засмя се той и като, че ли ме успокои-Може да е откритие на
някой зъл гений! Като онзи, дето четохме във вестника, че е направил
детето си зомби...Хъ-хъ-хъ-хъ...Може да е тайно оръжие на известен или
неизвестен терорист! Дяволско изчадие, за което Йоан е пропуснал да
напише в “Апокалипсис”! Въплъщение на обективната реалност....Не мога да
ти кажа! Това не е ясно! Ясно е, че Затворът броди и дебне! Ясно е, че
желае да унищожи! Ясно е, че изпитва наслада от болките на жертвите си!
Това е, приятелю, и много ме е страх! Мислех, че ще ми олекне като ти
разкажа. За жалост не можеш да ми помогнеш! Затворът е много силен!
-Не може да ти помогне и водката! Доста изпи!
-Не ти ли се е случвало толкова да те е страх, че чак да те боли. Остро.
Все едно те боли зъб!
Не беше ми се случвало, но той преувеличаваше. Не му отговорих. В крайна
сметка бе негова работа дали ще се напие. Достатъчно голям беше, за да се
грижи за себе си.
-Не е от алкохола. Не прилича на бяла мишка.-подсмихна се криво.
-А ако е сън и нищо повече?-попитах го сериозно макар всичко да бе
започнало да ми изглежда комично.
-Смешно ти е?
-Но аз съм сериозен...-едва сдържах избухващият смях.
-Уважавам твоето здравомислие и знам силата на иронията му към нещата,
които не могат да се докоснат с пръст, нито пък са описани от старите
философи. Въпреки това, ти си най-големият ми приятел. Не ме е срам да ти
изповядам ужаса, па дори да стана смешен...Затворът не е просто сън. Онзи
ден ме дебнеше в дома на Анита. Почувствах го в мига в който натиснах
звънеца. Той беше вътре и знаех какво ще стане, когато вратата се отвори,
защото вече бях сънувал всичко. Непозната сила щеше да ме блъсне като с
пики в панелния му стомах, а после да бъда прикован с невидими вериги в
някой от ъглите му, където бавно и болезнено, макар и безкръвно, щяха да
ме унищожават уредите за мъчение...За щастие успях на време да почувствам
присъствието му и да се втурна през глава по стълбите. Не си ли
забелязал, че стълбището в блока на Анита е много противно? Като че ли
Затворът е оставил част от себе си по него.
-Анита много се притеснява за теб. Много е влюбена в теб. Жените обичат
да се товарят с проблемите на тези които обичат. Поне повечето. Мисля, че
трябва да й се извиниш за случката, която ми разказа...Можеш и да я
попиташ защо стълбището й ти се струва гадно. Може и да ти предложи да го
замени завинаги с твоето. Може и да стоиш дълго на гадното стълбище, да
тропаш по вратата й и да я молиш да ти бъде отворено. И пак се връщам на
случката. Държал си се като побъркан и много си я разстроил, а тя
истински те обича. Трябва да изгладиш нещата.
-Боя се да я срещна, макар тя не е виновна и аз съм длъжен да я утеша.
Затворът знае слабостта ми и ще ме чака някъде около нея, а мога и нея да
повлека или заразя...-замлъкна-Всъщност затворът ме дебне навсякъде. Ще
отида и ще поговоря с Анита! Ще рискувам! Така и така постоянно съм в
риск.
Очите му блестяха от изпитият алкохол. Разнежил се бе и искаше на всяка
цена да види момичето си. Понякога алкохолът е лекарство. Когато ми
каза “довиждане”, изглеждаше по-свеж, но се клатушката. Чудех се какво ли
може да се крие зад параноичните му видения. Най-вероятно бе онази
история с оня подлец който му открадна почти цялата поезия, която
приятелят ми едва ли не с кръв и сълзи беше писал в продължение на повече
от десет години, за да стигне до крачка от признанието и преди да мине
прага да се прости с него. Духовността му от добродетел се превърна в
порок. В своята прекомерност тя преминаваше в наивност. Оставаше само да
се появи онзи дебел, мазен мерзавец да му обещае фантастичен просперитет
чрез стиховете и приятелчето ми лекомислено да ги даде, след което да ги
види издадени под друго име. Зле го понесе. Дълго допреди това не беше
пил. След случилото се не отрезня много време. Това не беше просто пиене.
Беше и начин на съществуване и начин на самоубийство. Трябваше да се
появи Анита, за да може Дейв да пожелае да живее. За него това бяха дълги
месеци. Всички го отбягваха, дори аз. Понякога се изпущах и започвах да
го поучавам, макар да уважавах правото на избор на другия.
“Струва ми се, че съм осъден да прекарам целият си живот в един и същ ден
на годината. Да речем двадесет и първи януари...”
“А защо не втори февруари!”-иронично му рекох.
“Знам, че някога ще има и такива присъди. Ще се иска и разрешение за
съществуване...”
“Невероятен фантазьор си. Да се осъди един човек да живее в един и същ
ден в годината...”
“Едва ли ще е летен, този ден...”
Нямаше защо изобщо да разговарям с него. Не можех да му помогна. Трябваше
да намери сам сили да стори това. Много беше губил през всичките си
тредесет години, но все пак беше жив. Живият има шансове и той откри своя
в Анита. Тя беше чудесна и имаше за какво да му се завижда. Какво ли се
бе случило, за да се отприщи пак бента на болните му фантазии?!

* * *

-Какъв е този затвор!-не бях си изпуснал нервите, но добре го симулирах.
-Не мога да го опиша.
-Изобщо има ли форма?
-Не знам.
-А защо го наричаш: “Затвор”!
Вдигна рамене и отново хвана чашата. Сега наистина се разгневих и ми
идеше да го ударя по ръката, но за разлика от преди малко се прикрих.
-Може би, калъп за сетивата.-продължаваше да разсъждава на глас. Който
чрез страданията ги прави по-съвършени, но това съвършенство не е живот.
-На кого би му притрябвал подобен затвор? Твоята фантазия е твоят затвор.
Тръгнах си разстроен. С Анита бяха стигнали до границата. Още го обичаше,
но бе станала критична към чувствата си. Без нея щеше да загине, но
затворниците не са с любимите си.
-С мене е свършено.-рече зад гърба ми. Така и не разбрах какво е. Не се
сърди, че не успях и на теб да кажа.

* * *
-Разбрах, че не сънувам!
Вече и аз знаех това. Беше блед като смъртник. Изтощен до краен предел.
Движеше се като призрак. Нямаше онзи блясък в очите си. Онази нервност в
гласа си. Той беше изсмукан. Мъртъв.
-Чуваш ли ме, не сънувам.
Не исках да призная, че му вярвам. Боях се да погледна посинялото му
лице. Желаех да се разкрещя, да се разплача или да побягна.
-Не сънувам, а виждам с малко от останалата ми извън Затвора сетивност.
Много хора са напълно погълнати в него и не могат като мен с малката си
свободна част да почувстват болката и да разберат за Затвора...Тази нощ
видях в него един пленен звяр. Ревеше и се блъскаше, дращеше и от устата
му капеше пяна...Аз звяр ли съм?
-Не.
-Тогава какво търся сред зверовете? Защо като тях се чувствам пленен?
“А ние всички какво търсим сред зверовете?”-прииска ми се да попитам, но
глас не излезе от вледененото ми от ужаса гърло, защото и аз видях, звяра
за който ми говореше. Видях плененият в очите му звяр.
-Да те почерпя нещо?-успях да попитам плахо.
-Благодаря.-опита се да се усмихне. Това, което трябваше да бъде усмивка,
навярно беше най-ужасяващата гримаса от един Затвор.
“Какво търсим сред пленените зверове, приятелю?”

* * *
Два дни след като за последен път се видяхме, случайно се срещнах с
Анита. Очите й бяха подути от плач. Говореше за него. Беше толкова
разстроена, че не успях да разбера дали в онази вечер изобщо е бил при
нея...
-Говореше ми постоянно за някакъв затвор. Подлагали го на всички видове
мъчения...
-На мен ми каза обратното, че нямало познати мъчения...-вече не знаех кой
от всички ни е луд.-Нямало познати мъчения. Подчерта го!
-Познавам го.-отвърна ми Анита - Това което отрича означава истината.

* * *
С Анита и майка му дълго го издирвахме. Всичките му познати вдигаха
рамене. Някои твърдяха, че не са го виждали от дни, други от месеци, а за
други беше изчезнал от години.
Имаше нещо налудничаво в твърдението на последните. С някои от тях се
виждаше често напоследък, но те отричаха и изглеждаха напълно искрени.
Казах си, че няма да се откажа да го търся докато не го открия, но сам не
разбрах кога промених решението си.

* * *
Дълго таях надеждата, че приятелят ми ще се появи от някъде. Често си
мислех, че си прави лоша шега с тези които обича. Дните се търкаляха и
превръщаха в месеци...Чертите му избледняваха в съзнанието ми и вече
изгубих всякаква надежда, че ще го срещна. Една нощ го видях в съня си.
Плачеше и ми говореше нещо, но неразбрано. Нареждаше нещо на непознат
език, но от интонацията се усещаше, че изплаква мъката си. От следващата
нощ започнах и аз да сънувам Затвора. Беше много по-отвратителен
отколкото го описваше поетичният език на приятелят ми. Уредите за мъчение
излъчваха силен хлад от значително разстояние. Приближаваха се като да те
сграбчат, но отново се отдръпваха. Не знаех кое е по-ужасно, страха при
приближаването или ужаса в мига на отдръпването когато настъпваше
мъчителното очакване на следващото по-близко приближаване. Приличаше на
свиващ се кръг от танцуващи пипала около парализирано голо тяло. То
  треперешеи излъчваше все повече живот и все повече страст, до мига в
който те го обгръщаха. В началото докосването им приличаше на милувка, но
с нея те изсмукваха всичките му сили и то се разпадаше от умора и
отчаяние. После плътоядски сили го поглъщаха, без да оставят и капчица
кръв за следа...
Когато тялото се събуди възвърна живота си. Постепенно възстанови силите
си, но още бе за кратко сковано. После разбрах, че тялото е мое. Боязливо
натиснах ключа за да светна нощната лампа. Очаквах в огледалото на
тоалетката да видя отражението на моя приятел, но видях своето сънено
лице.
Още на следващата нощ разбрах още от тайните на Затвора. Вратите му
понякога се отваряха не за да приберат, а да пуснат навън нарушилият
законите. Там обаче беше следващ затвор, със следващи напълно непонятни
закони и различни мъчения. Понякога водиха към други врати, а всяка от
следващите отново обратно. Понякога зад тях се откриваше нищото. Друг път
това не бяха врати, а огромни човекоподобни устни-капани. Имаше случаи
когато нямаше нито врати, нито капани, нито зинали пасти, нямаше дори и
стени, а само присъствие на смазващ всеобхват. Както ми беше казал и
изчезналият, Затворът, често беше жив. Той се хранеше с живот, но не чрез
плътта в която имаше живот, а първо с живота, след туй и с нея, ала
нейното изяждане беше милост, защото без живота в себе си, тя и без друго
мъчително се разпадаше. Често Затворът не беше точно затвор, а звук от
шляпащи стъпки зад гърба. Приближаващ се и ставащ все по-висок звук.
Накрая ставаше оглушителен и мъчителен. Пленническите стени бяха от звук.
Най-често обаче никакво описание не е в състояние да предаде и най-обща
престава за Затворът. Той не приличаше на никакъв останал предмет,
понятие или представа. Единствено усещането за напущащ живот преди
настъпването на телесната смърт бе еднакво при всичките подобия на
Затвора.
Дълго се опитвах да намеря някого на когото да разкажа. В последният миг
преди да набера сили и подходящи думи, за да предам на някого всичко
онова което ме измъчва и заплашва от известно време, забравях всичко или
заговарях без да желая и без да мисля за съвсем други неща. Като че ли
Затворът не ми разрешаваше да го предам или пък нямах доверие на никого,
или пък нямаше думи за това което исках да разкажа. Реших да се срещна с
Анита, тя най-вероятно би ме разбрала. Кой би бил по-способен от нея, да
го стори. Прие срещата, дори в гласа й прозвуча нескрита радост, имаше и
малко вълнение и всички останали неща които подсказват, че една жена
желае дадена среща. Усетих, че и аз желая да я срещна. Поведението,
мислите ми, чувствата ми бяха различни от тези през последните месеци.
Изглеждахме весели и много близки. Не разбирах как е било възможно
толкова време да не го усетя. Любехме се и не успях да и разкажа за
Затвора. Май бях забравил, но и да се бях сетил щях да премълча всичко
онова което се готвих да й изрека. Тя се опитваше да забрави, а аз не
желаех да й напомням кошмара. На сутринта се разделихме с целувка. На
няколко пъти преди това един на друг се уверихме, че не е било случайно
търсене на утеха или утеха на пориви и ще се срещнем пак. Дори си
уговорихме кога. Когато си тръгна безнадеждността се възвърна при мен с
многократна сила.
Преживяната нощ беше едно свиждане. Размяна на усмивки и целувки, но през
преградата и според правилника на затворническата управа. Разбира се
мълчах. Затворниците обикновено не разказват на този когото обичат това
каквото е вътре или изкривяват истината. Понякога съзнателно, понякога
несъзнателно за да не разстроят, но и без друго истината не може да се
изрече така, че да бъде разбрана.
Имаше ли смисъл да я срещам отново? Да я карам да чака в предверията на
страховитият свят, да се любим, но да сме разделени и тя без да разбере
да усеща разстоянието, а това да я лишава от щастие. Можеше да се случи и
по-лошо. Припомних си, че веднъж, приятелят ми, спомена, че се страхува
да не я зарази със Затвора. Не обърнах внимание на думите му, но съм ги
запомнил и сега ги разбирах. При всичките си разнообразни проявления
Затворът понякога беше зараза. Предаваше се по полов и въздушно-капков
път, чрез докосвания или заразени предмети, чрез поглед и чрез глас. Не
знаех дали такъв не е и моят Затвор, а не можех да си позволя да заразя и
нея, макар тогава може би щяхме да бъдем заедно. А дали тя нямаше да
пожелае да се зарази, че да е с мен? Би ли могла толкова да ме обича? Или
аз не я обичах достатъчно, че да пожелая да е с мен?
Неусетно мислите ми съвсем се разбъркаха. Не знаех кое е правилно, но
отидох на уговорената среща. Този път разстоянието между двама ни по-
силно се усещаше. Докосвахме устни от двете страни на стъклото което ни
разделяше. Във върховна възбуда си помислих, че ще разтопя с целувка
преградата, но това беше наивен поетизъм. След като върховният миг отмина
разбрах, че всичко между нас е приключило макар както и предишният път си
уговорихме следваща среща. Затворът понякога беше заразен, но не и този
път. Винаги щяхме да останем от двете страни на стъклената преграда.
Преградата за нея беше същото мъчение за нея каквото е за мен. Докато се
срещахме без да споделяме Затвора, страдахме еднакво от неговите
ограничения. Не исках да я превръщам в затворник, а и разбрах че толкова
не ме обича за да го приеме, не отидох на следващата среща.

* * *
Кръгът на пипалата ставаше все по тесен. Хладни и непоносимо отвратителни
те ме галеха и смучеха силите ми. Смучеха ги и болката чезнеше. Губих
съзнание, но въпреки това разбрах кога останах напълно без енергия и
тялото ми започна да се разпада от умора и отчаяние. После върху него се
нахвърлиха плътоядските сили.
Светнах лампата. В огледалото на тоалетката видях едно изтощено до краен
предел лице. Нямаше онзи блясък в очите, нито онзи характер който
предаваше израз на скулите. Това беше лицето на моя приятел. Не, това
беше моето лице. Изтощените до смърт лица много си приличат.
Изгасих лампата. Загледах се навън от прозореца. Това не беше моя
прозорец, а стъклената преграда.
Вече е ясно кой ще е следващата жертва на Затворът. Не виждам как бих
могъл да се спася като не знам какво е...А е навсякъде!

1991


хорър и трилър фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email